СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ДЕЙНОСТТА НА БОРИС САРАФОВ ОТ 1902 ДО 1907 Г.

Напоследък във връзка с 110-годишнината от гибелта на Борис Сарафов се заговори по българските медии за него. Въпреки неточностите и празнотите в изказванията, поради непознаването на докщументалното му наследство, нашата общественост има възможност все пак да научи и да си припомни за някои моменти от неговия живот и революционна дейност.

С този материал имам намерение да ви предложа някои известни и не до там известни документи за този наш виден революционер, които са допълнение към наскоро публикуваните документи и материали за убийството на Сарафов и Иван Гарванов. Но преди да се запознаете с тях накратко искам да припомня основните моменти от неговия живот.

Поручик Борис Петров Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в с. Либяхово, Неврокопско. Негов брат е големият български артист Кръстьо Сарафов, а сестра му е видната общественичка д-р Злата Сарафова. Б. Сарафов учи в Солунската българска гимназия “Св.св. Кирил и Методий”. След това завършва Военното училище в София през 1893 г. Като офицер от българската армия участва в дейността на Българските офицерски освободителни братства, а през 1895 г. ръководи акцията по превземането на Мелник по време на Четническата акция на Върховния македонски комитет. От 1899 до 1901 г. е председател на Върховния комитет. По негово време двете организации – легалната и революционната (ВМОРО) постигат най-голям синхрон в дейността си, но същевременно започват и негативните прояви на т.н. върховизъм в освободителното движение. По същото време Одринското дружество “Странджа” преминава към Върховния комитет, който започва вече да се нарича Върховен македоно–одрински комитет по примера на Вътрешната организация, която също е Македоно-Одринска (от 1896 г.).

Като председател на ВМОК Б. Сарафов осигурява парични средства за издаването на френски език на вестниците „Effort” и „Mouvement Macedonien” от С. Радев в Женева и Париж, както и на вестник „Реформи“ в София. С неговата помощ, изразяваща се в парични средства и материали са подготвени и солунските атентати от групата на гемиджиите-анархисти, а терористи на ВМОРО и ВМОК извършват убийствата на Михайляно и Фитовски. След Михайляновата афера Б. Сарафов е арестуван, съден, но оправдан по обвинение за организирането й. По времето когато е в ареста ръководството на ВМОК е превзето от поета-сатирик Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев. От началото на 1902 г. той преминава постепенно във ВМОРО и пътува в Западна Европа, за да набави оръжие и парични средства за организацията. По време на Десетия конгрес на ВМОК през лятото на 1902 г. Сарафов застава на страната на отцепилия се Върховен комитет на инж. Христо Станишев и Тома Карайовов, имащ подкрепата на ВМОРО.

През януари 1903 г., след като става известно решението на Солунския конгрес на ВМОРО за вдигане на въстание Б. Сарафов заминава с инспекционна чета за Битолско. На Смилевския конгрес той, заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев са избрани за членове на Главния щаб на въстанието в Битолския въстанически окръг и като такъв участва в боевете при Смилево, Бабино, Брежани, Боища и др. От името на тримата членове на щаба са издадени значителен брой окръжни писма и декларации, както и обръщение от 9 септември 1903 г. до българското правителство да подпомогне въстаналите българи като обяви война на Турция.

След въстанието Сарафов заедно с Михаил Герджиков са изпратени от Задграничното представителство на ВМОРО в София в Сърбия и Западна Европа да агитират в полза на автономията на Македония и Одринско и да набират парични средства и материали за организацията. Като се завръща от Европа заедно със свои бивши съратници от ВМОК и едни от най-авторитетните войводи и дейци на ВМОРО създава Временен комитет, чрез който се стреми да злепостави и отстрани задграничните представители на ВМОРО в София д-р Христо Татарчев и Христо Матов. Неговият комитет е подпомаган материално от българското правителство чрез министър д-р Никола Генадиев, който отговаря за безотчетните парични фондове на правителството на ген. Рачо Петров.

По време на пътуването му в Сърбия, където от негово име се подвизава и Матей Геров Б. Сарафов срещу значителни парични суми поема ангажименти да съдейства за навлизането на няколко чети на сръбската въоръжена пропаганда в Македония. От този момент сръбската пропаганда трайно се настанява и действа в Македония и то главно срещу четите на ВМОРО. Това провинение на Сарафов ще му навлече много противници и критика в средите на организацията.

След като е преодолян макар и трудно този кризисен момент във ВМОРО и единството е възстановено през 1905 г. Сарафов е избран за делегат на Първия Рилски общ конгрес на ВМОРО. На този конгрес Яне Сандански настоява Сарафов да бъде наказан със смърт за фракционната му дейност и заради съдействието, оказано на сръбската пропаганда. Постигнато е помирение и са опростени всички извършени престъпления спрямо организацията до онзи момент, включително и Сарафовите, благодарение на Даме Груев, Пере Тошев и Гьорче Петров.

При разгръщането на по-широка дейност от страна на младотурското движение в Париж Б. Сарафов като задграничен представитнел и като един от най-авторитетните дейци на ВМОРО получава предложение да участва на свикания младотурски конгрес, което ще се осуети поради убийството му.

През последната година от живота си Сарафов е задграничен представител на ВМОРО в София, заедно с Христо Матов и Иван Гарванов. Убит е на 28 ноември 1907 г. в София, заедно с Ив. Гарванов от Тодор Паница по решение на ръководството на Серския революционен окръг.

По-долу ви предлагам една не малка част от документалното наследство на Б. Сарафов  от периода, в който той е участник в дейността на ВМОРО, като нарочно изпускам периода от дейността му като деец на Офицерските братства и като деец и председател на ВМОК. Включвам и неговите спомени, които са записани през 1905 г. от проф. Любомир Милетич и публикувани в Материали за историята на македонското освободително движение, кн. V. Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Съобщава Л. Милетич, С., 1927, с. 31–100. Включвам и едно кратко откъсче от спомените на един от най-близките му другари видният историк, вестникар и дипломат Симеон Радев, отнасящи се до мисията на Матей Геров в Сърбия, като пратеник на Б. Сарафов с намерение да надхитрят и използват сърбите за целите на ВМОРО. За тази мисия ще прочетете и писмото-доклад на М. Геров до Б. Сарафов. Спомените на С. Радев са поместени в публикуваните вече томове с тях озаглавени „Лица и събития от моето време“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СПОМЕНИ НА ПОРУЧИК БОРИС САРАФОВ

ПРЕДГОВОР

Година и половина се бе изминала от провъзгласяването на Илинденското въстание, в което Борис Сарафов взе голямо участие, и в Македония бяха вече се настанили “цивилните агенти” на европейските държави, нагърбили се да прокарват административни реформи за облекчение на тежкото положение на българското македонско население. Бе настанало временно затишие и в македонските революционни среди, всички в напрегнато очакване, какво ще донесат обещаните реформи. В това време и вечно неспокойният и подвижен Борис Сарафов можа да изпълни обещанието си да ми разкаже своята “комитска история”. И така на 23 януарий 1905 г. се почнаха у дома ми нашите срещи, които се повториха няколко пъти, както показват датите на тези срещи в долуобнародваните спомени. Сарафов разбра предназначението на моите записки, даде ми дума да объде откровен и обективен и с готовност ми разправи всичко по-важно от своята бурна дейност, напълно съответна на неговия необикновено жив темперамент и не по-малко живата му творческа фантазия, източник на много негови смели, вратоломни подвизи. Когато го слушах, как прямо се изразяваше по всичко, що ми разказваше, този хубав, строен и юначен мъж, и като се взирах при това в изражението на лицето му, оставах с впечатление, че той беше искрен. Често аз дори се наслаждавах да го слушам, но за това имах малко време, защото Сарафов беше словоохотлив, та трябваше да не пропускам думите му. Когато сега след толкова години четох спомените му, готвейки ги за печат, виждам, че съм успял добре да го следя: той цял се е изрисувал в тези си спомени.

За Сарафова като човек може да има разни мнения, но тъкмо заради туй неговите спомени ще спомогнат да се избегнат, може би, някои предразсъдъци за него, които се дължат по-скоро на неговата наглед авантюристична природа. Без съмнение в някои негови действия силно се проявява тая му характерна черта, но трябва да признаем, че в основата си те са израз на силен подтик от морално - патриотично естество. Сарафов, когато е в някакво стеснение, в безизход, не остава дълго време парализуван, в бездействие, защото фантазията му в такива моменти не го напуща и той е веднага готов с нов, спасителен план. Наистина той понякога твърде безскрупулно действа по принципа, че целта оправдава средствата, и там е неговата слаба страна. Но ако вземем пред вид моралната атмосфера от турско време, сред която той се е възпитавал, патриотичните среди, в които се е движил, и особено неотделимото у него желание, непременно да постигне реални резултати за благото на родината, ще смекчим негли присъдата си. Толкова повече, че от спомените му ясно изпъква той преди всичко патриот и сетне честолюбец: той видимо се отличава от рода на честолюбци, у които в решителни моменти личното преобладава над общото. Всякак Борис Сарафов е необикновена, силна личност, чиято пълна характеристика става сега по-ясна след обнародването на тези му спомени. Но те са и инак твърде интересни за историята на македонското движение, като повдигат завесата и пред някои събития в Княжеството, които докараха до печалното стълкновение между Вътрешната организация и тъй нареч[ения] “Върховен комитет”.

На фаталното разцепление между вътрешните дейци стана жертва и Борис Сарафов. След нещастния край на Илинденското въстание в Серско се обособи известната група на санданистите, които през време на същото въстание стояха настрана, не взеха в него деятелно участие, а сетне отидоха до там, щото да съдят и наказват противниците си от другия лагер. На 11 декемврий 1907 г. Сарафов заедно с Ив. Гарванов падна от ръката на изпратен от тая група убиец.

Любомир Милетич

 

І

КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ. – ПЪРВИЯТ МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ В СОФИЯ. САРАФОВ С ГОЛЯМА ЧЕТА НАПАДА ГРАДА МЕЛНИК. – СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО СИ САРАФОВ ЗАМИНАВА В ПЕТЕРБУРГ И ПОСТЪПВА ТАМ В ГЕНЕРАЛЩАБНАТА ВОЕННА АКАДЕМИЯ.

 

22 януарий 1905.

Роден съм в 1872 г. 12 юний в с. Либяхово, Неврокопско. Баща ми, Петър Сарафов, е родом от с. Гайтаниново, а майка ми Сирма – от Либяхово. Баща ми беше учител, отначало и инспектор на училищата, когато пок[ойния] Методий Кусевич е бил в Екзархията секретар. Първите ученици на Солунската гимназия от Източна Македония баща ми бе ги събрал. Първоначално училище учих в селото си, а после продължих в Солун да се уча във ІІ до ІV отделение и сетне в гимназията до VІ клас включително. След това преминах в София във Военното училище. Бях физически слаб, та баща ми искаше да се позасиля. Още в гимназията си приказвахме за бъдещето освобождение на Македония, та си мислех, че е хубаво да владея военното изкуство. Баща ми, когато бях във втори клас, беше директор на българското училище в Сяр. По гръцки клевети той биде в 1885 г. изпратен на заточение, уж бунтовник, заедно с дядо ми, архимандрит Харитон, баща на майка ми, председател на общината в Сяр. Съди ги военен съд в Солун, осъди ги на 16 години затвор, та бяха ги проводили в гр. Караман, в Конийската област в Мала Азия, където стояли интернирани. Баща ми заедно с дядо ми избягаха и дойдоха в България в 1888 г.; те се настаниха в София, където дойде и майка ми в 1889 г. Свърших в Солун VІ клас в 1890 г. и през мес[есец] септемврий постъпих във Военното училище. Гоце Делчев постъпи в същото училище в 1891 г.; той беше във втора рота, аз в първа рота. Познавахме се от Солун. От Солун се познавах и с Дамяна Груев – от гимназията, също и с Гьорчо Петров. На 1893 г. излязох офицерин. Социализмът беше тогава на мода. Бягах от училището и близко до старото Военно училище в една къща се събирах с ученици от VІІ кл. та четяхме тайни руски писатели; държаха се и реферати и пр.

Като офицерин ме изпратиха в Белоградчик, в 15 Ломски полк. Постоянно настоявах да дойда в София, и на 1894 г. през м. май ме преведоха тук.

Тъкмо тогава беше се сформирал първият Македонски комитет под председателството на Китанчева. Коста Сарафов, чичо ми, може да разправи подробно за основанието на комитета в София.

Тук вече се запознах с делото. Предполагах с Китанчева да почнем една по-активна работа. Още през зимата в 1894 г. почнах да събирам чета. Денем отивах в казармата, а вечер обучавах четниците в кръчмата - хан “Нов Свят” (на улица “Пиротска”). Бяха повечето македончета, между които имаше и един по-стар, дядо Димо – харамия.

Бяхме говорили с Китанчева, че трябва да дадем знак на живот през идещата пролет с някое движение, за да предизвикаме намеса на силите, та да се приложи в Македония 23 член на Берлинския договор. Китанчев беше съгласен. Вече и митинги ставаха в България за това, а имаше и македонско дружество в София и другаде – около 20 дружества. Китанчев ходеше по провинцията да организирва. Комитетът се грижеше да достави средства, пушки и пр., когато стане нужда. Аз агитирах между работници македонци да се готвят за четници, па и между офицерите да се готвят, който иска. Наближи лятото. Аз намерих офицерите покойния Мутафов, Начев, сетне Гаруфалов, Луков, Венедиков и ги представих на Китанчева, като разбрах от разговорите им, че желаят да вземат участие в предстоящото движение. Обстоятелствено говорихме с Китанчева заедно с тия офицери, как да стане то. Предварително се изпроводиха малки чети, първо под водителството на Димо Дядото, сетне на Никола Героят и др. Аз с офицерите заминах в Кюстендил, където имаше една чета от 200 души. Заминахме на 16 юний. Там, на местността Хайдушки кладенец над село Граница тъкмо разсъждавахме, как да заминем – беше там и Китанчев – дойде телеграма от баща ми до Китанчева, с която ме моли да замина към нашите места. А пък тъкмо имаше една чета, формирана в Дупница от Кочо Муструкът и Кольо Ризов. Реши се да им се прибави една по-интелигентна сила, и Китанчев посочи мене съгласно с телеграмата на баща ми, за да отидем в източна Македония, а другите в Струмишко. Така и стана. В Дупница четата, 40 души, се приготви; взех някои и от ония момчета, които обучавах през зимата. Потеглихме, минахме границата на Петровден през Кадиин гроб (по Илиина река). Дойдохме в селото Драглища, сетне край селото Банско пътувахме нощно време, скришно от населението, стигнахме в Пирин планина. Легнахме върху гърба на власите, овчари. Те за първи път видяха такава чета и то интелигентни хора; дотогава – все харамии. Кочо Муструкът, като им сочеше мене, им казваше: “Досега сме идвали по харамилък, а сега вече – за народна работа, виждате, какви хора са дошли.” Аз бях в офицерска форма. Тук намерихме четата на дядо Анчо – 25 души, та станахме 65 души (къде 8 или 9 юлий). Решавахме, какво да правим. Много мъчно беше за мене да съглася тези хора, за да извършат патриотически подвизи. Голяма част от тях си мисли само да направят една малка тупурдия, па и кемерът им да не остане празен, па и да не загинат, ами да се върнат в България. Аз им доказвах, че много по-голямо значение има, ако нападнем града Мелник, пет пушки да хвърлим, но в града да ги хвърлим. Трябваше много да ги кандърдисвам да се въздържат при това нападение от всеки обир, за да остане делото чисто патриотическо, политическо. За да ги смиря, им казвах, че сетне, на връщане може да се допусне някъде плячка. Турците бяха разбрали, че има чета и бяха взели мерки, така че мъчно можеше да се влезе в града Мелник. За да им отвлечем вниманието, взехме направление към Неврокоп. Турците в Мелник се успокоиха и обадиха в Неврокоп да ни чакат. Ние се върнахме пак към Мелник. Чрез кюмурджии узнахме, че се отпуснали турците и че не пазят мястото, – проходите. С едно бързо движение на 12 юлий в зори стигнахме в града, като заловихме ние теснината, за да не може да дойде отвънка помощ. Турнахме караули отдалече. Завзехме околийското управление. Часовоят беше задрямал и в караулното помещение, а заптии, 7 - 8 души, и те спяха, та с всички тия лесно се справихме. След това друга част отиде на пощенската станция да развали телеграфа. Аскерът, около 200 души, имаше си казарма на долната част на града. Станцията завзехме, като падна жертва само телеграфистът.

