ЗА ВОЙНАТА, ЗА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ И ОСВОБОЖДЕНИЕТО ПО ДНЕВНИКА НА ЕДИН ДОСТОЕН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР

Защо книгата „Българското опълчение в освободителната Руско-Турска война 1877 – 1878”  на полковник Стефан Кисов не беше преиздавана цели 115 години

Отбелязването на 140-та годишнина от Руско-турската война и Освобождението на България е повод да се върнем към тези изпълнени с много надежди, но и с много кръв страници от българската история. Миналото е това, което се е случило някога, но всяко едно поколение изгражда свой прочит на историята и след 140 години е нормално да се замислим, дали нашите представи за войната отговарят на историческата истина. Наистина ли тя е толкова „розова”, колкото се описва от руските военни историци и техните безкритични преписвачи. Наистина ли това е една война на правилни стратегически и тактически действия на руското командване, на добре обезпечената и въоръжена армия, на героизма на руския войник, тръгнал да воюва за свободата на братята славяни? Наистина ли бойните възможности на турската армия са толкова големи, та руската армия търпи поражения и дава неочаквано много жертви? И най-важното, наистина ли българите стоят безучастни и чакат някой да им донесе свободата на тепсия?

Най-добрият начин да намерим отговорите на тези и още много други въпроси е да се върнем към първоизточника, към дневниците и спомените на съвременниците. Така днешният българин ще може да си изгради най-правилната представа за историята на своя народ. Там ще открием онази многолика история, по войнишки груба, но правдива, с възторга от военните победи, но и със скръбта за загиналите и изтърпените лишения от народа ни.

Със спомоществователството на пловдивския бизнесмен Любозар Фратев беше подготвено и излезе от печат второ издание на книгата „Българското опълчение в освободителната Руско-турска война. Възпоменания на запасния полковник Стефан Кисов”. Първоначално тази книга излиза под заглавието „Възпоменания за действията на 3-та дружина от българското опълчение” през 1897г. Посрещната е с интерес от обществеността и пет години по-късно по повод 25-та годишнина от Шипченската епопея, през 1902 г. авторът подготвя новото допълнено издание, посветено вече на действията на цялото опълчение в Освободителната война. Сто и петнадесет години тази книга не е преиздавана. Явно истината за опълченето, за войната не е удобна на русофилски настроената историография и книгата се съхранява само в т.н. „секретни” фондове на библиотеките.

Тази книга е написана от изключително способен български офицер, вещ във военното дело и най-важното чувстващ себе си като българофил. Авторът е постигнал своята цел, „да бъде напълно искрен и правдив в разказа си”. Неговият език на места е груб, по войнишки директен, но наистина правдив. Това е войната в истинския и лик. Описанията на действията на командаването и войниците често не отговарят на утвърдените в продължение на десетилетия представи за военното изкуство, дисциплинираната и подготвена за битки руска армия. Но книгата в никаква степен не накърнява ролята на Русия, на руските офицери и войници за Освобождението на България, като същевременно отговаря на много въпроси, които витаят в българското обществено съзнание, а историографията винаги е заобикаляла неудобните отговори. Днес тази книга е необходима на съвременния българин, който ще разбере, защо не е преиздавана, когато затвори нейната последна страница.

Стефан Иванов Кисов е роден на 12 декември 1849 г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на български преселници от град Елена. През 1876 г. завършва Военно пехотно училище в Одеса и заминава като доброволец в Сръбско-турската война – командир на рота в Руско-българската бригада. Включва се в създаденото през пролетта на 1877 г. Българско опълчение като командир на рота в 3-та опълченска дружина с военно звание прапоршчик. Отличава се в сраженията срещу турските войски при Стара Загора като един от спасителите на Самарското знаме, в епичните боеве на връх Шипка и в разгрома на турските войски при Шейново. Награден е с руски орден „Свети Владимир” ІV степен.

Стефан Кисов

След Освобождението е офицер в българската армия. През 1885 г. е назначен за командир на ІІ пехотен Струмски полк. По време на Сръбско-българската война е командир на Брезнишкия отряд. За проявено командирско умение и лична храброст в сраженията при Брезник и Пирот през ноември 1885 г. е награден с офицерски орден „За храброст”, ІV степен. След края на войната командва І пехотна Софийска бригада. Заради неодобрението на антируската политика при управлението на Стефан Стамболов е уволнен от армията с чин полковник. А може би е уволнен заради една случайна среща в Търново в първите месеци на войната? Но за това по-късно!

По време на Руско-турската война / 1877 – 1878г. / Стефан Кисов изминава целия път на Българското опълчение от Кишинев, през Браила, Свищов, Търново, Стара Загора, Казанлък, Шипка, Шейново, Елена и Котел и води подробен дневник с описание на военното ежедневие, несгодите на войнишкия живот, сраженията и турските зверства. Тази страна на книгата предопределя нейната изключителна документална стойност. Но тази книга е едно откровение, една библия за времето на раждането на новата българска армия и държава по време на Освободителната война от 1877 – 1878 година. Българското опълчение съсредоточава в себе си целия опит на революционната борба през Възраждането. То е живата връзка между епохите на национално-освободителното движение и строителството на нова България и заема свещено място в пантеона на бойната слава с боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението закалените в боевете 12 опълченски дружини просто са преименувани и изграждат основата на новата българска армия.

Огромна е радостта на прапоршчик Стефан Кисов, когато още на 2 април 1877 г. получава заповед да бъде приведен в Пехотния конвой на главнокомандващия Николай Николаевич, както тогава се наричат формиращите се шест дружини от български доброволци. Заедно с него в опълчението са прехвърлени и още десетки българи –офицери в руската армия. Само десетина дни е тяхното обучение, но спечелват уважението на своя командир генерал Скобелев, на подполковник Калитин и повечето от руските офицери. На тържествения парад приеман от император Александър ІІ, когато доброволците дефилират пред него в стройни редици в тържествен марш, той ги удостоява с похвалата „Славно, прекрасно, дети”. „Почти всички доброволци бяха хора интелигентни - цветът на българския народ, които бяха напуснали майка, баща, брат, деца и бяха тръгнали да принесат живота си в жертва за освобождението”, пише Стефан Кисов. При втората среща на императора с опълченците, той се приближава към едно 14 – 15 годишно момче, „хлътнало” в панталоните си и униформата „българка”. На въпроса, ще може ли да се биес турците, момчето отговаря: „Затова съм постъпил в опълчението, да се бия с българските душмани”. Това момче е бъдещият кмет на София и български министър–председател Димитър Петков.

Едно единствено е желанието у всеки от опълченците, по-скоро да влязат в бой с поробителя. Въпреки, че още в Сръбско-турската война през 1876 г. българският отряд от доброволци, в който участва и Стефан Кисов, показва чудеса от храброст, почти никой от руските офицери първоначално не вярва в бойните способности на опълченците и затова е подигравателното и цинично отношение към тях, особено от вечно подпийналите руски унтерофицери. Те са и най-жестоки към опълченците, пренасяйки „боя с нагайката” от отношенията им с руските мужици, които трябва да направят истински войници. Традиционно по-друго е отношението към сръбските доброволци в опълчението, които са толерирани от руските офицери. Те са няколко стотици на брой, но още преди преминаването на Дунава, уплашени от тежките условия се разбунтуват, и разотиват по родните места. Кисов описва и единственият гръцки доброволец в опълчението – побелелят старец Караискаки, като впечатлява сравнението с хилядите българи – доброволци по време на Гръцкото въстание през 20-те години на ХІХ век. Те се бият с безпримерна храброст за свободата на Гърция и неколцина от тях стигат до чин генерал.

Опълченецът Караискаки

При стрелбите още в Кишинев българските опълченци имат попадения до 92 % от разстояние 200 крачки, но фицерите често прибягват до бой с нагайки и при най-дребните провинения. И тук излиза първият голям проблем с въоръжението на опълченците. Защо те са въоръжени с морално остарелите пушки „Шаспо”? Финансовите средства са осигурени още през есента на 1876 г. от славянските комитети в Русия и са достатъчни за модерно въоръжение, но потъват в джобовете на няколко висши офицери от руската армия. Те са изпратени в Германия през есента на 1876 г. и закупуват на безценица от складовете пушки Шаспо”, които са били подготвени за претопяване. Те са с остарял иглен механизъм, който след няколко изстрела се чупи, гуменият кръг изгаря, вследствие на което барутните газове опалват очите на опълченците. Само след няколко изстрела затворите на много от пушките вече не действат. Изпреварвайки събитията, трябва да кажем, че още в първите боеве при Стара Загора иглените пушки „цъкат”, но най-често не произвеждат изстрели. А когато това се случва, след третия изстрел напълно отказват. Дядо Вазов създава легендата за свършилите патрони и камъните, с които опълченците посрещат последния щурм на турците на позициите на връх „Шипка”. Но Стефан Кисов е записал в дневника си, че още при първата турска атака хартиените патрони са мокри, пушките негодни и в действие са само щиковите атаки и камъните от връх „Свети Никола”.