Запалихме станцията и Околийското управление. Имаше вътре 24 товара патрони, та стана силен гърмеж. Пожарникарите, помислили, че е “янгън”, идат да гасят. Близо до Околийското управление беше затворът; разбихме затвора и затворниците избягаха. Върху пожарникарите стреляме – падат мнозина. Други излизат със стомни за вода, с фесове; момчетата не ги разпознават, та паднаха три - четирима гърци (гръцката махала е там). Хванахме пусия посред улицата и в съседните турски къщи; семействата им затворихме на страна, а ние заловихме прозорците. Яви се войската. Един - два залпа от наша страна и паднаха няколко; пак се върнаха, пак залп – ура! Турците помислиха, че са заобиколени; отстъпиха, войската се пръсна по полето. Някои турци почнаха да гърмят през прозорците, а ние тогава заповядахме да запалят някои къщи, та изгоряха до 37 турски къщи.

В началото, още когато бяхме в Околийското управление, ковчежникът, който живеел срещу управлението, излезе уплашено, разтрива си очите, изказа се кой е и биде убит на място. Никакви пари обаче не се взеха. Мюдюринът го нямаше. Събрахме някои първенци, разправихме им целта на нашата атака – свободата на Македония. Опасно беше да се седи вътре, едно да не би да заловят отгоре пътя, та да не може после да се излезе, па и да не би момчетата да се предадат на грабеж, защото и войводите бяха харамии, искаха да хващат гръцкия владика за пари, но ги спрях.

Къде обяд излязохме от града с два товара храна, вино. Излязохме на върха Кукла, много хубаво място за сражение. Там се разположихме на почивка. Имаше две леко ранени момчета. На другия ден се предвиждаше, че потеря ще дойде. Кочо Муструкът заяви, че той с 16 момчета ще се отдели и че щели след някое време да се видим пак. Той видя, че с нас няма харамилък. Той после нападна гъркоманския манастир и обра там калугери, взе до 40 лири. Ние, 45 души, продължихме пътя. Потерята ни стигна над селото Влахи. Имаше около един батальон войска. Сражавахме се цял ден – на 16 юлий. Скалисто място беше, не можаха да ни заобиколят съвсем. Никой не падна. Промъкнахме се през нощта, ударихме към България. Останахме с 50 – 60 - 100 патрона на пушка. Къде Предел, на границата между Разложко и Джумайско, турците ни бяха устроили засада. Стана престрелка, но жертви не дадохме. Следния ден, като поехме склоновете на Рила, имахме още две схватки с турски засади, но можахме да ги обходим. На последната засада взехме шинели, фесове и бял хляб. Избягаха, понеже ги ударихме в тил. Прехвърлихме границата с тия трофеи – с турски шинели и фесове.

Върнахме се на 22 юлий. Минахме границата на Айгидик и пак излязохме на Илиината река. Отец Паисий от Рилския манастир ни посрещна, а той ни бе и изпратил. Аз при заминаването си бях дал оставката, както и другите другари, в плик, а пък бях взел едномесечен отпуск. Дали правителството е знаело за тая работа, не ни беше известно, обаче се сещахме, понеже на Хайдушки кладенец ние намерихме сандъци с правителствени патрони. Четата беше въоръжена с мартинки.

В София стоях през месец август. Китанчев е мислил, че движението ще бъде по-сериозно, че ще трае по-дълго. А па и правителството беше спряло да подкрепя, та той беше малко отчаян. При все туй нас ни прие с възторг, защото все пак бяхме свършили сравнително най-добрата работа.

Правителството вече не ни гледаше с добро око; да ни приеме на служба не беше му ловко. Аз замечтах да постъпя в Петербургската академия на Генералния щаб. С 200 франка помощ от комитета отидох в Петербург през септемврий 1895 г. и постъпих в академията като волнослушател. Брат ми Петко следваше там по инжинерството. Стоях 4 месеца. Един ден военният министър Вановски прави ревизия и се оказа, че аз съм бил приет на особени начала (Обручев, началник на главния щаб на армията, ме беше приел по препоръката на дяда Климента) и че не може да бъда оставен, трябвало да приема руско поданство и да бъда зачислен в някой руски полк. Аз не приех руско поданство. В Петербург си носех формата на 1-ви Софийски полк. Там събрах на два пъти студентите българи, за да ги запозная с нашите работи. Държах подробен реферат. Председател беше Белинов.

Другарите ми пишеха, че след смъртта на Китанчева работите в комитета не отивали добре, та да се върна в София, за да видя, какво по-нататък да се прави. Тъкмо това ми дойде на време. Взех си куфарчето и през Берлин стигнах във Виена. Тук беше брат ми докторът, – учеше се.

 

ІІ

ВЪРНАЛ СЕ В СОФИЯ, САРАФОВ СЕ СРЕЩА С ДЕЛЧЕВ. – ПРЕДИ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА СЕ НАМЕРЯТ ПАРИ. – САРАФОВ ПРЕЗ ЦАРИГРАД СЕ ОТЗОВАВА В СВ[ЕТА] ГОРА. – В ХИЛЕНДАРСКИЯ МАНАСТИР ПОСРЕЩАТ СРЪБСКИЯ КРАЛ. – ПРЕЗ СОЛУН САРАФОВ СЕ ВРЪЩА В СОФИЯ. – ОСНОВАВАНЕТО НА ОФИЦЕРСКИТЕ “БРАТСТВА”. – САРАФОВ, НЕСПОКОЕН, ПРАВИ СМЕЛИ ПЛАНОВЕ И ОТИВА ПАК В ПЕТЕРБУРГ.

 

В София заварих комитета разцепен. От една страна Генералът, Ляпчев, Карайовев, Йосиф Ковачев, Димитър Матов, Радев и др., а от друга страна Тюфекчиев с офицерите въстаници. Главната парола на последните беше: не ни трябва дипломация, да се организира движение и пр. Другарите веднага ме взеха със себе си. Продължихме заедно. Първата ни работа беше да влезем във връзка с хората отвътре. Делчев беше дошъл тук (то беше пролетта на 1896 г.). Разправи ми, че се мъчели да курдисат нещо като комитет вътре, че идеята се възприема от цялата интелигенция, но че оръжие нямат, па и средства нямат. Той ми предложи да отидем да станем “горски царе”. Изпъкна на сцената въпросът за средства. Как ще ги намерим? – С обири. Някои ни дадоха идеята, че можело в Зографския манастир да се намерят пари. Аз ще тръгна там. Взех руски паспорт като българин от Бесарабия, именно паспортът на един млад юнкер от Бесарабия, Александър Иванович - Фурунджи Славов, род. от Ташбунар (паспортът беше издаден в Кишинев).

Право отидох в Цариград. На тръгване от София отидох в нашето военно министерство, при полковник Ковачев: “Вам са нужни сведения за Македония; дайте ми средства, за да пропътувам Македония.” Дадоха ми 300 лева. Заминах за Цариград самичък. Намерих там Ляпова, председател на местния комитет, който беше във връзка със Солунския комитет. Ляпов ме прикри, разведе ме да видим, где какво може да стане един ден. То беше в март месец. Тъкмо дойде и князът в Цариград. Изкарахме там емиграцията да подаде едно прошение до княза с дръзко съдържание, – да се застъпи за правата на поробеното население в Македония. Народ много. Кокарев (когото сетне убиха в Преспата) подаде прошението. Търсиха го сетне да го арестуват. Същевременно един руски полковник, Бешков, обикаляше Македония и се произнасяше много неблагоприятно за нас българите в Македония, като ни правеше сърби, недостойни за свобода и пр. Тогава написах едно писмо по тоя повод на графа Игнатиев, с когото се бях запознал в Петербург. Оплаквах се против руските консули, които открито поддържат сръбската пропаганда в Македония. Игнатиев сетне, когато на 1901 г. пак ходих в Петербург, ми каза, че с това писмо е ходил при императора, за да му обърне вниманието върху тоя въпрос, и му чел писмото (то беше писано на руски). В Цариград се бавих една неделя. Екзархът знаеше, че съм там; казал много здраве, познавал баща ми, но казал още, ако е кабил да съм по-далеч от него. От Ляпова узнах по-добре за комитета в Солун. Запознах се с Кокарев и с някои други дейци. Най-важното е, че се запознах с арменските революционери, именно с оня, що нападна през месец август същата година турската банка, по име Бабкин. Арменците работеха тогава в съгласие с нашите. Там бяха и Симон Радев и Робев в училището, но не ги видях.

От Цариград заминах по море на Св[ета] Гора като поклонник. Един ден стоях в Пантелеймонския манастир, следния ден пристигнах в Зографския манастир. Представих се руски поклонник. Между калугерите най-инелигентен бе отец Калистрат от Струга, подигумен. Хванах младите калугерчета, та ги разпитвах, какво имат, колко имат. Тъкмо се строеше едно ново крило и разбрах, че от Одеската банка, където имали всичко до 1000 лири, постепенно изтегляли пари, колкото трябвало. Значи, оказа се, че нямат пари, а не, че можели да се вземат до 20 000 лири, както ми казваха. Отидох в Хилендарския манастир, където калугерите бяха повече българи от Македония. Негодуваха, че сръбският крал ще дойде – тъкмо тогава големците калугери се съгласили да мине манастирът за сръбски, само да им се простят дълговете. Дойде кралят. И аз излязох на посрещането, вредих се, кралят и с мене се ръкува. Помислих си, колко хубаво би било да може да го задигнем там – богат откуп!

Свършиха ми се парите. Отидох в Солун с един чейрек в джеба, право в хотел “Колумб”. Два дена гладувах, докато намерих другарите Пере Тошев, Гьорче Петров, Делчев и Хаджиниколов. Те тъкмо тогава се събирали нещо като на конгресче. Изложих им план: да ме пленят те като руски поданик, та руският посланик би дал откупа. Не възприеха те моя план, защото и нямаха тогава още чети. Посветиха ме в своите работи. Хвалиха се, че идеята се възприема, че намерили даже саморасли организации. Аз се преместих в хотел “Партенон” под име руски драматически артист. Дойде италиянска трупа и те се поопознават с мене като с колега, дават ми билет, ядене, пиене с тях, и аз свободно си ходя навсякъде. Същата трупа сетне бе дошла в София; като колеги разбрахме се. От Солун минах през Скопие право в София. Пари ми дадоха от комитета в заем, да ги дам сетне на братя Иванови, на които дължали. В София трябваше да оправдая пред министерството парите. Написах рапорт, дадох някои сведения за турската войска, които бях събрал от другарите в Солун; описах им и местностите, през които се движих като въстаник в 1895 г. Военен министър тогава беше Рачо Петров. Получих за своя рапорт още 25 наполеона. На Рачо описах нуждата от оръжие в Македония. Наскоро след това от Македония дойде Груев, и аз го представих на Рачо Петров. Груев ходи в Белгия по изучаване на взривчати вещества (в 1896 г. през юний – юлий) и се върна в Македония. Уреди се въпросът за пушките, и към септемврий дойде Гьорчо Петров и сетне Делчев. Още тогава, когато Делчев ми казваше да станем горски царе, ние събрахме пари, купихме револвери, бомби и др., и той само една част беше платил, а другите – безплатно. Заработихме заедно с тях. В това време аз предлагах на нашите, да замина за вътре, но те сами бяха на мнение, да се остави още тихо да се устройва там организацията. Тука обществото беше апатично спрямо делото. Котилото, – офицерите около Тюфекчиева – се раздроби, всички си постъпиха на служба. Генералът, Николаев, начело на комитета нищо не вършеше. Аз останах последен, нямах средства за живеене. Реших да постъпя на служба. Бях се запознал в 1896 г. с Цончева, който беше тук командир на 6 Търновски полк. Всред другарите ми офицери, преди да се разотидем, изникна идеята да се основат дружинки между офицерите, колкото да има средства за първа необходимост. И с Цончева говорихме по тоя въпрос. Бозуков беше офицер в полка му. Цончев беше се заинтересувал покрай Бозукова, на когото беше по-напред платил 1000 лева – половината от сумата, която Бозуков беше задигнал като полкови ковчежник.  Цончев се бе запознал и с другите офицери, които бяха взели участие в Мелнишката афера. Надумахме се, всеки в полка, в който попадне, да се постарае да основе офицерско братство. Цончев одобри идеята, и като най-стар, с влияние, излезе начело на тая идея. Той писмено се отнесе до полковете, – до свои приятели. Основаха се братства, събираха се пари и се изпращаха тука, мисля до капитан Димитър Венедиков, та се дадоха на Гьорчо и на Делчев за нуждите на делото. Аз бях заминал към края на август 1896 г. в Русчук, причислен към 5. Дунавски полк. Устроихме братство. Въстаници македонци, каквито имаше в града, ги насърчавахме; всеки се обръщаше към мене, и каквито пари имах, давах. Гьорчо постоянно ми изтъкваше нуждата от средства. Една моя идея: не бива ли да турим нашето дело под протекцията на някой княз? Тоя княз мислехме за най-сгоден Йосиф Батемберг; той беше тогава в Петербург на гости при Лайхтенбергския принц. Сам отидох в Петербург, отпуск взех. Разминахме се, – той беше заминал за Италия. Тук се видях с графа Игнатиев. Това беше в 1897 г. Трябва да кажа, че и през юлий 1896 г. пак ходих в Петербург, просто при брата си, и след като се върнах постъпих на служба. Положението беше тежко, не знаех тогава, какво да правя, – той ми тегли разноските.

На 1897 г., струва ми се, през мес[есец] февруарий – март, ходих, както казах, в Петербург. Нищо не излезе. Игнатиев ме съветваше да мируваме: Австрия може да ни окупира; докато е княз Фердинанд у нас нищо няма да излезе, макар и да е покръстил сина си и пр.

Брат ми казваше, че можело в Белград да се намерят пари. Докарахме Гьорчета в Русчук, изпратихме го в Белград, но малко пари се събраха, слаба работа. Заедно с Гьорчета ходихме и в Букурещ, та организирахме там македонците.

През 1897 г. стана Винишката афера. Делчев по телефона от София ми каза да събера, ако може, една чета, та да се мине вътре и да се тури край на турските зверства и пр. Аз почнах да събирам чета, но писаха ми, че работата утихнала, та спрях. Беше избухнала Испанско - американската война. Аз исках да манифестираме нашата симпатия към кубанците, та исках да постъпят до 500 - 600 души в америк[анската]  войска, а те срещу това да дават средства, за да се въоръжим ние. Именно тогава ходих в Петербург и за тая работа и за Франц Йосифа Батембергски. Американският консул в Петербург отговори, че нямат нужда от хора. Любезно ме изслуша и ме изпрати. Аз му се казах, кой съм.

И 1898 година също така мина. Когато стана военен министър ген[ерал] Иванов, скъсаха се връзките с него. От продадените пушки на братя Иванови пет хиляди се дадоха с изрично условие да се предадат на Гьорче. Тия пушки ги дадоха без патрони. Те се пренесоха и те се открили в Щипско по Винишката афера.

 

ІІІ

САРАФОВ ЗАСТАВА НАЧЕЛО НА МАКЕДОНСКИЯ КОМИТЕТ В СОФИЯ. – ОТНОШЕНИЯТА МУ С ГЬОРЧО ПЕТРОВ И С ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ. – ПЪРВАТА НАМЕСА В РАБОТИТЕ НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ. СКЪСВАНЕ ВРЪЗКИТЕ С ГЬОРЧО. – БУЙНА ДЕЙНОСТ НА СОФИЙСКИЯ КОМИТЕТ. ПАРИЧНИ СРЕДСТВА И ПОКУПКА НА ОРЪЖИЕ.

 

В началото на 1899 г. постоянно бяхме в преписка с Гьорче, загрижени, какво е това мъртвило в организацията тук. Комитетът бездействаше; бяха го ударили само на писма, а пари и за марки нямаха. Почна се агитация да се смени комитетът с по-деятелни хора. Цончев агитираше между офицерите, а Гьорче, Делчев, Венедиков, Гаруфалов, Бозуков и др. – между гражданите.

Обмисляхме, като кои хора трябва да се гудят начело на тукашния комитет. Бяхме на мнение да изберем Цончева начело на комитета. И Гьорче и Делчев и аз и други мислехме така. Цончев казваше, че ако излезе той начело, след пет месеца трябва да дигне въстание, понеже той не може да стои дълго така – ще се омаскари. За това той беше на мнение, първом да излязат на лице по-млади хора, да приготвят почва, да организират, да съберат средства, и сетне, като наближи време за движението, тогава и той ще вземе участие в него. На това се съгласихме. Реши се да се агитира за ония кандидати, които влязоха сетне. На конгреса се прокара нашата листа. И аз застанах начело на комитета. Паприков беше писал на Драндаревски в Русчук, сакън да не се уволнява. Цончев спомогна та новият комитет, начело на който аз застанах, се конституира на 16 юний. Покойният Давидов служеше с мене заедно; заедно живеехме в една и съща къща, напълно се съгласявахме.