Историята на бойния път на опълчението е в центъра на разказа на Стефан Кисов, но той търси отговори и на още много въпроси от войната:

Защо Русия влиза във войната без ясен стратегически план? След преминаването на Дунава руската армия е разделена на три отряда: „Русенски”, който се насочва за да блокира реципрочната турска армия в четириъгълника Русе-Силистра-Варна-Шумен и до края на войната не воюва. „Западен”, който се насочва към укрепената крепост Плевен и след недобре организирани атаки и бездарно командване дава десетки хиляди жертви през лятото на 1877г. Най-малък е „Предният отряд” на генерал Гурко в състав от 48 ескадрона кавалерия, 38 оръдия и десетина хиляди бойци, от които половината са недобре обучени и въоръжени опълченци. За сметка на това отрядът действа в основното направление към Одрин и Цариград, където е ясно, че ще се реши войната. Отрядът провежда разузнаване в районите на Севлиево и Търново, преминава прохода Хаинбоаз и навлиза в Южна България. Българското население посреща „освободителите” с цветя, храна, вино, но старците още тогава предупреждават, че „и друг път са виждали руските войници, но помнят и кръвопролитията след тяхното оттегляне на север от Балкана”.

За жалост това пророчество се сбъдва. На 10 юли 1877 г. ст. стил / 22 юли нов стил / 9 драгунски полк освобождава Стара Загора. На 12 юли генерал Гурко е посрещнат с хляб и сол, свиква българските стареи начело с Петко Р. Славейков и ги уверява, че градът е огрян от очакваната пет века свобода и ще бъде защитаван. Руското разузнаване не може да няма информация, че срещу него се насочва 45-хилядната добре обучена и с боен опит срещу черногорците армия на Сюлейман паша. Тази армия е превозена с кораби от Адриатика до Солун и след това се придвижва на север по железницата. Въпреки това генерал Гурко разпръсва отряда си, като основните сили под негово командване незнайно защо се насочват по посока Нова Загора. На опълченците е поверена отбраната на Стара Загора, а част от конните части са изпратени в западна посока към Калофер, Карлово, Сопот.

Няма отговор на въпроса, защо най-невралгичното място – отбраната на Стара Загора, е оставена само на опълченските дружини, а генерал Гурко с основните руски полкове е някъде на изток? Водачите на българите отправят горещи молби до командващия руските войски за защита на града, но воплите им остават без отзвук. Колко погрешни са преценките на генерала и неговия щаб при Стара Загора показва факта, че на въпросите на българското население в града, да се подготвя ли за бягство, руските офицери до последния ден отговарят: „Бъдете спокойни! Ние ще победим армията на Сюлейман паша?” Само някои от тях проявяват мъдрост и заявяват: „Много се втурнахме в страната, а да отстъпим сега без бой е немислимо”. В същото време от юг идват тревожни вести. Повече от 20 села – днешните Бял извор, Козаревец, Богданово, Радево, Пет могили, Любеново, Константиновец, Раднево са напълно разорени. От там пристигат „потънали в скръб, осакатени, обезобразени и гърчещи се в предсмъртна агония ранени мъже, жени и деца”. Те разказват за събраните в село Козаревец 2 000 българи, изклани като овце от башибозука на 13 юли. Два дни по-късно близо 7 000 души са събрани в тогавашната Гюнелийска махала, отбраняват се цял ден срещу черкези и башибозуци, но пристигат и два табора редовна войска и повечето от тях са изгорени в черквата, а останалите са изклани като добитък. Турската войска дълго се предава на адски оргии и пъклени тържества.