Комитетът почна да работи в казаната посока. Първом идеше разплащане на дългове. Съживихме дружествата. Отначало почнахме със София. Не можеше тъй лесно да се сгрупират хората и да почувстват авторитета на комитета, докато не разберат, че ние сме решени да отидем докрай. Почнахме по малко да налагаме своите искания. От 30 дружества станаха до 250 дружества, градски и селски. Заемът не се пласираше тъй лесно. За да не става завист, почна се налагането на облигациите според състоянието на хората. Отвътре постоянно искаха средства, и затова трябваше енергично да се грижим особено с пласирането.

С Гьорче и Делчева работехме задружно. Те заседаваха с нас заедно, подписваха протоколите в комитета. Въпрос за въстание, кога да бъде, не бе слаган на дневен ред. Идеята да се формират вътрешни чети, тук се оформи. Правилникът за четите вътре тук се написа. Гьорче и капитан Венедиков го написаха. Аз бях затуй, да се изпратят подвижни апостоли, защото само Делчев беше такъв. Аз изпратих Гирджикова. Каквото се изпращаше (материално) на Вътрешната организация, всичко беше за сметка на комитета. Делчев дори замина заедно с Бозукова вътре в 1899 г. през юний. Целта беше да извършат един подвиг. И двамата честолюбиви, скоро се разделили, и Делчев писал на приятелите да не се отнасят към него с доверие. Бозуков ни се оплака, но ние не искахме да си разваляме сношенията с Вътрешната организация заради Бозукова. Той след това замина за Трансваал – през март 1900 г. писмено си даде оставката. Делчев след това замина в 1900 г. февруарий за Одринско. Ние му стъкмихме всичко, литографии и пр. – похарчихме около 3000 - 4000 франка. Приготвихме го да замине с 4 - 5 души другари, между които беше и Стоян Лазов, следвал във Висшето училище. Останахме тука ние с Гьорчо. Когато дойде въпросът да прокарваме списъка на учителите пред Екзархията (списъка ни го дадоха отвътре), ние изпратихме със свои подписи човек до екзарха, – поручик Любомир Стоянчев (родом от Търново, сега цончевист). Тъкмо в това време, около месец септемврий, когато се състави комитетът ни, бяха много се изострили отношенията между “Братството” в Солун и Централния комитет. Наскоро стана покушението върху Наумова. Централистите бяха решили с терор да се разправят с Гарванов и др. Това нещо много повреждаше нам тук, на делото. Гьорчо ръкоплещеше на акцията против Наумова. Поддържаше, че трябва да се изкасапят всички от “Братството”, – никакво разбирателство, никакво помирение. Ние в комитета бяхме взели решение да посредничим да се разберат. Против това решение беше Гьорчо. Ние писахме, но без резултат. Избрахме човек, специално да отиде от наша страна в Солун, за да се постигне едно споразумение между “Братството” и Централния комитет. Гьорчо в туй изпращане специален човек от наша страна съзря, че се накърнявала самостоятелността на ЦК, та излизахме по неговото схващане наистина нещо като “върховен комитет”. Ние пък едничко желаехме да се избегнат раздорите и кръвопролитието вътре, за да не ни пречи това и нам тук по пласирането на заема и пр. Отиде нашият човек, Иван Камбуров, подпоручик, родом от Елена. Гьорчо, за да попречи, беше писал да не го приемат. Камбуров, щом дошъл там, веднага се тикнал като клин помежду им и след 5 - 6 дена разговори, одумване, постига се съглашението, писмено, приподписано и от Камбуров. Престана да съществува “Братството”, а Гарванов стана председател на местния комитет в Солун.

Гьорчо вече след това охладня, макар че там се постигна съглашението. Според Гьорча тая постъпка била принципиално неправилна, защото един вид излизало, че комитетът тук се грижи да удовлетворява отделни амбициозни групи, отцепници, за да ги печели на своя страна и да ги вмъква във Вътр[ешната] организация като вънкашен елемент. Утре, според Гьорча, ще се явят други недоволници вътре, които ще трябва пак да се направят големци, за да им се удовлетворяват амбициите. Остана недоволен от това. Ние пък, като видяхме хубавия резултат от нашата първа помирителна намеса в работите на Вътрешната организация и като видяхме, как се подават хората отвътре на съвети, за да се избягват раздори, тогава казахме, че единственият е Гьорчо, който толкова се противи. Делчев тогава беше вътре с Бозукова. Това стана през август 1899 г.

Изгубихме вече доверието на Гьорчо. Работехме наистина заедно, но вече не с предишната искреност. Редът ни беше да се пишат писма до ЦК по решение на комитета, а не частни писма. Обикновено се пишеше: “От братята във Висока до братята в Света Гора”. И те обратно адресуваха. Но Гьорчо почна оттогава да си пише и частни писма. Гьорчо се съгласява пред нас в заседание, и ние пишем, но не се изпълнява. Заподозряхме Гьорчо и се уверихме, – хванахме негово писмо, което фотографирахме в 20 екземпляра, че той частно им пише, какво да не изпълняват от това, което ще има в нашето официално писмо. В заседание попитахме Гьорча, а той отказа. Тогава казахме на Ковачев, секретаря, да чете писмото му. Гьорчо пребледня. Призна вече. Предложихме му след това да се махне оттук, и той отиде интерниран в Търново. Това беше в 1900 г. през зимата или в началото на 1901 г.

Преди откриването на писмото имахме през юлий 1900 г. конгрес, на който още се явихме заедно с Гьорчо и с Делчева напълно солидарни, всички като членове на комитета, еднакво отговорни. Та охлаждението стана полека - лека поради амбициозността на Гьорчо, който искаше да го слушаме и който не тъй леко е понасял да излизам аз толкова на лице.

И след случката с Гьорча продължавахме да се сношаваме с Центр[алния] комитет, като им обяснихме и причините, поради които се отстрани Гьорчо. Делчев, който от време на време ту идваше, ту се връщаше вътре, слушаше главно, каквото му е казвал Гьорчо. И на Делчев, както се види, не се е харесвала много шумната деятелност тук, която, като че ли засеняваше тях вътре, макар че и те и ние още криехме съществуването на Вътрешната организация.

Офицерските “братства” се размножиха. Почти във всеки гарнизон имаше братства, от които редовно постъпваха суми в комитета. Офицерите много интимно почнаха с нас да дружат. Идваха при нас, разговаряха. Гьорчо почна подозрително да гледа и на тия наши интимности и чести сношения с офицерството, а си е мислил, може би, че нещо друго кроим. През време на нашите спорове с Гьорчо и Делчев, който се показваше солидарен с Гьорчо, на два пъти повикахме в заседание и Цончева и онези другари, които присъстваха в събранието, което реши да излезем ние начело на комитета (Цончев, Николов, Янков, Гаруфалов, капит[ан] Дим. Венедиков). Обяснявахме се, и след това пак работата временно добре тръгваше. Това ставаше все преди да се хване Гьорчевото писмо.

През туй време ние им изпратихме сума хора дейци, да ги възпитат, напр[имер] Черню Пеев, който служеше в 15 Ломски полк, в моята рота; изпратихме им Георги Героят (Марко), Кръстьо Българията, Атанас Бабата. Ние изпращаме хората на тяхно разположение, без да им даваме някакви инструкции да се делят от вътрешната организация или да слушат нас. От всичко това можеха да разберат, че не сме желали никога да им превзимаме организацията.

Когато “Братството” в Солун капитулира, напротив тука Кочо Аврамов и Александър Чакъров, които със своя вестник “Автономия” служеха на “Братството”, продължаваха да водят опозиция, макар че и отвътре им писаха да спрат. Чакъров по-рано се свести и млъкна. Кочо Аврамов продължаваше да клюкарства, та дори трябваше да се стреля върху него, но остана жив. Той се срещаше и с Молохадис...

Буйствата на комитета ни през това време се правеха по три побуждения. 1-во се правеше юруш за пари, репресивни мерки; 2-ро, репресивни мерки против шпиони, посочвани и отвътре, и 3-то очистване шпиони тукашни, откривани от нас и в странство. Всичките наказания ставаха със съгласието на Делчева и на Гьорчо – включително и с атентата върху Михайляну, който изказваше в печата съществуването на организацията. Фитовски дойде да ни предлага да ни купи пушки от Румъния. Протогеров ми го представи. Аз му се заканих, в случай, че ни излъже. Той отиде при турския посланик, та издаде всичко за пари. Изяде и наши пари. Стремежът ни беше, как да е да попречим да не се издава съществуването на Вътр[ешната] организация. Дори и за редактора на “Пестер Лоид”, който напечата правилника на организацията (докопал го, види се, чрез австрийския консул Бора) и откриваше, как се доставя и пренася оръжието, имаше наше наказателно решение, но не се изпълни. Фанатизъм имаше. И вътрешните хора бяха във възторг, едно че средства имаме, и друго, като виждаха, каква сила сме тук. Тия, които идваха в София, сетне вътре се разправяло с голямо възхищение за силата и значението на нашия комитет. С това се повдигаше духът и вътре.

Принципиално стояхме на тази база: да бъдем далеч от официалните сфери, да черпим сила от народа, от масата, главно чрез дружества. Официалните сфери ги тачехме доколкото можехме да взимаме от тях средства, без да се обвързваме с тях, а освен туй и с условие да не ни пречат. При туй се стремяхме към пълна солидарност с Вътрешната организация, главната опора за крайната цел. Друга задача ни бе да се увлече офицерството, за да се заинтересува за делото, та като потрябва един ден за вътре, да го имаме на разположение. Това ни декларираха и вътрешните, че в деня на въстанието всичко ще се даде в ръцете на офицерите и военните въобще, а учителите, че ще останат назад, като морални сили.

По отношение на сметките имаха право всички другари офицери (Цончев, Янков, Николов и пр.), които работеха, да дойдат и преглеждат сметките. Оправдаваха се разходите и приходите с документи. Загадъчно се видя на приятелите, че аз намерих средства, които внесох в комитета, без да кажа източника им, около 65000 франка, записали се така: напр[имер] Ив. Николов от Браила (не съществува) дал 10000 лева, и пр. Издава се разписка, колкото да фигурира в кочаните. От тези пари отделихме с протоолирано решение един път около 10000 фр[анка], които се употребиха като безотчетни за издръжка на приятели около комитета, които не искаха да дават разписки. Давани са от тия пари и на Гьорчо, Делчев, Мурджев и др. Някои малки злоупотребления на наши хора се покриваха от тия пари. Всичко около 560 хиляди франка за 1½ година влязоха в касата на комитета. От тази сума за бойни материали е дадено повече от половината. Купихме 1100 манлихерови пушки в Австрия и около 10000 кринки с 1½ милион патрони, около 1500 мартинки, бердани и др., револвери не по-малко от хиляда. Манлихерови пушки отидоха с четници барабар вътре до 200; другите бяха на пограничните складове (за манлихерови пушки се дадоха 64 хиляди фанка, всичко струваха до 70 хиляди). И всички пушки изобщо бяха по складовете и се предадоха на следния комитет. Кринковите пушки се внасяха вътре още в мое време, предавахме ги на началниците на Вътрешната организация на границата, без пари, само срещу разписка. Издържаме им пограничните пунктове, а те даваха само разписки. Изобщо разходите бяха уместни, и по-голямата им част отиде за целите на Вътрешната организация. По паричната част нема раздори. На конгреса се избра ревизионна комисия.

 

ІV

МЕМОРАНДУМ ДО ЕВРОПЕЙСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ И ДО СУЛТАНА. – ОСНОВАВАНЕТО НА ВЕСТНИК “L` EFFORT” В ПАРИЖ. – САРАФОВ ПРИ ГЕНЕРАЛ КУРОПАТКИН. – ФОРМИРАНЕ “СТРЕЛЧЕСКИ ДРУЖЕСТВА”. – САРАФОВ ПРИ РУСКИЯ ПОСЛАНИК В СОФИЯ БАХМЕТЕВ. – АРЕСТУВАНЕТО НА САРАФОВ И ДРУГАРИТЕ МУ ОТ КОМИТЕТА.

 

Не обичахме да боравим с дипломацията, но често пъти трябваше. Един англичанин ни казваше, че можело от Англия да се получат средства, – до 4-5 милиона, но трябвало да се изпрати един меморандум до европейските сили за изпълнение на 23 чл. от Берлинския договор, та сетне сами да си поискаме правата. Написахме и изпратихме един меморандум до самите европейски владетели с препоръчано писмо по пощата, а едно и до султана. Меморандумът до султана беше категоричен: или мир или война. В меморандума до владетелите главно се иска изпълнение на Берлинския договор. Имахме на ум да отиде някой от комитета в Англия, да се види пак оня англичанин, но не стана. Аз два пъти излизах в странство – по покупката на оръжието и по основаването на вестник “L` Effort”. Ние обръщахме внимание на пропагандата в Европа. Този вестник ни струва до 5000-6000 франка. Симеон Радев принесе услуги. Третото мое ходене в Русия бе в 1900 г. през месец априлий. Тъкмо нашият военен параход “Надежда” отиваше в Русия. Паприков тръгваше за там. Тогава се говореше и за Бургас – Варна. Аз се намирах в Русчук и набързо реших да ида и аз в Петербург. Исках да разясня на приятелите на делото – на Граф Игнатиев, Башмаков, баронеса Дистерло, Леонтиев, Харузов (в Географическото дружество) и др. Ходих и при Куропаткина. Студено ме прие. “Что вы делаете?” Аз му казах, че вярваме в неговите дълбоки симпатии към нас. “Няколко капки от вашата кръв са паднали за нас, ние македонците, сме последните останали роби.” Описах му несносното положение и че най-сетне може да избухне едно въстание и пр. Той ми каза решително, остро, да не правим глупости, че Турция ще ни раздави, че Русия е заета на Далечния изток и пр. Той беше остър, не ме покани да седна, а стана на крака. Аз дори и сбогом не му казах, – излязох и нагло заминах с експреса за Ница. Куропаткин след излизането ми беше запитал Станчева по телефона, къде живея. Аз се побоях да не би да ме екстернират, и побързах. Моите впечатления от Петербург бяха тези, че там имаше един кръжок приятели, съчувственици, на които Паприков беше казвал, че въглищна станция във Варна и Бургас може да им устроим, но пък в случай на едно движение в Македония, – дали може България да разчита на подкрепата на Русия. Положително нищо не му е било отговорено, и останало така само с разменяване на мисли.

Това беше в 1900 г., струва ми се през март или април. Минах през Виена за пушките. Отбих се в Щайер, оставих човек да ръководи. После поручик Софроний Стоянов ходи нарочно там да ги приема една по една. Докарахме ги по Дунава, – минаха като син камък за държавните лозя.

Като се върнах, след конгреса работите продължаваха. По събиране на средства се усилваха работите. Към края на 1900 г. се заловихме да формираме стрелческите дружества. Оставихме тая работа на военните, да ги упражняват – Янков в Шумен, Николов във Варна, Протогеров в Русчук, Йорд. Венедиков в Плевен, тук Гаруфалов и Д. Венедиков. Сетне и други офицери от братствата се “чередуваха”. Купувахме кринковски пушки и за стрелческите дружества. Падна Радославов, който не изпълняваше инструкциите на княза за репресалии против нас. Стрелческите дружества стреснаха и дипломацията и турското правителство. Натиск голям. Дойде и Михайляновата афера. По туй време ме извика руският дипломатически агент Бахметьев. Той искаше да ме сплаши и съветва. “Отидохте много далече – каза той. – Ключовете на македонския въпрос са в Петербург. Какви са тези изтръгвания на пари със сила? Студенческа фантазия е цялата ви работа. В Европа лошо впечатление прави туй. А и в Русия, защото, ако направите нещо, няма да ви помогне, че Русия е заета на Далечния изток.” Съветваше ме, да си дам оставката.

Аз отговорих, че изтръгването на пари е система, към която тъкмо дипломацията ни принуди със своите неискрени действия. Ако ние не се заемем с нашето дело, няма дипломацията да ни помогне. Той няма право да се меси в тая работа и пр. Видя му се дръзко моето отговаряне. “Като ме кандърдисвате да си дам оставката, рекох, трябва да имате и кандидат.” Той ми каза, че Ризов бил подходящ човек. Аз му отговорих, че не ще може той да успее. Тогава Бахметьев ми каза: “Щом е така, и Вашата организация тук и оная там ще отидат на пух и прах.” Така и стана. След късо време дойде кабинетът Каравелов - Данев, и министър Сарафов ме арестува, а същевременно и в Солун арестуваха членовете на комитета.