Опълченците разбират, че са сами срещу настъпващите пълчища на Сюлейман паша, път за отстъпление няма и това ще бъде тяхното бойно кръщение. Следва нова необмислена заповед целият отряд от Стара Загора да се отправи към Нова Загора и се съедини с отряда на генерал Гурко. Но още след тръгването става ясно че предните турски отряди достигат южните окрайнини на Стара Загора и на 18 юли опълченските дружини се завръщат. Населението изпраща един от младите свещеници при офицерите с въпроса „Да бягаме ли?” Но от към Нова Загора са пристигнали двама казаци с поръка от щаба, да предадат, че генерал Гурко пристига с войската си на 19 сутринта и дружинните командири разпореждат офицерите да казват на населението „да се не боят, ще бъдат защитени”. Някои напускат града, но повечето се подчиняват и тихомълком се прибират по домовете си, макар че черкезите и башибозуците вече палят и грабят предградията на града.

Редовна армия, черкези командвани от Дай Ахмед и албански башибозуци с викове „Аллах” и дива азиатска злоба се нахвърлят върху четирите опълченски дружини. Те са 7 – 8 пъти по малобройни и отбранителната им позиция се простира на осем 8 версти. Въпреки това отбраняват града в продължение на цял ден, та поне част от населението да се оттегли на север. На повече от 30 страници Стефан Кисов описва боят при Стара Загора и това е единственото пряко свидетелство, при това на един от незнайно как оцелелите герои от трета опълченска дружина:

„Когато викът „ура” се разнесе далеч по бойното поле и утихна, зачуха се звуците на удари желязо в желязо. Щиковете вече работеха. Хвърлянето в боя на щик на трета рота върху турците ги изненада. Вместо да усилят огъня те почти го прекратиха, а когато стигнахме тяхното разположение, едната част от турците се хвърли да бяга назад, а другите заседнали, заровени в кръстците, започнаха да стрелят срещу опълченците.Те като ранени лъвове се хвърляха върху своите върли врагове. Един рови с щика си между снопите, друг гони спасяващия се с бягство турчин, по-нататък – трети удря с приклада си...

Под знамето вече паднаха пет човека, а на самото знаме дръжката се беше пречупила, а турците продължаваха да настъпват.

- Юнаци. Дайте ми знамето – извика подполковник Калитин, когато видя, че знаменосецът Минков падна убит. Подире ми юнаци, извика той и дръпна юздите на коня си, за да го обърне. В този момент два неприятелски куршума, единия в шията, другия в гърдите свалиха героя Калитин от коня...”

Трета опълченска дружина, на която е поверено Самарското знаме, започва боя в състав от 600 бойци и десет офицери. В края на деня остават само 117 бойци и двама офицери – прапоршчиците Стефан Кисов и Болшев, които след оттеглянето си имат сили само да седнат на тревата и да заплачат. За да спаси знамето загива и командирът на дружината подполковник Калитин.

На 19 юли 1877 г. озверели войници, черкези, башибозуци, подпомагани от чирпански цигани и старозагорски евреи започват клането на беззащитните старци, жени и деца. Погромът продължава три дни. Камък върху камък не остава от цветущия град Стара Загора. Зверски избити са близо 14 000 българи от града и околните села. Само в църквата „Света Троица” са изклани 2 500 души. Още около 1 000 умират от преживените ужаси. До 10 000 млади момчета, момичета и жени по заповед на Сюлейман паша са отведени към Цариград за потурчване. Малцина се завръщат след войната. Повече от век продължават опитите за хвърляне на вината само върху черкези и башибозуци. Но над всички витае сянката на печално известния в българската история Сюлейман паша. Всичко става по негова заповед и с негово знание. Изказани са мнения, че всъщност той по произход е от покръстените в исляма евреи – дюнмета, и името му е Соломон Леви Явиш; че това е негова неистова омраза към православните българи. Но какъв е той по произход е без значение. Важно е разсипването на един от най-цветущите български градове...