Ние предвиждахме това. Гьорчо беше в Търново още; Делчева го нямаше. Той дойде, но вече и той не идваше при нас, заради Гьорчо. Решихме, че ще трябва да се дръпнем от комитета, като заминем вътре и оставим тук наши заместници, разбира се, кой друг освен приятелите, с които бяхме се сговаряли преди да влезем в комитета, именно Цончев и другарите му. Говорихме за това, което ще последва, и попитахме ги, готови ли са да вземат работата в свои ръце. Цончев се обяви готов (през декемврий 1900 г.). За да сондираме почвата, как ще се отрази това нещо в България, съобщихме това на стълбовете на политич[еските] партии. Като чуха това, дигнаха една гюрултия: “Що?! Организацията в ръцете на дворцови хора?!” Симеон Радев дойде от Европа и той ни каза, че сега, когато делото е тръгнало тъй добре в Европа, щяло сега съвсем да се компрометира, щом влезе в ръцете на официални личности. Цончев между това бе отишъл във Видин, за да си дава оставката. Аз видях, че наистина зле ще стане, ако излязат начело старите офицери, и веднага писах на Цончева и се помъчих да му докажа, че ще има голяма опозиция, доказвах му това с телеграми и писма и пр. Предлагах да се навъртат около нас двама-трима от по-младите офицери, да се запознаят с работите, та като ни арестуват, временно да поработят заедно с другарите от комитета, за които знаехме, че няма да бъдат арестувани. Цончев вместо да се съгласи с туй, напротив се уволни заедно с Янкова и Николова, а пък младите офицери Протогеров, Стоянчев, Дървингов ги задържаха на служба. Ние викахме Делчева за мнение. Той се изрази решително против: “Няма да допуснем офицерин в организацията и в комитета. Ако бъде Цончев и вие заминете вътре, ще срещнете щиковете на организацията.” Делчев се въртеше и между социалисти, които особено бяха против офицерството, а от друга страна беше под влиянието и на Гьорчо в Търново.

Между туй преди нас арестуваха членовете на комитета в Солун. Получихме от Солунския комитет бели хартии, подчертани, с поръка да си напишем пълномощно, за да влезем ние вътре, та да заместим Централния комитет, и то които лица ние намираме за нужно. Делчев въпреки туй беше против. Той казваше, че не признава тия работи, това решение на Солунския комитет, взето в минутата на арестуването му. И наистина те в Солун са мислили, че всичко пропада след като ги арестуват. Те ми предлагаха да образуваме един подвижен ЦК, който да се състои от мене, Делчева и Ефрем Чучков. Но щом Делчев беше против и имаше такова настроение, (тогава под негово ръководство бяха четите, той беше назначен инспектор на четите), нищо не стана. Делчев вече не искаше да дружи с нас, защото ни подозираше в по-голяма интимност с Цончева отколкото с Вътрешната организация. Дойдоха Цончев, Николов, Янков (в цивил) и Протогеров, Стоянчев, Дървингов и др. и се събрахме на заседание. Присъстваха и С. Радев, Страшимиров, Гологанов и нашият комитет. Искаха да чуят нашето последно мнение. Между нас Саракинов беше човек на Цончева, който искаше да вървим с Цончева докрай. Беше оповестено от нас, че през март 1901 г. ще се свика за всеки случай конгрес. Цончев и съдружие искаха да ги кандидатираме за бъдещ комитет в предстоящите избори. Офицерите и Цончев и съдружие настояваха да се съгласим на тая комбинация, и това един вид го налагаха, като че трябва непременно да го направим от другарска, офицерска солидарност, защото най-сетне Цончев и съдружие можели да бъдат начело на комитета и по-напред. Аз им отговорих, че не мога да се съглася да стане такава официална смяна на комитета, а съм съгласен да идват и след това дори и в заседанията на комитета, та както и по-преди да работим в съгласие. Туй не им беше приятно. Цончев дори запита: “Вие заповядвате ли тука?” Отговорих, че в качество на председател на комитета, натоварен да пазя интересите на делото, заповядвам. Цончев отговори, че те няма да се съгласят с тая заповед. На това аз им посочих вратата, – изгоних ги. Разривът беше пълен. Те ми се заканиха, че от утре ще бъдат опозиция. Отговорих им да заповядат, само да бъдат опозиция на принципи, а не на амбиции. И наистина те още утринта пуснаха по цяла България, че имало крупни злоупотребления. Това беше тяхната маневра (на 13 март беше туй вечерта, в 1901 г.). Аз дадох една телеграма, че хората Янков, Мурджев и Саракинов са отцепници, та дружествата да не им доверяват.

Същевременно правителството беше против конгреса. Не позволяваха на учителите да се явят на конгреса. Аз отидох при Каравелова и го питах, какъв демократ е той като не допуска учителите на конгреса. Той шеф на демокрацията ли е или е изпълнител на заповедите на княза? Каравелов разтреперан отговори: “Ще видим, ще видим.” Аз си отидох. Нашето положение беше трагично: отблъснахме близките си другари, офицерите, които помагаха, заради казания принцип, именно че Вътрешната организация не искаше да търпи начело на комитета официални лица, близки до двореца и до официалните сфери в България, а от друга страна поради Гьорчо и поради ония събрания, които правихме с Цончевци, докато стана разривът, си навлякохме ненавистта на Делчева; от трета страна правителството пречи на конгреса като ни отнема най-надеждните сили - учителите. Правителството, като предвиждаше, че ще победим на конгреса, внезапно ни арестува на 24 март вечерта, – 15 дена преди конгреса, та да не можем и да се оправдаваме на конгреса поради  хвърлените клевети.

 

V

СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ ЗАСТАВА НАЧЕЛО НА КОМИТЕТА. – ИНТРИГИ ОТ СТРАНА НА ГЕНЕРАЛ ЦОНЧЕВ ПРОТИВ САРАФОВА. – РЕДОВНИЯТ МАКЕДОНСКИ КОНГРЕС ИЗБИРА ЦОНЧЕВА ЗА ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИТЕТА. – САРАФОВ ЗАМИНАВА В СТРАНСТВО ДА ДИРИ ПАРИЧНИ СРЕДСТВА ЗА ДЕЛОТО.

 

25 януарий.

Арестуваха ни веднага всичките: мене, Ковачева, Давидова, касиера Георги Петров, когото бяха взели за Гьорчо Петров (по делото беше и той замесен). Пуснаха касиера след 3 - 4 дена. Георги Минков остана да управлява комитета, а помощници назначили покойния Славе Мерджанов, покойния Соколов и други близки другари.

На 8 априлий стана конгресът. Цончев и съдружие още на станцията пресрещнаха делегатите, пуснаха пак клевети за крупни злоупотребления и кандидатирваха себе си. При нас, с малки изключения, не допускаха делегатите.

Цончев и др., като виждаха, че не може да мине кандидатурата им, турнаха кандидатурата на Владимир Димитров (от Костур?), Стоян Михайловски, Кепов, д-р Владов, Георги Минков. В новия комитет Михайловски и д-р Владов държаха страната на Цончев, а Кепов и Вл. Димитров – страната на Делчев; Минков и Георги Петров, избран за касиер, – нашата страна. Едновременно беше избрана от конгреса една тричленна комисия да дойде в затвора да ни изкаже благодарност за нашата дейност. Избрани бяха в тая делегация Цончев, Михайловски и д-р Владов. Дойдоха. Михайловски произнесе официалната реч. С това явно доказаха доверието си у нас. Даже Михайловски, като видял, какво е настроението на конгреса, мислил да предложи мене за почетен председател. В отговор на тяхната реч аз им благодарих за незаслужените благодарности. Изказах надежда, че те ще развият по-голяма дейност, особено се обърнах към генерала, комуто напомних, че той най-добре ще стори, ако остане най-обикновен редник в организацията, за да се избегнат всички подозрения спрямо него.

Когато вторият комитет стъпи в длъжност, получи от нас в наследство около 40-50 хиляди франка готови в касата на комитета и още толкова неприбрани по дружествата; 1000 пушки манлихерови на склад по границата и още множество пушки бердани, а освен туй и благоустроени дружества – до 250 по цяла България.

Този комитет, съставен така, не прояви съгласна дейност. Всяка страна гледаше да протежира свои хора, та изостана текущата работа. Обществото хладно посрещна новия комитет. Дружествата почнаха никак или малко да внасят пари в ожидание, какво ще стане. Цончев почна от братствата лично да прибира парите. Той от някъде е получавал и други пари, та с тия средства той изпращаше делегати по дружествата, за да агитират да се преустройват настоятелствата и дружествата в негова полза. По този начин се готвеше почва за редовния конгрес в началото на август.

Интригите за злоупотребление изцяло продължаваха да ги пускат. В затвора дойдоха разни чуждестранни кореспонденти, а народът – македонците явно ни манифестираха своите симпатии пред затвора. Всички схващаха, че подетото дело не върви добре. И Гьорчо Петров в туй време беше затворен; стоя затворен два - три месеца, сетне го пуснаха. Делчев беше тук. Аз, за да му дам последно доказателство, че не клоня към Цончева, макар да сме били другари по служба, предложих му да вземе 1000-те манлихерки за вътрешността, защото инак ще ги вземат Цончевци. Предлагах му да ми даде разписка за тях, за да ги оправдая при предаването. Но Делчев, не зная по какви съображения, не рачи да направи това. Едновременно Делчев се окръжи повече със социалисти тук, които усилваха омразата спрямо нас, та като дойдат те да се борят против Цончева, гледаха да не би пък ние да излезем на сцената. А именно с тая тактика те докараха та Цончев получи 53 гласа, а Минков 52! Цончев излезе по майстор в партизанските борби, – стъкми си едно болшинство в конгреса. В конгреса имаше 10-15 души социалисти. Едновременно конгресът захвана заседанията си, и нас изкараха пред съда.

Конгресът още заседаваше, когато нас ни освободиха, и ние успяхме да отидем на конгреса, предпоследния ден. Когато се явихме там, поисках щото Саракинов, който ни беше обвинил, че преди арестуването сме задигнали 100 хиляди франка, това той да го каже пред всички. Саракинов каза, че той знаел това и че и Цончев знае. Този стана и отказа това, че той знае такова нещо. Интригата беше, че сме си разделили парите по равно ние, членовете на комитета. След като Цончев отказа, Саракинов се смути и нищо не можа да каже. Конгресът прие да се протоколира, че осъжда поведението на Саракинова и др., които пускат такива клевети за нас.

На въпросите, които дадоха по сметките, отговаряхме и поискахме, да се избере една комисия, за да прегледа сметките. В комисията бяха трима, между тях и Габровски. Тая комисия никога не ни повика да прегледаме сметките, нито пък сама ги прегледа. Всичко това беше една ниска партизанска маневра, защото не можа да се докаже нищо.

Конгресът усвои една резолюция, предложена от Габровски и съставена със съгласието на Делчева. Тази резолюция осъждаше от една страна терора, от друга страна даваше нова директива на комитета в България, според която му се отказваше право да простира дейността си вън от пределите на България. Тая резолюция главно беше предупреждение и за Цончева в бъдеще. Ние всъщност не бяхме се месили вътре. Аз се намесих само в Цариград, където бяхме пратили хора да подкопаят Отоманската банка там (изпратих Мерджанова, Соколова и Манджукова; бяха дошли до темелите на банката и се откри; турците арестуваха и тримата, но ги пуснаха по искането на нашето правителство, само за да не излезе работата пред съд). По повод на същата резолюция аз станах и им казах, че и от двете страни нас замерят с резолюцията, сир. и от страната на Делчева (Габровски говореше с устата на Делчева), но бъдещето ще покаже, кой е прав.

След конгреса се събрахме аз, Гьорчо и Делчев. Аз им казах, че Цончевият комитет ще направи каквото пожелае, защото той прегърна нашата система, – терора, докато ние се отказвахме от нея. Затова казах, че срещу тях ще трябва да се противопостави пак терор, за да се завземе наново изгубеното положение. Делчев беше разочарован, че избраха Цончева. Аз им казах в лице, че те, Делчев и Гьорчо, са виновни, като съединиха със същия листите против мене, който все таки бях по-привързан на Делчева. Делчев си призна грешката. Гьорчо се извиняваше, че не взимал участие в тия работи.

Делчев беше на мнение, че трябва да се почне легална борба против Цончева, с вестници да се борим, а пък средства няма. Аз им казах, че не мога да стоя тук да гледам, как Цончевите хора ще се гаврят с нас и ще ни тероризират, а пък аз като баба да се боря само чрез вестници. Делчев и Гьорчо изказаха съгласие, аз да отида в странство и да се постарая, ако може, да се намерят средства. Това беше в края на септемврий 1901 г.

 

САРАФОВ ВЪВ ВИЕНА СЕ СРЕЩА С ФОН МЮЛЕР, СЕТНЕШНИЯ АВСТРИЙСКИ ЦИВИЛЕН АГЕНТ В МАКЕДОНИЯ. – СРЕЩИ НА САРАФОВА С ВИДНИ ПОЛИТИЧЕСКИ МЪЖЕ В ПАРИЖ. – ПРЕГОВОРИ СЪС СРЪБСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ, БАЛУКЧИЧ И СИМИЧ, В МЮНХЕН И БУДАПЕЩА. – САРАФОВ И ДАВИДОВ В БЕЛГРАД. – ОТ ВСЯКЪДЕ НЕУСПЕХ. – БОГАТИЯТ АНГЛИЧАНИН. – ОСТЪР КОНФЛИКТ С ЦОНЧЕВА НА МАК[ЕДОНСКИЯ] КОНГРЕС. РАЗЦЕПЛЕНИЕ В СРЕДАТА НА КОНГРЕСА, ОБРАЗУВАНЕ ВТОРИ МАК[ЕДОНСКИ] КОМИТЕТ НАЧЕЛО С ИНЖЕНЕР СТАНИШЕВ.

 

Заминах за Виена. Там беше брат ми с госпожата си. Там граф Йозеф, собственик на “Information”, ме канеше да отида при него за да му дам сведения. Отидох да говоря. Направо му казах да ми каже, може ли да ми укаже негде източник за средства. Той ми каза най-сетне, че във Външното министерство има един влиятелен чиновник, който би желал с мене да говори. Аз веднага си помислих, че тоя човек ще иска да ми предложи пари. Рекох, че съм съгласен да се срещна. В един ден, в определен час, в дома на граф Йозеф се яви господин фон Мюлер (von Muller), сегашният цивилен агент в Македония. Той завеждаше информационното бюро по балканските работи. Мюлер изказа своите възхищения от мене лично, от чудесиите: “Вие, каза той, турнахте въпроса на дневен ред; не остана вестник да не говори за това. Вие играете с големи зарове и пр.” Аз направо – пари! Той отговори, че тая работа не е лесна, ние сме консервативна държава, императорът не би се съгласил и пр. и пр. “Ами, как давате на албанците пари?!” – “Да, за католическата пропаганда”, ми отговори той. Казах му, че дават и на беговете и пр., и че ние сме съседи с албанците и знаем тия работи. На туй фон Мюлер взе да извърта, че колкото се отнася до средства за лична издръжка на мене и на моите другари, би могъл той лично да даде известна сума, понеже ме знаел, че ще играя роля и т. н. Аз категорически отказах да приема пари за лична издръжка, защото не искам нравствено да се обвързвам и пр. Бих приел средства за каузата, а не лично, и че ще представя и други приятели (мислех Гьорчо и Делчев). “Пази боже!”, отговори ф[он] Мюлер, ние не се осмеляваме да дадем на една личност като на Вас, а не още да дадем на двама - трима. Обеща ми, че мога да живея в Австрия, щял съм да бъда под негово покровителство, но само да не нося своето име, та да не се мисли, па и Русия да не помисли нещо. Разделихме се с ф[он] Мюлера, който се изказа готов да ми дава съвети. Сетне граф Йозеф ме представи на водителите на Младоческата партия, депутати в камарата. Това беше в кафене  “Plauer”. Нищо особено не говорихме. Аз им препоръчах нашата кауза, особено в парламента да не ни забравят. (Това беше в началото на септемврий.)

От Виена, към втората половина на септемврий, отидох в Париж. Извиках Симеона Радев от Женева, за да ме запознае с кръговете, които съчувстват на нашето дело. Запозна ме с Пресансе, Клемансо, Виктор Берар и Кияр. Говорихме по нашето дело. “L` Effort” беше престанал да излиза, и аз все мислех за средства, как да се поднови вестникът, понеже и тези французки приятели се изказаха, че трябва вестникът да излиза. Мис Стоун беше вече заловена, когато тръгнах от София, и цялата преса отдаваше туй на мене. Пресансе ме посъветва да дам опровержение, и аз го дадох в “Temps”. За да не подигне Румъния претенции, да иска да ме предадат, по съветите на Пресансе веднага, след като публикувах опровержението в “Temps”, заминах за Лиеж. Там беше Никола Тюфекчиев, следваше по инженерството. Там престоях цял месец. Разгледах фабриките за револвери и др., за жалост само ги гледах, не можех да купя нищо. И оттук се дигнах та в Женева, където беше Симеон Радев. Тук се установих в хотел “Белвю” с име Владимир Николас (Nicolas), с Робевия паспорт. Залових се по-сериозно да изучавам французкия език. Чаках да се свърши аферата с Мис Стоун, да се сдобият с пари. Писах на Давидова, на Ковачева, па и на Гьорчо и Делчева. От Делчева получих в отговор няколко писма. В Женева стоях до февруарий. Бях на пансион в хотела, където се запознах с американци и англичани. Почнах да водя с тях разговори, казах им се, кой съм, за да видя може ли средства да се намерят. С един от тях, доста богат човек, се сприятелихме, почнахме да се разхождаме заедно. Когато в София пищяха за пари, Яворов издаваше в. “Дело”, па и това не можели вече да карат, аз се оплаках пред англичанина заради нашето положение, и той на два пъти извади по 8000 л., като ме задължи никога да не казвам името му. От тия пари аз изпроводих 8000 лева на Давидов и на Ковачев. И с тези пари излиза в. “Дело”, който псуваше Цончева, но и нас не забравяше (свят!).

В Женева се срещнах с Балукчич; той отиде в Мюнхен. Помоли ме да отида в Мюнхен, и аз отидох там, където беше семейството на Балукчича. Балукчич ми съобщи, че се намира в коресподенция със Симича. Балукчич минаваше нещо за социалист! Одобряваше напълно нашия принцип: Македония за македонците! Щял да има среща със Симича в Будапеща, та ме покани да ида с него, защото и Симич искал да се види с мене. Отидохме в Будапеща, дойде и Симич. Това беше на 26.І.1902 г. срещнахме се в гостилницата “Панония” (на Kerepes utcza). Тук пръв път се запознах със Симича. Най-любезно се разговорихме с него. И този одобрява “Македония за македонците!”, само се боял от българско завоевание. Аз му казах, че Цончев работи с България, аз пък съм преследван от бълг[арското] правителство. “Дайте и вие, сърбите, малко средства на македонците, за да разделят македонците своите симпатии между сърби и българи. Досега само България е помагала и пр.” Симич явно пред Балкучича говореше против краля Александър, и Балкучич одобряваше. Симич призна, че Сърбия трябва тъй също да даде средства, сир. пушки и пари. Аз исках мартини, понеже те имат в Нишкия склад 14 хиляди мартини, та част по част да изтеглим едно количество. Симич каза, че първом трябва да говори с краля, та аз да съм слязъл в Нови Сад да чакам отговор. Така и стана. Но понеже беше работата сериозна, за всичко писах на Гьорчо та да дойде, заедно да водим преговорите. Гьорчо отговори, че пари няма. Телеграфически му пратих 200 лева в Търново, където беше. Вместо него дойде покойният Давидов. Седяхме в Нови Сад да чакаме. Минаха се четири дена, пратих Давидова в Белград, където се е срещнал със Симича. Върна се Давидов в Нови Сад. Повика ни най-сетне Симич и ние отидохме в Белград, слязохме в хотел “Париз” – аз под име Богдан Петров. Платиха ни те всичко. Преговори. Симич ни каза да се видим с министър - председателя и с министъра на външните работи Вуич. Самичък отидох у Вуича. – Същата песен, както и Симич, именно: наклонни да поддържат автономна Македония, “Македония, македонцима!” Аз ги накарах да напишат още пред мене едно окръжно до своите агитатори в Македония. Отлитографираха го, подписано от Симича и Вуича. В него се казваше да имат доверие у мене и моите хора, а да странят от Цончевите хора, понеже Вътрешната организация искрено работела за идеята “Македония за македонците.” Изглеждаше, че Симич искрено работи. Аз им казвах да бъдат уверени, че щом се образува автономна Македония, веднага ще се образува най-силна партия, която ще бъде против анексията (с България), от която сърбите се боят. Казах им още, че тая плеяда борци за свободата на Македония няма да плюе на своите принципи, че Сърбия тогава ще излезе на море, понеже няма да има митнически граници помежду ни и пр. и пр. Те ми повярваха.

Щом стигнах аз в Белград, и граф Йозеф се изтърси па и Вайсман. Симич ми каза, че кралят е наклонен да отпусне средства. Йозеф имаше аудиенция при краля, а струва ми се и Вайсман, – и се развали работата. Не взехме ни пара, ни една пушка. Симич каза, че съжалява, че идеите му не можели да си пробият път; имали крал, който винаги се страхува ту от Виена, ту от Петербург и пр. Съжалява. Главен резултат беше окръжното. Почувства се промяна в поведението на сръбските агитатори в Македония спрямо организацията през 1902 и част от 1903 г.

Като не дойде нито Гьорчо, нито Делчев, това ме огорчи. От Давидова разбрах, че вестниците на Вътрешната организация ме псуват. Главно разбрах, че се боят от моето име. Върнах се в Женева да потърся моя англичанин. Той между туй беше заминал за Англия и казвал, че имал богат братовчед, та щял да се постарае да вземе още. Той се завърна към средата на март 1902 г. Тогава получих от него 50 хиляди франка. Изглеждаше човекът да не е политическо лице; изглеждаше богат. Тези пари като ги вземах, имаше група студенти – Симеон Радев и др. – в кафенето и им ги изтърсих, 50 банкноти по хиляда франка. Веднага казах да се почне в Париж издаването на “Mouvement Macedonien”. На Давидова изпратих с чек 10000 франка. Залепих се аз и около дъщеря му на богатия, стара мома (тя силно симпатизираше на нашето дело). Същевременно извиках аз от Солун Йордан Попйорданов (Орцето) и му дадох 10000 франка, за да продължат работата. Още когато бяхме в комитета, със съгласието на Делчева се захвана подкопаването на банката в Солун. Тази идея беше на Славко Мерджанов, който я приложи в Цариград, а пък Орцето и Диме Мечето бяха негов клон в Солун. Тези в Цариград се надумали с Мерджанова за тая работа. Орцето беше поработил някое време в Цариград, та тъкмо изучил, как се копае и пр. Те поискаха тогава от Делчева още средства, но Делчев нямаше. Тая работа се спря след нашето арестуване. Тогава и Мерджанов, който беше в София, спря, и заедно с арменския комитет Мерджанов с една чета предприеха една акция в Родосто, но не сполучиха. Сетне удариха в Одрин, хванаха Бегчето, но при тая работа се завързва сражение, – хванаха ги, избесиха ги.

И Делчев сетне от Мис Стоуновите пари даде на Диме Мечето 5000 лева за същата цел.

Целта, и моя и на Делчева, беше да се подготви едно ужасно дело в Солун в случай на репресии от турска страна, ако не можем да дигнем въстание или в момент на въстание.

Едновременно с това извиках Тюфекчиева да им достави динамит. Исках и купих 1000 килограма динамит, та да избухне със страшна сила в Солун. Купихме го в Париж. Тъй като беше то мелинит и нямаше вид на обикновения динамит, който турците познават (той беше жълт прах в 1000 пакета по 1 килограм), мислихме, че ще може да мине през турските митници под вид на “антифилоксерин”. Най-напред изпратихме две бурета истински антифилоксерин. Извиках първом от Солун един грък, който ни посочи друг грък в Дедеагач, та до него пратихме истиския антифилоксерин две бурета, – той досущ прилича и лесно минал през турската митница. Когато изпратихме действителния мелинит, случайно беше се сменил там лекарят в Дедеагач, та направили нова проба, – изпращат в Цариград проба – и узнават, че е динамит. Динамитът хвърлят в морето, а гъркът избягва в Атина. Тогава купихме друг динамит, но го прекарвахме през България – около 150 килограма, и минаха още около 50 килограма от Цариград, та всичко с 200 килограма динамит направиха експлозията. Всичките тези работи ставаха тогава.

Между туй в София бяха взели Мис Стоуновите пари. Давидов ми писа, че откак взели тия пари, почнали надменно да се държат вътрешните хора. За това и аз самостоятелно се разпоредих с тия 50 хиляди франка. Вестникът в Париж почна. Отидох и аз там, инкогнито, но при все това се срещнах със сума хора (през май 1902 г.). В София се тъкмеше конгрес. Живи агитации имаше да се събаря Цончев. Този пък интригуваше против вътрешните с аферата Мис Стоун, а против мене, че се разхождам и гуляя по Европа. За себе си се рекламираше, че на – русите ще дойдат и ние (Цончев) ще направим въстание. Аз трябваше да дойда на конгреса (през юлий последния ден). Дойдох и аз да се помъча да им отнемем комитета. Обаче толкова бабешки са пипали тука, щото Цончев беше успял да си нареди делегати. Имахме наши делегати, – половината лични мои приятели, половина на Делчева, – но нямахме болшинство. Още в началото на конгреса Цончев не допусна делегатите на изключените дружества. Да бяха допуснали делегатите на тези подирните, щяхме да успеем. Аз предложих да се наложим, – да си пробием път с кама и револвер в ръка. Гьорчо не искаше, ами да съм устроел шайка. Аз не приех, и така остана. По моите сметки аз поисках да кажат, какво е направила комисията. Отговориха ми, че не комисията, а комитетът Цончев прегледал сметките ми и се намерило, че 6000 лева липсват. Аз им казах да се запише това в прокола. Обаче пак не се произнесоха категорически по сметките, ами щяла пак да се избира комисия – и я избраха. И тая комисия нищо не стори ни до ден днешен. Останаха само с приказки.

Но преди това ние демонстративно напуснахме конгреса. Отделихме се, – отидохме да заседаваме в “Дълбок зимник”, където осъдихме Цончева заради неизпълнената директива. Солидарно всички избрахме нов комитет начело с инженер Станишев. Да бях аз излязъл на лице, щях бая да преча на Цончевите хора за онова въстание, което той сетне повдигна.

 

VІІ

САРАФОВ НАПРАЗНО ПРЕДЛАГА РЕШИТЕЛНИ МЕРКИ ПРОТИВ ЦОНЧЕВА. – САРАФОВ В ЧУЖБИНА. ВРЪЩА СЕ В СОФИЯ ПОРАДИ ИДВАНЕТО НА ГРАФ ЛАМСДОРФ. – ВАЖНИ РАЗИСКВАНИЯ ПО ЗАПИТВАНЕ ОТ СОЛУН, ДА ИМА ЛИ ВЪСТАНИЕ. – САРАФОВ ЗАМИНАВА С ЧЕТА В МАКЕДОНИЯ. – СРАЖЕНИЕ ПРИ СЕЛО ВЛАДИМИРОВО.

 

В туй време правителството разсъждаваше така: князът е разположен спрямо Цончева, та да не го закачаме, за да не паднем в немилост. Паприков лично беше най-малко разположен спрямо Цончева, пак по инструкции на княза. Но Цончев намираше поддръжка у по-долните чиновници-офицери във Военното ведомство, пак защото си мислеха, че Цончев има поддръжката на княза.

Аз чувствах, че тези хора ще направят въстание. На конгреса явно говорих на Цончева, че зная, че иска да прави въстание. Но Делчев и Гьорчо все не вярваха, че ще могат това нещо направи. Аз им казвах: приятели, ако не искате да стане въстанието, елате да претрепем Цончева и някои негови другари и с това да се предупреди една голяма катастрофа. Но не се съгласяваха, защото щяло правителството да се възползва за да разпръсне организацията оттук, та щели да си изгубят базиса и пр., че князът тъкмо туй търсел и пр. – Глупаци, князът съвсем не е помислил туй нещо, и сполучливо само да се извърши ударът! Тогава аз пак заминах за Европа, не исках да стоя тук, – хората да правят въстание, пък аз да гледам, и този позор не исках да изтърпя. – Щом не сте съгласни, рекох, аз ще замина. И пак с тяхно съгласие отидох с поръка да видя, къде има подходящо оръжие за нас. Оказа се, че такова оръжие има в Берлин у някой си фабрикантин Grodstuck. Съобщих на Делчева, че има у него оръжие на износна цена, че можем да купим. Поръчах им да пратят човек. Аз заминах (беше в началото на септемврий 1902 г.), две недели преди въстанието на Цончева.

През време на въстанието бях в Париж и си давах вид, че това въстание нищо сериозно не представлява, – показвах се безгрижен и индиферентен, та дори князът тук се беше възмутил и бе казал на Ризова, че докато хората правят въстание, Сарафов с четири кокотки гуляе в Париж. Карайовев дойде къде ноемврий в Берлин. Ударихме го на пазарлък. Имаше система Мартини и Гра. Оказа се, че нашите искат около 1000 пушки, а пък човекът не продавал по-малко от 4000 пушки.

Нищо не стана с покупката на оръжие. Аз се върнах обратно в Париж, а Карайовев отиде във Виена. В това време, в началото на декемврий, граф Ламсдорф беше почнал своя поход. Дойдох във Виена, за да бъда по-близо, па и мълвеше се, че първата визита ще направи във Виена. Разбрах, че Ламсдорф иде повече да прави мъмрене и да успокоява. Аз подир него – в Сърбия, и оттам в един и същ ден с него пристигнах в София, на 13 декемврий. Като ме попитаха тук, защо иде той, – имаше интервю във “Вечерна Поща” – обнародва се, каквото бях казал, а именно, че Ламсдорф носи в едната си ръка пъдарски реформи, написани на книга, а в другата ръка камшик за българските революционери и за българския княз (вж. “Веч[ерна] Поща”, брой 13 или 14 дек. 1902).

В София се събрахме с вътрешните – с Делчева и др. Разправих им, как се отрази Цончевското въстание вънка. Нашите отношения с Делчева бяха сега, подир удара, който им нанесе Цончев, по-сърдечни. Имахме едно важно събрание преди Коледа и на Коледа (в улица “Цар Симеон”, срещу Цуцевата къща, там се помещаваше и Станишевият комитет). Бяха там Сава Михайлов, Герджиков, Татарчев, Матов, Пърличев, Хр. Силянов, Вълчо Антонов, Гьорчо Петров и др. Разискваше се по писмото на Гарванова от Солун, че терорът от страна на турците е силен подир Цончевото въстание, че в Битолско положението е нетърпимо, че едно въстание там ще избухне и пр. Гарванов искаше мнение от тук за предстоящия им конгрес, който щял наскоро да се събере в Солун. Имаше две мнения. Едното: Хр. Матов и съдружие поддържаха, че трябва да се прави въстание, щом е такова положението. На друго мнение бяха: Делчев, аз, Гьорчо и изобщо болшинството беше против масово движение, а само да се дадат инструкции на четите за по-активни партизански действия и то на първо място да се действа с динамит по железници, мостове и пр. Казаните две мнения се бореха. Имаше и мнение, застъпвано от Вълчо Антонов, терорист, да се продължи мирната деятелност, да се накаже Цончев и пр. И Герджиков беше да се накаже Цончев. Трябва да кажа, че тогава се говори за преговорите с Цончева и се реши да се прекратят всички преговори с него. Събранието окончателно реши да се съобщи на Гарванова, че събранието не е за въстание, поне името да не му се казва, понеже би значело да се изхвърли последният патрон, а да се засилят партизански действия. С това се съгласиха и Матов и съдружие, понеже според него и “партизански действия”, наречено пак е въстание. Реши се още, понеже ще се предприема активна работа, всички годни дейци да навлязат вътре. Не се минаха много дни от това и се изтърсиха Гарванов и Думев тук в София с решенията на конгреса. Те дойдоха къде срядата на януарий 1903 г., а Делчев беше заминал на 7 януарий. Гарванов съобщи решението като безвъзвратно, защото в Битолско не можели да чакат, така че най-късно през априлий или началото на май ще се обяви повсеместно въстание.

Споразумяхме се, че ще заминавам. Частно говорихме за това с Делчева и с Гарванова. Най-напред беше решено да замина в Малешевско, Струмишко, Радовишко, Кочанско, за да видя, какво може в този район да се направи. Затова аз почнах да се готвя за път. Тръгнах ненадейно, защото правителството беше узнало, че ще заминавам. Не можах да уговоря тук, какви пушки ще ми дадат и др., казаха, че всичко било на границата. Васил Попов от Стара Загора, който беше действал по-напред в Малешевско, той се грижеше да се съберат момчетата. Константин Бараков (учител), родом от село Скребатно, Хаджидимов (социалист), фелдфебел Дачо Иванов от Княжево, братовчед ми поручик Стойков (родом от Гайтаниново), поручик Панайотов, родом от Търново, запасният портопейюнкер Димитър Дечев (който беше заминал с Давидова и през Гърция се бе върнал), – тези бяха по-интелигентните в четата ми, всички около 40 души.