През същия този месец юли на 1877 г. един ескадрон е изпратен на запад към Калофер, Карлово и Сопот с цел да вдигне българското население в помощ на руската армия. В Сопот е обявено въстание и общинската управа начело с Хаджи Гьока Павлов поема управление и отбраната на града. След тридневни боеве турските пълчища изгарят града, избиват половината население, а повечето от останалите измират в Балкана през следващите месеци. Шест месеца по-късно генерал Карцов влиза в града и не намира останал „къмък върху камък”. Следва „страшното” в Карлово със стотиците откарани в пловдивските зандани първенци. Никой не се връща. Разсипани са Калофер, Аджар / Свежен/ и още десетки села. Жертвите дадени от българското население в Тракия и Подбалкана през тези месеци са повече на брой от убитите във войната войници от руската армия.

Недомислията и проблемите с Предния отряд продължават и през следващите седмици. В края на юли част от опълченските дружини са оттеглени на връх Шипка. Цяла седмица вали проливен дъжд. Опълченците, измокрени до кости, с прогнили дрехи, с по двеста грама сухар на ден, се свиват под наполовина изпокъсаните прогнили палатки. Но и те са твърде малко и опълченците са натъпкани в тях „като риба в каче”. Над сто души са без шинели, а всички са с изпокъсани панталони. Доставени са някакви опинци от сурова волска или биволска кожа, които опълченците обуват на бос крак. Командирът на дружина княз Вяземски, казва пред руските офицери: „Сърцето ми се къса, като гледам тия нещастници голи и боси!” Когато доставят от Габрово храна, тя се раздава под открито небе, вследствие на което, докато опълченците я ядят още, тя вече е истинала и тлъстината замръзнала. Генерал Столетов неведнъж моли началника на Габровския отряд, да вземе мерки за редовно изпращане на Шипка поне на сухари и хляб, но безрезултатно. Оправданието е, че разстоянието от Габрово до Шипка е голямо! Стотици се разболяват от дизинтерия и треска. Липсва шанцов инструмент, а опълченците нямат и сили да копаят окопи. Но това, което прави опълченците равнодушни към всичко, е че нямат доверие в пушките си и всъщност са без оръжие.

Като на длан долу в равнината се виждат войските на Сюлейман паша, които се прегрупират и готвят да щурмуват прохода. Отново срещу 45-хилядната калена в боевете армия на Сюлейман паша са оставени само петте дружини на опълчението, десет роти от Орловския полк и двайсетина оръдия, от които шест са пленени от турците. А в същото време основната част от отряда на генерал Гурко „гони Михаля” по Хаинбоазкия проход, където няма турски войски. Отново разузнаването подвежда, че Сюлейман паша е изтеглил армията си далече на юг от Стара Загора за прегрупиране и се готви да премине през Хаинбоаз.

На 6 август генерал Столетов забелязва придвижването на войските на Сюлейман паша, осъзнава стратегическото значение на битката за прохода и докладва за готвената атака на Шипка на командващия Габровския отряд генерал Дерожински, на корпусния командир генерал Радецки и на Главнокомандващия Николай Николаевич. Реакция няма. На 7 август турците завземат Шейново. От превала на планината се вижда как армията на Сюлейман паша отново подлага всичко българско на огън и меч.

Боевете на Шипченската позиция започват на 9 август 1877г. / датите са по стар стил /. Като безумни настъпват турските низами, явно под въздействието на опиума. Още първите турски атаки на връх „Свети Никола” са посрещнати с град от камъни. Местността предопределя това, но основно е недоверието в пушките „Шаспо”. Атаките продължават до 9 часа вечерта, но са отблъснати, след като пристига на помощ и Брянския полк. Въпреки това превъзходството на противника в жива сила и артилерия е десетократно.

Стефан Кисов търси една от причините за спасението на Шипченската позиция и в погрешното решение на Сюлейман паша, който вместо да обходи десния фланг на позицията, да атакува и превземе позицията на опълченците и орловци още първия или на втория ден от боевете, оттегля полковете си за прегрупиране. Така решителен става третият ден от боевете 11 август. Само до обяд турците провеждат шест атаки, след всяка от които те подкрепят своите атакуващи части с нови и нови колони. А редиците на опълченците и руските роти все повече оредяват. Към края на деня турските табори успяват да излязат в гръб на опълченските дружини. Въпреки отчаяните молби на генерал Столетов, изпратената от Габрово помощ от руски стрелци все не идва и не идва. Руските батареи вече не стрелят поради липса на гранати. Срещу поредната 14-та атака политат само камъни и парчета от негодните пушки. Тогава идва и помощта от един батальон качени по двама на кон руски стрелци. Шипка е спасена!