В Кюстендил набързо тръгнахме. Дадоха ни калпави пушки,само 20 манлихери, другите мартини, сръбски пушки, на които патроните не ставаха, та имахме сетне мъки. С мене тръгнаха Сава Михайлов и Андон Кьосето с още 25 души. То беше на 23 януарий 1903 г., на 26 привечер минахме границата при с. Сажденик. Времето беше много студено, та никой не ни обезпокои. Пренощувахме в колиби при с. Сасът; турският пост беше наблизо до два километра, часовоят ни с бинокъл наблюдаваше аскера, ще мръдне ли на някъде. Вечерта на 27 тръгваме в с. Луково (Кочанско). Над Луково отгоре на 28 януарий беше страшен студ, носехме 10 товара материал, пушки носехме. Савата носеше пушки за Гевгелийско; те бяха сръбски, наречени кокенки от името на Кока Миланович, който е преправил един вид маузери. Динамит носехме около 300 килограма, машинки и пр. Цял керван! Само нощем пътувахме. На 29. бяхме на върха на Голак, в едни мандри. От Голак навлязохме в Малешевско, към с. Разловци; най-напред се спряхме в колибите, горе в планината, а вечерта отидохме в селото. Събрахме селяните. Видях, че хората тук са заразени от партизанство: Цончеви чети с наши се преследват. Разбрах, че тук ще си имаме работа повече да церим населението от партизанство, че сетне да го приготовляваме за въстание. Отидохме сетне в колибите на с. Митрошинци (Малашевско). Видях от разговори със селяните, че тук хората са крайно деморализовани, – гяволити, хитри, от всяка дума две лъжи правят, вземат оръжие и го скриват. Видях, че тия хора няма да се дигнат на въстание, или че биха се дигнали, ако станем по-лоши от турците, та вземем да ги колим. Тук намерих една Цончева чета, която върлуваше под предводителството на някой си Карабиберов, унтерофицер от армията, родом от Княжеството, формен разбойник, бивш коцкар. Вилнееше по селата: проповедта му била юмрукът, бие селяните да му изкарват храна навреме, да го вардят от турците. Щом се научил за нас, заканвал се на селяните, че ще ги изгори, ако ни приемат. Този “орман войвода” не сяда на трапеза без агне и пр., а клети селяни ядат хляб, пълен със сламки. Аз му поръчах да се срещнем. Изпратих Дечева да го уговаря да дойде, че Сарафов няма намерение нищо лошо да предприема против него, че въстание ще става, няма какво вече да ни дели и пр. Дойде той с големи предпазвания, беше си пръснал четата във верига (около 25 души местни разбойници и коцкари, събрани от тук, и един писар). Аз отидох при него: бяха охранени, облечени, окичени с кьостеци, носят си ерифите и една гайда, за да се веселят. Аз гледах да го склоня да престане да се вдъхновява от Цончева, а да почне друга деятелност. Исках да му оставя някои по-интелигентни момци в четата му. Той ме познава и аз него. Той се престори, че е възхитен от всичко и отиде уж да доведе още някои свои и не се видя. Веднага почнал да говори на селяните против мене, да интригува.

Отидохме и по други села: Русиново и Будинарци. Тука срещнахме и покойния Кръстьо Асенов, в колибите на с. Спасе (Савата беше се отделил за с. Нивичене). С него обиколихме още някои села. Забелязах, че и той, ако и да беше от школата на префинените идеалисти, често си служеше с дипчика спрямо селяните, защото според него два дена не можело да се живее инак и че и други така постъпват. Не зная, какво впечатление правеше туй на Хаджидимова, който беше с мене и на когото Кръстьо Асенов по идеи беше по-близък. След бой и грубости Асенов бързо го обръщаше на приятелски тон със селяните, на насмешки и пр. За селото Владимирово няколко пъти писах да излязат селяните, защото вътре имаше аскер, а селото беше деморализувано. Излезе най-сетне коджабашията, хитър човек, шпионин, сводник и другар на юзбашията. Пред нас се представи ангел: негодува против чорбаджиите в селото и пр. Предлагаше ни да убием някои, които уж пречели на делото, а всъщност негови лични неприятели. Между туй някои малешевци ни казаха, какъв е, и той трябваше да бъде убит, но Васил Попов се застъпи за него, че щял да се поправи, ако го вземем на своя страна, а имал голямо влияние и пр. Изпуснахме го и той веднага ни предаде.

След това, на 12 февруарий имахме сражение с аскера – 150 д[уши] близо до селото Владимирово на местността Касапли. Можехме да избегнем сражението, но не исках, защото исках да покажа на тия развалени малешевци, че ние сме дошли да се бием с турците, а там същински бой не бе ставал. Питах момчетата, готови ли сте за бой, и те се изказаха за, макар че можехме да избегнем сражението. Мястото не беше особено сгодно. Взехме позиции. Бяхме до 45 души; Кьосето беше вече се отделил. Кръстьо беше с двама другари с нас. Сражението се захвана около 2 часа след пладне и трая до вечерта. Всички се държаха на позициите си. Турците налитаха близо и на име викаха мене. Знаеха, че ако убият мене, ще бъдат похвалени. Паднаха 8 момчета: Константин Бараков, тъкмо пял с Хаджидимова “Прости народе мой нещастни”; Дачо Иванов, фелдфебел, добър момък, и други. Трима имаше ранени. На левия фланг бяха убитите. Пушките им бяха негодни. Аз пуснах от центъра други момчета с манлихерки и ги отблъснахме. От турците са паднали около 50 души. Щом се мръкна, след като прогонихме турците и те се дръпнаха от мястото си, ние веднага също отстъпихме. Беше ранено едно момче, бивш разсилен в представителството. Куршумът беше минал през двете му ръце. Кръстьо Асенов предлагаше да го убием. Аз не се съгласих, и така го товарихме заедно с другите на кон. Отделихме се на 6 часа разстояние, превързахме ги и ги проводихме с още трима в България. Те стигнаха благополучно в София и в Александровската болница беше ги фотографирал французкият кореспондент Лудвиг Нодо. След това се разделихме с Кръстьо Асенов. Почнаха около нас потери да шават в колони. Кръстьо отиде при Савата.

 

VІІІ

САРАФОВ ПРОДЪЛЖАВА ПЪТЯ СИ КЪМ БИТОЛСКО. – СРЕЩАТА МУ С БИТОЛСКОТО УПРАВИТЕЛНО ТЯЛО. – СЪВЕЩАНИЯ, КАК ДА СЕ ПОЧНЕ ВЪСТАНИЕТО. – ОБИКОЛКА ПО РАЙОНИТЕ ПРЕДИ КОНГРЕСА В СМИЛЕВО. – САРАФОВ ДЪРЖИ НАСЪРЧИТЕЛНИ СЛОВА ПО СЕЛАТА. – ПРИСТИГАНЕ В СМИЛЕВО.

 

Аз слязох в Радовишко, в с. Смилянци. И тук малешевският разврат беше се докоснал. Ръководителят “Гогицата”, грамотен селянин, ортак с юзбашията и обирач на населението, той посреща, той изпраща четите. При все това разбрах, че в града Радовиш все има едно управително тяло, което може да ни услужи. Чрез Гогицата им поръчах, на ръководителя Варналиев, да ни изпрати едно друго. Попитах да ни каже, с какво може да им услужим. Той ми назначи среща в с. Воиславци. Това беше още през февруарий. Узнах, че имало от Гарванова писмо, в което се казва, че след един месец аз ще трябва да ида в Битолско. Написах на Гарванова, че аз съм решен веднага да замина за Битолско, където ще мога да взема участие в организирването на въстанието. Описах му, какво е положението в Малешевско и че тук ще трябва строгост и пр., за да се дисциплинира населението. И всички момчета искаха да минем пряко Вардара. Изпратих Дечева в с. Нивичани при Савата, за да донесе от там моя дял динамит, около 150 килограма (всеки четник си носеше по една бомба). Савата ми прати само 60 - 70 килограма, а другото задържал. Оттам отидохме в селото Дедино. Там местният войвода Стамен образувал с двама другари чета. Насмалко аскерът щеше да ни заобиколи. Тъкмо в зори излязохме от селото и аскерът влезе. Ходихме по селата в Радовишко със Стамена. Щом дойде Дечев с динамита, тръгнахме от селото Дедино в с. Скоруша, преденувахме тук, сетне на с. Липа при полите на Градешница.

От Неготино ни чакаха. Минахме на 1 март 1903 Вардара със салове. В Неготино имаше местен комитет, та добре прекарахме. Оригинално нещо: ръководителят тук беше най-умният човек, дядо Георги Слепият (55 год[ишен] човек). Той беше излязъл да ни посрещне далеч вън града. Оттука ударихме на с. Шивец. Тук ме срещнаха ръководителите от Кавадарци, да ме питат за оръжие. Съветвах им да отидат в България да си купят оръжие и да си го пренесат сами. Така и стана. Като минахме реката Църна, сетне излязохме на с. Фариш. Движехме се нощем по шосето. От Фариш, – в с. Никодим. Тук се срещнахме с Петър Ацев. Сетне на Ореховец – Плетвар, където дойдоха градските ръководители от Прилеп: Петър Талев, Каранджулов и Тренков. Каранджулов беше отличен човек, прекрасен ръководител. Петър Ацев се оказа човек с разстроени нерви, нервозен. Народът тук е добър, непокварен, чист в планинската част на Прилепско. Но ръководителите не са умели да станат популярни.

След туй от Плетвар се насочихме на Кокра в Мориовско (в Селячката планина). Всъду помагахме в агитацията на Петър Ацев, насърчавахме селяните. Добре ни приемаха. Аз минавах всъду, по целия път под псевдоним “Крум”. Оттук писах в Битоля, – съобщиха ни, че ще се срещнем в селото Паралово. Ударихме през един чифлик и на 9 март бяхме в Паралово. Тук дойдоха Лозанчев и Пешков, – Битолското окръжно управително тяло.  Приеха ни любезно. Давидов беше ни добре препоръчал. Почнахме да разсъждаваме върху бъдещата акция. Аз им казвах, че в Прилепско не съм забележил народът да иска въстание. Говорихме върху начина, как да се въстане. Моята мисъл беше, ако можем да ударим с 10-ина хиляди души и ненадейно да нападнем Битоля, да завземем складовете, топовете, да дадем един огън на казармите. Динамит имахме доста. В Плетвар в Прилепско достигна една чета със Силян Пардов начело, състоеща се от 35 души демирхисарци; те идеха и носеха 100-тина килограма динамит за Битолско. Този динамит се изпрати в Битоля, а заедно с тях отидоха Васил Попов и Ив. Наумов. Предадоха го в Плетвар и на прилепското началство, а те го изпратили в Битоля. Четата на Силян Пардов с Попова и Наумова отиде през Селце в Демирхисарско и Крушевско. Динамита, който носех, оставих в Екшису за железницата.

Видях, че Лозанчев и др[уги] се усещат слаби за такава акция върху Битоля, за каквато аз предлагах. Те ми казаха, че са говорили с Давидова да се раздели Битолско на 5 въстанически района; според местните географически условия всеки район да действа отделно, а в нужда задружно. Тогава аз изказах мнение да се свика конгрес, след като пообиколя районите, за да видя, каква е подготовката, духът и пр. та да се знае, на какво да разчитаме. Оказа се, че тая идея за конгрес и у тях е била решена. Лозанчев дори беше на мнение да се почне делото, – въстанието най-късно през априлий или май. Разделихме се.

Ударих на Брод на р. Църна и тръгнах за Леринско. Брод е гъркоманско село. Тук беше един от леринските войводи, някой си Тане. Моята чета беше около 25 души. В Парлово дадох някои от по-интелигентните си сили: Сипков отиде в Охридско. С войводата Тане потеглихме в района му. Стигнахме в с. Сетине, гъркоманско село. Забелязваше се незадоволство на първенците - гъркомани и на поповете спрямо цялата наша работа. Събрах селяните в черквата, държах им реч. Най-напред ще държи местният войвода реч. Обикновено ще каже: “Досега ние работихме, ето сега дойде и нашият началник (“Крум”), нека и от неговите уста да чуете и пр.” Ще се чуе отговор: “Море ние знаеме, оти от него по-голем нема.” На 11 март бяхме в Сетине, на 12 в с. Баница. В Сетине дойдоха ръководителите от с. Вошчарани. Имаше една учителка, много пъргаво същество; как бодро вървеше с четата! Съпроводи ни до Баница. Вошчаренското управително тяло заедно с Екишсуското бяха центрови управителни тела и заместяха и околийското – Леринското, което се беше разстроило, понеже бяха арестувани учителите. В с. Баница – същото: пак се повикаха от 6 - 7 околни села управителните тела и пак в черквата реч. Аз главно биех в своите речи на това: Свободата не се дава, а се взима, не е една ока хляб, да си го купиш. Който ще ти я даде, дава ти я колкото иска и до кога иска. Няма нищо по-лесно, отколкото да си вземеш свободата: трябва само да кажеш “или ще бъда свободен или ще умра!” Па и ако искаме други да ни помогнат да ни се даде свобода, трябва да покажем, че сме достойни за нея. Трябва да покажем, че се възмущаваме от турската тирания. Грешни хора сме, народили сме толкова деца, та поне за децата да направим нещо. Описвах им положението на Турция – финансово и пр. Взехме им нощта, остава още да им вземем деня и пр. Предсказвах им, че турците ще палят, ще горят, но това да не ги смущава: над тези колиби ще се въздигнат по-хубави къщи, в които няма да има плач и ридание, а веселба. “Трябва да оставите тия жилища, които ще напомнят робството. И така къщите ви не са хубави, – живеете с добитъка заедно на много места, не сте смеели да си направите по-хубави къщи и пр.” Не сме сами ние в Турция, които се борят за свобода, има ерменци, има и турци – в Йемен. Посочвах им Крит, колко пъти вече е въставал, че никоя държава – Сърбия, България, Гърция – не е получила свободата без въстания. Срам е, по-харно да не живеем такива! Св[ети] Георги и той ще ви утепа заради тая заспалост и т.н.

С покойния Папанчев се срещнах в Баница. От Баница минахме в Екшису, където беше ръководител Михал Чеков. Същата история. Разглеждаха се съдебни дела тук-таме. Някой богаташ не дал пари, – сега даваше, както беше случай с Ване Граматиков от Екшису. Той присъстваше на събранието – то беше внушително – и той извади и даде 40 лири, и аз ги дадох на Чекова. Тук оставих динамита. Дако Георгиев, унтерофицерът (от Разградско) и Георги Чакъров (от Разлога) войник, и двамата пионери, разбираха, как се работи с динамит. На Дако възложих да се преоблече като селянин, да прегледа моста, за да се хвърли във време на въстанието. Оставих 60 килогр[ама] динамит и 20-30 килограма предадох в Костурско. Дойдохме в с. Мокрени (Костурско), където беше Никола Андреев. Същото сетне – в с. Бобища и Черешница. Тук се срещнах с Чакаларова на 17 март. Сетне в Българско Блаца, сетне в Тихолища. Всъду ставаха центрови събрания по черквите. Оттук в Габреш, Смърдеш, Косинец. “Ето нашия началник!” – казваха на народа Кляшев и Чакаларов. – “Защо не ви казваме нищо против него, както против Янкова?!”

В Смърдеш стана сражението на 28, което, както казвате, подробно Ви е описано от Кляшева. Хубаво сражение! Само един се рани. От Смърдеш излязохме, обиколихме планината Въмбел и се върнахме пак в Смърдеш на 30 март вечерта, за да насърчим селяните и да ги пратим да се оплакват. От Смърдеш потеглихме за Кономлади.

В това време получих писмо от Лозанчева, в което ми съобщаваше, че Давидов загинал. Това беше голям удар за мене. Канеше ме да тръгна за Смилево заедно с Пандо Кляшев и с Чакаларова на конгреса. Отидохме в с. Арменско, – и там събрание. През с. Буф на първия ден на Великден дойдохме в с. Герман (Горна Преспа). Войводата Коте бях повикал да се срещнем, и той ни предаде. С време се измъкнахме в с. Любойно. Оттук – в с. Златари, където се видях с Панайотова. Арсова не видях, беше отишъл по пушки долу по езерото със Сотир Олчев. Опитахме и тук военната маневра: въоръжени златарци действаха против смилевци. На 9 априлий в Смилево цялото село излезе да посреща. Груева го нямаше още. След 4 - 5 дена дойде и той. На 13 - 14 априлий пристигнаха Лозанчев, Пешков, Георги Попхристов, Сугарев и др.

 

ІХ

САРАФОВ НА СМИЛЕВСКИЯ КОНГРЕС. – ПОСЛЕДСТВИЯ НА СОЛУНСКИЯ АТЕНТАТ. – ЧЛЕНОВЕТЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ ЩАБ НА ВЪСТАНИЦИТЕ ПО ОБИКОЛКА.

 

31 януарий.

Без да чакаме всички делегати, открихме първото заседание в частна къща.

Конгресът се откри на 17 априлий. По мое предложение, Груев, като най-стар работник във вилаета и като току-що пристигнал от Солун, па и като делегат на Централния комитет, биде избран за председател на конгреса. В бюрото врязоха: Георги Попхристов, секретар, и Параскева Цветков (род[ом] от Плевен, учит[ел] в Битоля, районен четник от Гяваткол) пак за секретар. Разисква се напред, кога да бъде въстанието. Крушевският представител Карев и Петър Ацев от Прилепско възразяваха, че не били готови, че ако не им се дадат пушки и др. не могат направи нищо. Но въпросът за въстанието се счете решен по принцип, та нямаше какво да се говори.

Аз говорих, че въстанието сега се налага на организацията поради авантюрата на Цончева. Сега са спрели гурбетчиите и пр., та вече въстанието негласно е обявено в Битолския вилает. То е цяло престъпление, да се вдига въстание неприготвено, но след като са увеличени четите, спрени хората, сега сами да курдисваме реакция – не може, трябва да се иде напред. Изказваха се надежди, че България нямала да стои мирна, щяла да се намеси и пр. Аз заявих, с такива надежди да не се хранят, зная положението в България, никаква война няма заради нас да се отвори, ами да си направим сметка, щото тая работа да я почнем и изнесем на своите плещи, докато падне сняг. Намеса някаква безсъмнено ще има от страна на силите, но не вярвам, че ще има въоръжена намеса.

Пристъпи се да се определи, как ще се въстава; разпределиха се моралните боеви сили и как ще се води въстанието. Дотогава властта беше съсредоточена в градските началства, разпорежданията излизаха от градовете, а четите ги изпълняваха. Сега се реши да се съсредоточи властта в ръцете на горските началства, – нелегалните сили. В градовете оставаха само бюра за да правят покупки, да дават сведения и пр. В Битоля се остави едно окръжно бюро. Върховната власт над боевите сили се предаде в ръцете на един Главен щаб, който се избра с явно гласоподаване: Груев, Сарафов и Лозанчев. Заместници се избраха с тайно гласоподаване: вместо Груева – Георги П[оп]христов; Петър Ацев вместо Сарафова и Лазар П[оп]трайков вместо Лозанчева. След това се разделиха районните ръководители (има ги напечатани). Едновременно аз заедно с покойния Д. Дечев изработвах въстаническия дисциплинарен устав. Прочете се в конгреса и с малки поправки се одобри. Определени са тук правата и длъжностите на въстаниците, на районните началници, на горските тела, на щаба. Предвидени са и наказания.

Военните сили се разпределяха на: въстаници, десетници, войводи, горски районни началства и главен щаб.

Стана въпрос за датата на въстанието. След дълги разисквания реши се, щабът да определи деня на въстанието, като влезе в споразумение с ЦК и с другите революционни окръзи (Солунски, Скопски, Одрински).

Разисква се за начина, как ще се води въстанието. По тоя въпрос имах аз думата като най-вещ в тая работа, и всички мои предложения се одобриха: реши се въстанието да се води чисто партизански; във всеки район да се разпределят силите на малки чети от 30 до 50 души. Щом си отидат горските началници в районите си, да си изберат нужното количество войводи според количеството на силите, с които разполагат. Тия войводи трябва предварително да прекарат един курс военно обучение. За тая цел изпратихме: Дечева – да обучава демирхисарските, кичевските и битолските войводи; Стойкова – охридските; подпоруч[ик] Тодор Христов – крушевските; подпоруч[ик] Панайотов – русенските и преспанските; фелдфебела Попов – костурските; Папанчева, запас[ен] подпоручик, – леринските.

За тоя курс аз написах малка инструкция, от която инструкторите получиха по един екземпляр в препис.

Реши се, щото всеки войвода, след като прекара курса на обучението, да си вземе четата, да си избере десетници, да ги обучи и сетне да поупражни четата; да им се прочете и въстаническия дисциплинарен устав. Съветвах всеки път да гледаме ние да нападаме, да изненадваме, а нас да не изненадват. Щом се извърши известно нападение, веднага да се пръскат, за да могат да се хранят по-лесно и да се избягват катастрофи. Близките чети да отиват на помощ, щом някоя чета завърже сражение. Протоколите са писани без шифър и се намират у Татарчева и Матова тук.

През време на конгреса стана атентат на банката в Солун. Никак не очаквах такова нещо. Знаех, че те ще чакат момента в споразумение с Гарванова и Делчева. После се узна, че причината била, че щели турците да копаят там, да правят газопроводите, та щяло да се открие. От друга страна ръководителите на тоя комитет не доверявали на Гарванова и съдружие, като ги смятали дори способни на предателство по отношение на тяхното предприятие.

След този атентат помислихме, че работата е почната и че ние сме останали назад. Солун вече се губеше като център и за това оставаше щото всеки окръг да се грижи за себе си. За това и нашите решения станаха съвсем самостоятелно: никому и не дойде на ум да каже да се изпратят нашите решения на одобрение на ЦК. Та Груев нямаше и да зачете никакъв ЦК, сиреч Гарванова. Писа се, изпрати се човек от Битоля в Солун, та се съобщиха решенията на конгреса. Д. Мирчев беше останал неарестуван в Солун, крепеше се. Съобщи се и на градовете, че те остават само бюра и пр. Дякон Тома изпратихме в София с протоколите, с въстаническия дисциплинарен устав и др. да ги предаде на представителите Матов и Татарчев.

След това ние (щабът) трябваше да тръгнем да посетим районите, та заедно, съгласно с условията във всеки район, да изработим съвместно с районното началство подробен план на въстанието. Аз и Груев обиколихме (Лозанчев беше отишъл в Битоля) северните райони. Най-напред право в Брежани, в Охридско (в средата на месец май). Срещнахме се с Узунова и с други местни войводи; уредихме някои спорове и неуредици в четите. Имаше мнение, Охридско да не въстава, защото са близо до арнаутите, та може да пострада. Но самите в Охридско искаха да въстанат, па и ние мислихме, че и ако не въстанат, пак турците няма да ги пощадят и че най-напред ще им приберат оръжието. Подир това обиколихме Кичевско. Също така обмислихме за въстанието. Направихме дори и една маневра: охридските бъдещи селски войводи, от една страна, командувани от Стойкова, и кичевските и демирхисарските, от друга, командувани от Дечева, формирувани в две чети, се удариха между с. Юдово и с. Габраво, на местността между Горна и Долна Копачка.

Минахме сетне пак в Демирхисарско и в с. Пространи и за пръв път се срещнахме с Петър (Пере) Тошев, който беше дошъл от България. Той беше амнистиран и беше тръгнал с кираджии и с паспорт от София. С Лозанчева беше тръгнал на среща ни. Нашата чета, “щабна чета”, в която влизаха около 20 души от моята чета и от Давидовата, я командваше Дечев, когато беше при нас. Задържахме Тошева при себе си. Беше дошъл окуражен, беше на мнение, само малко по-късно да стане въстанието. Пере Тошев ми каза, че Начевич се бил нагърбил с едно посредничество между нас и Портата, но че от тая работа нищо не станало. Често пъти четиримата ние разговаряхме, как да се води въстанието. Аз все си бях на мение, че трябва да се нападне Битоля, макар и с тия 500 - 600 души, с които разполагаме, а Лозанчев и Груев бяха против това, защото нямало хора, способни да водят борба в града; П. Тошев одобряваше, само ако ще имаме на разположение 500 килограма динамит, нещо невъзможно. Отидохме сетне в Крушевско и там заедно с Крушевското горско началство – Карев, Тодор Христов, Ив. Наумов – определихме плана на въстанието. Събранието беше близо при село Зашле. Изравнявахме дребни препирни и др. Върнахме се пак в Демирхисарско и над селото Брезово се срещнахме с Йорд. Пиперката. Тук с Паскова обсъдихме плана на въстанието.

Върнахме се в Смилево. За датата на въстанието пръв път заговорихме над селото Бабино (Демирхисарско) с Лозанчева, Тошева и Груева на 1 юний. Бяха паднали в туй време много четници, бяха станали доста сражения. Тъкмо бяхме получили известие за избиване на цялото Районно ръководително тяло в Леринско, именно в с. Баница, където бяха избити Папанчев и Вас. Попов. В това време беше убит Петър Танев в с. Крапешница, Парашкев Цветков беше убит при Могила, в Костурско. Селото Смърдеш бяха го изгорили и пр. Под впечатлението на тия известия и да не би турците да изпреварят – бяха тук - таме вече предали по някоя пушка – решихме въстанието да се обяви на 6 юлий. Пере Тошев беше все за туй, да се позакъснее още, защото българското правителство искало да почака до към края на август, поръчало било не знам какви си материали и пр.

Отидохме в Ресенско. Покойният Славейко Арсов не беше съвсем вникнал, как ще се води въстанието: той мислил от 900 души въоръжени селяни да изкара само до 150 души в гората. Разправи му се, че трябва всички да дигне. Даде му се план, как да нападне града Ресен. Груев много нещо очакваше от Арсова, но аз го видях, че не ще бъде способен. Имаше много оплаквания против Арсова заради женски работи и др. Искаха да се замени с Кокарев. Аз им казах, че досега като сте търпели, сега е късно, преди въстанието. Незадоволните ги арестувахме, наказахме и пр. Почти насила го оставихме там. Аз всичко туй извърших. Тука, в с. Кривени, ни дойде през Битоля писмо от София, в което се съобщаваше, какъв разговор имал Матов с ген[ерал] Савов в София. Савов му бил казал, че къде септемврий ще бъдела готова България, щом не е възможно да се отложи въстанието. Трябва да кажа, че на отиване от София аз ходих при Паприкова и му казах, че отивам в Македония, че там ще има движение. Паприков ми каза да се отложи, ако е възможно до месец май. Разбрах, че той се изказваше в смисъл, че България може да воюва. В Кривени ние бяхме решили, под впечатлението на писмото от София, да се отложи въстанието. Така и съобщихме в Битоля. Пере Тошев заяви, че ще си отиде в Прилепско, и замина. Тогава отидохме в Преспата, където се срещнахме с Кокарев и Ангел (Андреев) Преспански, когото бяхме произвели войвода инсанкътлънда. – Тука също. Подгони ни аскерът в с. Брайчино, където един циганин ни предаде. Хвърлихме по някоя пушка и се измъкнахме. В Преспата бяхме само аз и Груев. Лозанчева бяхме оставили в Смилево да води кореспонденцията. Оттам заминахме към Костурско. Костурчани бяха вече готови за въстание, почти бяха го започнали, защото положението там беше нетърпимо. Оттук отидохме в Леринско. Георги Попхристов беше в Леринско вместо Папанчева. Той беше далеч, та не можеше да дойде, и аз му оставих писмени инструкции за моста при Екшису, как да нападнат треновете и пр.

 

Х

ГРУЕВ И САРАФОВ РЕШАВАТ ДАТАТА НА ВЪСТАНИЕТО. – ПРОТЕСТНО ПИСМО ДО КОНСУЛИТЕ. – ДЕЙНОСТТА НА САРАФОВА СЛЕД 20 ЮЛИЙ. – РЕШЕНИЕ ЗА ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ. – СЪБИРАНЕ НА ОРЪЖИЕТО. – САРАФОВ СЛЕД РАЗНИ ПРЕМЕЖДИЯ СЕ ЗАВРЪЩА В БЪЛГАРИЯ.

 

Получи се известие, че имало сражение над с. Цапари, че имало 10-тина жертви и че между тях бил убит и Лозанчев. Бяха почнали някои и да се предават. Поради всичко туй на 1 юлий над село Буф, отгоре в корията, като поговорихме аз и Груев по въпроса за датата на въстанието, решихме ние двамата въстанието да се дигне на 20 юлий. Това решение веднага го съобщихме на Петър Ацев в Битоля да го съобщи в София и Солун. Лозанчев още не знаеше за туй решение. Оттук ударихме през Преспата назад в с. Златари, Ресенско, където намерихме здрав и жив Лозанчева. Той напълно одобри решението. В село Болно (9 юлий) заедно с Лозанчева написахме едно кратко съобщение до всички районни началства, – кратко, написано с шифър, подчертано (имахме една обща щабна азбука с цифри), а именно, че въстанието е определено за 20 юлий.

Оттук заминахме за Леорека и сетне в Боища, в така наречената местност Нина-орница. Почнахме на 15 юлий да пишем подробни окръжни, всъщност аз ги писах, до районните началства и едно кратко възвание до народа, което районните началници трябваше да прочетат. Това всичко беше написано, трябваше да се литографира. Удари един дъжд. Слязохме в с. Боища и в къщата на чорбаджията Илия ги литографирахме. Илия ме питаше: “Що работите, господин Сарафов?” Аз му казах, че скоро ще чуе. С бързи коне ги разпратихме всякъде. В подробното окръжно се указваха начините за водене на борбата, да не се разпущат хората по селата и домовете си без наша заповед и др.

Денят наближи. До 19 юлий седяхме в Боища. На 20 заранта бяхме над Смилево отгоре. Решихме щабът да вземе участие при едно нападение в Смилево.

В Смилево, след като турците бяха отблъснати, остана там Груев, аз пък реших с щабната чета и с щабното знаме (правено в Битоля на комитетска сметка) да отида в Охридско, понеже там бяха почнали да горят селата. Преди туй написахме с Груева едно протестно писмо до консулите в Битоля. Пратихме напечатани бланки в Битоля, да го преведат на французки. В протеста се слагаше всяка отговорност от нас; заявявахме, че ще се връща на турците, които горят селата, със същата монета. Писахме и едно писмо до управлението на железниците в Солун. Аз тръгнах за Охрид на 28 юлий, като писах до Горското районно началство в Ресенско и Демирхисарско да дойдат с по 200 души – 400, въоръжени с пушки, и с по 200 въоръжени със секири и търнокопи, та с една сила от 800 души да нахълтам в Охридско и да горя турски села. В Демирхисарско въодушевлението беше голямо. Арсов не се яви ни с един човек. Демирхисарци дойдоха само с 50 - 60 души, така че в с. Брежани аз имах всичко 150 заедно с охридски чети. Турците ни узнаха и ни нападнаха. Ние дадохме отпор, и турците, до 1000 души, се отдръпнаха. Дадоха няколко жертви, поискаха да запалят селото. Това бе на 30 юлий, но не успяха; после, на 10 август го запалиха.

Като нямаше тези сили, които изисках, и понеже беше опасно да се съсредоточат всички охридски сили на едно място, дадох им наставления, как да отстъпват. Между туй крушевчани ме питаха, какво да правят, когато наближи войската. Съветвах им да не чакат войската да превземе града Крушево от тях. Върнах се от Охридско да видя, какво се върши къде Крушево, върнах се в Демирхисарско. Топове се слушаха и съобщаваха, че Крушево е цялото изгоряло. Намерих Дечева, който беше прикомандирован в Демирхисарско към Горското районно началство. Дойдоха в с. Велмефци и крушевските районни началници. Мъмрих ги, защото с време не са изпразнили Крушево и защо не си взели потребните материали, та забравили дори и сол да си вземат.

След няколко дена маяне и от Охридско пак дойдоха обезпокоителни сведения и пак тръгнах за Охридско. Намерих групирани около 100 души над с. Слатина на едно място, други имаше около 300-400 души над село Турия, на разстояние два часа от Слатина. Предписах да дойдат и тези, та с всички сили да нападнем войската, която идеше да гори Брежани. Явиха се, но вместо същата нощ явиха се на другия ден, когато вече се издигаше дим над селото Брежани, което отстоеше от нас 4 часа. Отидохме през Мряморец на Турия, за да успокоим малко семействата, които се бяха събрали там от Малесията, от изгорените села и др. Четниците се сбраха там, държах им реч, да не се отчайват, да се държат още, че от пепелта на тия колиби ще изникне свободата. Беше 10 август, вече слана тук-там падна, студено стана. Малки дечица имаше... Денем трябва да вардят тишина, децата да не пискат...