Руско-българската бойна дружба, единството между руските офицери и българските опълченци, се изграждат в най-трудните моменти на битките. В най-критичния момент на боя командирът на 3-та дружина майор Чиляев, се обръща към опълченците с думите: „Братцы! Неприятелят ни обкръжи от всички страни, път за отстъпление няма, затова юнаци, трябва да умрем геройски!” След това запява „Шуми Марица”, подета от опълченците и се хвърля пръв в атака. Така се достига до сълзите на генерал Столетов при прощаването с Опълчението, до признанието на „белия генерал” Скобелев, че опълченците се бият наравно с руските бойци.

След Шипченските боеве опълченските дружини са оттеглени в Габровския балкан, но състоянието им наистина е плачевно. „По облеклото си опълченците повече приличаха на просяци, нежели на войници; те само по пушките и патрондашите се познаваха, че са войници”. Опълчението е жалка картина във вече студеното есенно време с полуизгнили палатки, разкъсани дрехи и обувки, с пушки „Шаспо”, които служат само за подпиране. А складовете на самото опълчение в Плоещ и даже в Свищов, попълвани с дарения на славянските комитети, са пълни с дрехи и снаряжение. Най-голямата пратка с кожуси, мундири и обувки изчезва някъде по пътя. Но няма кой да чуе воплите на командващия опълчението генерал Столетов, чиито сълзи напират в очите в разговорите с висшето началство. Едва през месец октомври дружините са превъоръжени с по-модерните пушки „Крнка” и постепенно са доставени облекла и оборудване. През месец октомври 1877 г. опълченските дружини са вече 12 с повече от 14 000 бойци. Хиляди други българи са готови да се включат във войната. Генерал Столетов прави предложение за създаване на нови 12 опълченски дружини, с което да се формира българска дивизия. Това означава създаването на българска армия още през есента на 1877г. Предложението е утвърдено от висшето командване, но е саботирано от княз Черказки – ръководител на временната администрация в освободените части на България. Неговите чиновници не искат да си създават „допълнителна работа”.

В своята книга Стефан Кисов поставя и търси отговор на още много въпроси от времето на войната. Някои от тях са свързани с премълчавани епизоди, които едва не довеждат до обрат в бойните действия. Отрядът на княз Святополк-Мирски в района на град Елена в състав от десетина хиляди бойци, включително една дружина от опълчението, е напълно разбит през ноември 1877 г. поради нехайството на командването, което си устройва седмици наред пиршества с полковите музики и проспива приближаването на противника от цели десет километра по прохода Твърдица - Елена. По време на веселбата пристига пратеник от името на сливенския владика с известие за готвеното нападение, но не само не са взети мерки, а пратеникът е наказан с 25 удара с пръчки, задето нарушавал празненството. Част от отряда с единадесет оръдия е взета в плен, останалите са избити и само малка част се спасява с бягство. В този момент Търново и Габрово не са защитени и турските войски могат да ударят в тил Шипченската позиция, но Сюлейман паша отново не предприема настъпление, а връща отряда се към Твърдица. Заради всички тези грешни решения и неудачи след войната той е предаден на военен съд в Цариград и осъден на заточение.

Книгата разкрива истината за ролята на българското население в тази война. Изключително деликатен и заобикалян в много исторически изследвания е въпросът със снабдяването на руската армия. Още в началото на войната то е поверено на фирмата „Коган, Грегер и Хорвиц”. След преминаването на река Дунав русите са поразени от богатите български села. Но служителите на фирмата, наричани от самите руски офицери „жидки” / презрително за евреите /, а от автора „ерусалимски дворяни”, обикалят българските села накичени с фуражки с царския герб и заповядват на селяните да предоставят безвъзмездно и последната си крина ечемик и купа сено. Необходимо е да цитирам точно разказа на автора:

„Както хищни зверове следят своите жертви, за да се хвърлят в удобен момент върху им, така също всички тези агенти, във всяка новозавзета от войските местност се хвърляха върху населението и започваха да скубят и да скубят безмилостно. Те пред нищо не се спираха; пускаха във ход всевъзможни машинации, фалшификации, заплаха, даже бой. Впрочем боят се прилагаше по-рядко, защото населението като виждаше в носителя на униформената фуражка с кокарда царски човек, без бой даваше всичко безпрекословно.

Чудно е, обаче, това, че в числото на тези пиявицискубачи се намираха понякога и българи. Но това за щастие бяха единични случаи. „Няма стадо без мърша”, казва българската пословица и тя се потвърждаваше в случая. Такава една мърша, която обичаше сама да се кичи с името „патриот”, аз срещнах днес на една от търновските улици между множеството народ. Този патриот беше моят стар познайник С. Стамболов.

- Е, кого виждам? – се обърнах към него, и без заобикалки продължих, - какво търсиш тука? На такъв патриот като теб не му приляга нагайка в ръка. Ти, който викаше винаги „или да умрем, или да се освободим”, сега трябваше да имаш в ръцете си пушка, вместо нагайка, и да бъдеш там, където са истинските патриоти.

- Сега там е ваша работа – ми отговори патриотът Стамболов авторитетно. – Моята ще бъде после...

И действително „работата” на Стамболов” се оказа да е била по-късно.” - Пише на страници 266-267 авторът Стефан Кисов.

Кметът на търновското село Павел, разказва на автора: „Най-вече си патим от чиновниците, които ходят с казаци из селата за сено и ечемик: наядат се, напият се, конете си нахранят, и вместо благодарност напсуват те, а някои и камшик показват... Отначало не така посрещахме гостите, зер, имахме кокошки и други домашни птици, мляко, яйца, мед; хамбарите ни бяха препълнени с храни, в дворовете ни високо над къщите се издигаха купи сено и слама; крави, коне и овци се разхождаха в тях. Но сега освен изгладнели псета в двора и пастърма и сирене в къщи, друго няма. Който е успял да си запази някой и друг добитък, няма пък с какво да го храни, а пък зимата студена. Но ние не жали имота. Господ ще ни даде. Само дано Господ помогне на руския Цар да ни освободи – да ни отърве от нашите душмани.”

Много съвременни изследователи са на мнение, че българските селяни и общини осигуряват две трети от снабдяването на руската армия и без българите войниците са щели да измрат от глад и студ през зимата. На всеки войник се полагат по 2.5 златни и 25 сребърни копейки дневно за изхранване, а на всеки кон по 1 рубла и 25 копейки дневно за фураж. И с тези пари офицерите закупуват присвоените от фирмата „Коган, Грегер и Горвиц” продукти, така че тяхната печалба става тройна и четворна. Ограбеното от населението сено фирмата продава на опълченците за невероятната цена от 15 – 20 копейки за килограм. През есента на 1877 г. в българските села и градове вече се шири страшна спекула и скъпотия. Присвоените от чиновниците на фирмата храни и фураж се появяват на черния пазар на неколкократно по-високи цени.

Последната голяма битка на опълченските дружини е през зимата на 1877/1878г. при превземането на укрепения турски лагер при Шипка-Шейново. Хора, коне, оръдия са прехвърлени през Балкана, който всички считат за непроходим през зимата. Боят се води с пълно ожесточение, защото залогът е свободният път към Одрин и Цариград и краят на войната. Въоръжените вече с по-модерните пушки опълченци с точна стрелба и щикови атаки успяват да сломят съпротивата на турските полкове.

Разказът на автора е образен, правдив, точен. Тази книга е написана от човек, който познава военното изкуство и суровия войнишки живот. Написана е от един истински българин. Картините, които рисува Стефан Кисов, са различни от учебниците и научно-популярните четива. Но това е истинският образ на войната, който трябва да познаваме. Въпреки нейните 500 страници, книгата се чете на един дъх, защото разкрива истината за Освобождението на България и величавия подвиг на нашия народ по време на войната от 1877 – 1878 година. Но тази книга е и едно надникване в бъдещето. Интелигентността на българския войник, неговият безмерен патриотизъм, всеотдайността на офицерите – това е основата, на която ще се градят „победите на капитаните над генералите” по време на Сръбско-българската война и онези „прусаци на Балканите”, които носят победите в последвалите войни за национално обединение през второто десетилетие на ХХ век.

 

Стефан Шивачев