От Турия отидох в Белица – Кичевско. Виках там войводата Арсо, (когото преди 15 дена сега убили турците в с. Подвис). И на него давах наставления, да не харчат патроните на вятъра и др. Слезнах в селата Пространи, Велмефци (Демирхисарско). Тук дойдоха охридските началници Кецкаров, Чакъров и Лазар Димитров (Л. Димитров беше болен). Говорихме, как да се помогне на хората в Охридско, че глад беше захванал, защото турците изгорили водениците, та трябваше да се праща храна от Демирхисарско и да се донася да се меле жито в демирхисарските воденици. Слязох в с. Слоещица на почивка.

Това село е удобно. Писах Груеву да се срещнем. Рисувах му в мрачни бои положението, главно защото нашите хора не държат както трябва нападателно поведение. Дойде Груев със Сугарева. Решихме, какви мерки да се вземат против тия, що се разколебават, се предават. Преди това в Смилево Груев и Сугарев на 14 август бяха нападнати от турците. Аз отидох на помощ, но късно, бяха вече напуснали селото, а то беше изгоряло и бяха се настанили на Нина-орница. Отидох в с. Вирово, приготвих хляб и им изпратих. Дойдох на Нина-орница. След тая среща решихме да се продължава работата. Отидох в Слоещица, откъдето наредих да им се изпраща храна. Понеже турците знаеха, че аз с щаба съм в Демирхисарско, не се решаваха да настъпят веднага, ами едвам на 17 август от Смилево потегли аскер до 15-16 хиляди души от няколко страни. Отстъпвахме полека с малки престрелки. Едно нощно нападение направихме, колкото за суматоха. Турците се отдръпнаха после и се спряха при с. Сълби, аз пък слязох през Велмефци в Крушевско. Имаше вече колебание тук, мнозина четници напуснаха. Тук пак окуражавахме; постегнаха пак четите. В с. Цер, което беше изгоряло, ободрихме малко селяните. После през Брезово отидох в с. Бабино, където на 30 август ненадейно имахме сражение. Насмалко щяха да ме хванат жив в селото. Караулът се дръпнал, аскерът навлязъл. С кон се измъкнах; четата беше вече излязла. В сражението не дадохме жертви освен ранени два - трима. Вечерта слязохме в Слоешчица, пак заобиколихме нагоре в Голямо Илино, Малко Илино (Демирхисарско). Там бяха дошли охридски чети, голи, гладни, та имаше спор за храна. На 9 септемврий пак се срещнахме с Груева и Лозанчева над селата Слоешчица и Вирово. Те бяха там със Смилевските чети.

Тук по мое предложение, като видяхме, че в България владее мъртвило, намерихме за добре някой от нас да замине за България, да посъживи там, дано се трогнат малко. Другарите предлагаха аз да ида, но категорично отказах и предлагах Груева, но и той не рачи, и така остана. Тогава написахме писмо до българското правителство: изрисувахме положението и го подканяхме въоръжено да се застъпи, като уверявахме, че можем още да задържим, в случай на война, до 5-6 хиляди свои въоръжени хора. Писмото се изпрати до секретаря на агентството в Битоля Кожухаров, и той го препратил в София. Тогава се получи писмо до щаба, до Груева, че Татарчев ходил в Евксиноград и че щял да държи заплашителен тон и пр. Аз предлагах да се обмисли, как ще се демобилизира и как ще се легализира цялата маса народ, компрометиран пред властите.

На 17 септемврий дойде една цяла дивизия и ни заобиколиха в с. Боища с голяма сила. Ние излязохме на Бигла, взехме позиции. Фланговете ни отстъпиха, ние се залостихме в гората в едни храсти – и на 20 крачки покрай нас войската мина. Подир това заминахме пак за Смилевската кория и тук вече решихме, на 19 септемврий, как постепенно да демобилизираме и как да спасим оръжието. От писмото до българското правителство вече не чакахме резултати. Мое мнение беше, вместо хората да ни напускат и да бягат, по-добре е по команда да бъдат разпуснати. И консулите ни даваха кураж така да стане. Решихме на партиди – на партиди да ги разпущаме, след като приберем оръжието. Аз се ангажирах това да сторя в долните райони, където не бяха стъпвали Груев и Лозанчев, а именно в Преспа, Костурско, Леринско, Мориово, Прилепско. Груев и Лозанчев пък да отидат по северните райони, където аз се движех. Заявих им, че след това ще замина за България. Писахме на представителството в София, – аз го направих, че ние, както сме мобилизирали, така ще и демобилизираме. Изказах им още, че ние не сме сломени, че градовете са още здрави и че от градовете трябва да чакаме възраждане на организацията и засилване. След това се разделихме.

Обаче приятелите после вместо постепенно веднага топтан дали свобода, кой както знае да прави. И така в Демирхисарско се предадоха всички пушки. Груев прибра смилевските пушки. Арсов скоро потегли след мене и бе оставил хората, които са заравяли пушките, там. Минах през Ресенско до Златари заедно с Арсов. Сетне аз ударих в Преспата до с. Сливница. Никой вече не идва при нас; от Брайчино, Любойно, Герман хората си предали оръжието, водителите си отишли. Едвам намерихме един човек да ни донесе хляб. Нямаше какво и да се спасява. В с. Буф още се държаха четите. Там извиках Георги Попхристов и той демобилизира. Бяхме предадени от един цинцарин и стана сражение, в което загина гимназистът Константинов (от с. Зарово). Измъкнахме се благодарение на мъглата. Сетне стигнахме в с. Търсе и Нерет. Тук групирахме леринските чети, от които трябваше да се прибере оръжието. Селяните се убедиха, че няма нищо да им стане. Казвах им, че консулите гарантирали, че ще има едни реформи (Мюрцщегските) и др. тъкмо прибрахме пушките – ето аскер. Страшно положение. Дигнахме пушките под конвой, а селяните ги отделихме на страна, да не видят, къде ще отнесем пушките. Слава Богу, аскерът мина, не дойде. Писах в Костурско един началник да остане в Костурско, а другите може да излязат. След това в Мориовско (към селото Лачен) Георги Попхристов тръгна с пушките към Търсье, да ги прикрие. Тук в една кория, на заранта на 1 - 5 октомврий, ни откри един дърварин турчин и дойде войска. Ние бяхме 15 души, щабната четичка. Ние напред, те подир нас. Като се изкачихме горе, вече падна нощният мрак, измъкнахме се. Умора голяма!

Бяхме излязли дори на Вич. Минахме през нощта в с. Котуре. Тук намерих наши хора, които бяхме пуснали преди 4-5 дена: обръснали се, наредили се, та и ние не ги познахме. Разказваха ни, че се явили пред пашата (военния) в Лерин: “Где бяхте бре момчета?” “Бяхме комити” – отговорили. “Защо” – “Комитите ни излъгаха.” – “Где са ви пушките?” – “Сарафов ни ги взе.” “И нищо не ни сториха.” Дадоха ни всичко, дадоха коне за цялата чета, и ние влязохме в гората над селото Неволяне (близо до Лерин). Тук денувахме. Поръчахме за коне в с. Котуре; и тук яхнахме конете та в с. Сетине. Бяхме около 20 души, кавалерия, минахме през железопътната линия и през цялото Леринско поле. Имаше наблизо и чадъри войски, но не се обадиха. От Сетине стигнахме в Мориовските планини, на север, и там намерихме четите с един от войводите, Леко Банички. Това беше на склоновете на Ниджа планина. На 5 октомврий валеше сняг. Достигна Гьорчо с костурски чети и др[уги] на брой около 150 души, та се събрахме до 300 души.

Беше вече късно за Гьорчо да извърши нещо с динамита на моста при Екшису. Четите се обезоръжиха. На Лазар Поптрайков дадохме наставления, как да обезоръжи четите и пр. Той беше ранен. Ние след това продължихме пътя си и достигнахме с малки премеждия българската граница.

 

ДОКУМЕНТИ:

 

№ 1

ПИСМО ОТ Б. САРАФОВ ДО ЗП НА ВМОРО В СОФИЯ ЗА НЕСЪГЛАСИЕТО МУ С ЛИНИЯТА НА ЦК НА ОРГАНИЗАЦИЯТА И ЗА ПРЕДСТОЯЩИТЕ ЗАДАЧИ ПРЕД НЕЯ, И ЗА ВЪПРОСИТЕ КОИТО ТРЯБВА ДА ОБСЪДИ С ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ НА СРЕЩА В ЖЕНЕВА.

ЖЕНЕВА, 25 ФЕВРУАРИ 1902 Г.

 

Другари,

Хаосът, който съществува в делото, от една страна, и нашето непълно разбирателство, от друга, са от естество да разочароват, отчаят и обезползотворят не само масата и второстепенните работници, но и самите нас. Срамните тайнствености, които се разиграват помежду ни, неширокото схващание интересите на каузата и царството на мъглата, на което сме станали всинца верни поданици, в края на краищата ще погребат нас нравствено, а делото ще бъде окончателно умъртвено като рожба на ниски и престъпни инстинкти.

Тъжно ми е да продължавам в същия дух и [да] разяснявам всичко. Навремето си ний се разбрахме напълно с Гьорче и Делчев, сега някакъв си нов фактор, Гарванов(1), е заседнал в Солун, комуто изпълнявате заповедите и комуто ще трябва и ний да палим свещ чрез вас(2), за да станем “добри работници”. Не бих желал да вярвам на този куриоз, но сведенията ми говорят това, а напоследък и писмото на Ковачов(3), което ми разясни вашето гледище по отношение на сръбската граница, иде да ме увери, че вий се равните много в идеите си по хода, направлението и положението на каузата с Делчева – Гьорче. А между тем, вий представлявате Вътрешната организация! При такава перспектива и най-острия ум се превръща на овчи мозък!

В срещите си тъдява успях да ангажирам доста млади сили студенти – жадни да се предадат всецяло на македонската кауза и [да] заместят приятелите ни, които гният из затворите по Мала Азия, ами съвестно ми е, право да ви кажа, за тези непокварени души! Съвестно ми е да ги направя спътници на нашия блуждающ керван!

Време е най-после, другари, да турим край на тази нравствена мизерия, владеюща в умовете, душите и делото!

Без да се простирам по-нататък, ето моето предложение:

Щом пристигне там Делчев(4), придружен от едного или двама от вас, да тръгне веднага насам, да се срещнем и разберем по всичко. Делчев трябва да доде тайно в България и да замине за тук още по-тайно, иначе веднага ще го хванат и интернират като Гьорчето. Има много работи, по които трябва устно да се разберем; тук ще упомена само по-главните:

Покупка на оръжието.

2. Устрояването на сръбския и албанския канали.

3. Съюзът ни с Албанската вътрешна организация (Навярно след месец ще бъда повикан на събора им от вътрешни деятели, който ще бъде свикан в Бриндизи – Италия).

4. Начинът за окончателното смазване на генералите.

5. Уреждането на нов комитет в България.

6. Уреждане на т[аен] комитет в Сърбия.

7. Съвместно уреждане на нещо свястно в Ц[ари]град в съюз с арменците (С арменците се намирам в прекрасни отношения, които няма да действуват, освен в момент, когато почнем и ний).

8. Почване наново вестник в странство.

9. Вмъкване на нови сили във вътрешността и най-после

10. Уреждане на свестен и жизнеспособен Централен комитет във вътрешността.

Без да се разберем по всички тия въпроси, ни крачка по-нататък не отивам с никакви организации. За да бъде спокойна съвестта ми, ще ви оставим да работите, както разбирате, а ний от своя страна, без да ви бъркаме, ще гледаме, доколкото ни иде отръки, да изпълним дълга си, тъй както го разбираме. Щях да забравя да прибавя към изброените 10 точки още една – най-важна -

11. Да се разберем ясно: македонски революционери ли сме ний или български патриоти?

Чакам с нетърпение отговора ви.

Адрес: K. Tsipoucheff, Rue Ecole de medicine, № 8, Gеnеvе(5)

Вътрешния плик: за Иванов(6).

Много здраве на всички другари.

Преданий ви: Борис

Публ. в К. Пандев, Документи за македоно–одринското ..., с. 102–103; Из архива на Гоце Делчев, с. 532–533.

-------------

(1) Иван Георгиев Гарванов (1869, Стара Загора – 1907, София, учител, председател на ЦК на ВМОРО, задграничен представител на организацията в София. Ив. Гарванов председателствал Солунският общ конгрес на ВМОРО от 2 до 4 януари 1903 г., който взел решението за вдигането на Илинденско – Преображенското въстание. Псевдоним Давид.

(2) Става дума за задграничните представители Димитър Стефанов и Туше Делииванов.

(3) Владислав (Славчо) Ковачов.

(4) Г. Делчев се връща от обиколката си в Македония в първите дни на м. март.

(5) Константин (Коце) Ципушев (1877, Радовиш – 1968, София), учител, деец на ВМОРО, председател на Кочанския околийски революционен комитет. По време на Първата световна е ръководител на Струмишкия революционен пункт и председател на Окръжната постоянна комисия в Струмица. Английските окупационни власти го арестуват и предават на сърбите, оседен и прекарва 19 години в сръбските затвори. По времето, когато Сарафов е в Швейцария, той учи химия в Женева.

(6) Иванов, псевдоним на Б. Сарафов.

 

№ 2

ПРОТОКОЛ НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ КОНГРЕС ВЪВ ВТОРИ (БИТОЛСКИ) МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ.(1)

С. СМИЛЕВО, БИТОЛСКО, 19-24 АПРИЛ 1903 Г.

 

ЗАСЕДАНИЕ І-ВО

Днес деветнадесети април хилядо деветстотин и трета година, час дванадесет по турски сутринта, по поканата иа ръководителите на ІІ-ри Мак[едоно]–Одрински окръг, се събрахме во място посочено от него, село Смилево – Битолско, окръжните ръководители на Битоля: Атанас Лозанчев(2), Георги Попхристов(3), Георги Пешков(4(. Делегати от Централния комитет Даме Груев, Борис Сарафов, Димитър Дечев(5). Делегати от подвижните горски ръководителни тела (и неподвижните градски), Битолско, Пелистерски участък: Георги Сугарев(6), Смилевски – Гявотско: Цветков(7), Мориховско: Никола С. Петров(8); Костурско – В. Чекаларов(9) и Кляшев(10); Леринско – Георги Папанчев(11) и Чеков(12); Ресенско: Кокарев(13), Славко Арсов(14), Велян Илиев(15) и Панайотов (поручик)(16), отсъствуваха делегатите от районите: Демир Хисарски, Крушевски, Кичевски, Прилепски и Охридски. Обаче бяха на път и се очакваха да пристигнат. Преди да се пристъпи към дневен ред и да се открие конгреса, обяви се от окръжните ръководители, че се свиква настоящия конгрес, во когото ще се предложат ред въпроси, но за да се спази реда, ще трябва да избере един председател и нужното число за секретари. Предложи се и се избраха за председател Даме Груев, а за секретари: П. Цветков и Георги Попхристов, след което се пристъпи към разглеждане [на] въпросите. Предложените окръжни ръководители. Предвид на туй, че някой от делегатите отсъствуваха, на дневния ред са първоначално избраха се, за разискване следните въпроси: Разпределение на военните и морални сили; подготовка до и във време на въстанието.

Второ: Длъжности и права на началническия персонал. До и във време на въстанието.

Трето: Що да се прави со не въоръжените и несгодни хора стари, жени и деца во време на въстанието.

Четвърто: Кой е собственик на оръжието?

Пето: Уравновесяване на оръжието.

Шесто: Определяне времето за въстанието, всестранно обмисляне по казаните въпроси реши се:

І-во. За да има правилно ръководене на въстанието силите на окръга и командуванието се разпределиха както следва:

Един главен щаб за целия окръг, районни началници, войводи и въстаници.

За в Главния щаб избраха се следните лица: Даме Груев, Борис Сарафов и Ташко Лозанчев. А като техни заместници в случай на нещастие да се допълнят срещу Груев – Георги Попхристов, срещу Сарафов – Петър Ацев(17), срещу Лозанчев – Лазар Поптрайков(18).

Казаните лица се определят от конгреса и ще действуват от сега нататък, а ако биха дошли някой нови сили, представя се на Щаба да се разпореди со тях, както намери за добре, като се придържа строго в ръководните принципи на Организацията, основния щаб, който се конструира подлежи на сменяване само от окръжния конгрес. Състави се списък от районните ръководителни тела във време на въстанието, но окончателното им произнасяне, се отложи след дохаждането на другарите от другите райони.

Що се отнася до назначаването на местните войводи и разпределението на въстаниците, предостави се на районните началства да сторят това за да могат да се подготвят всички ония сили, които на ново се проектират за войводи през време на въстанието, реши се за такивато да се устроят на няколко пункта специални подготвителни курсове, дето да могат во едно кратко време, да се обучат и след туй да поемат възложената им работа.

След като се разотидат всички ръководителни тела по районите, веднага да разпределят въоръжените сили в района си, на чети во численост от 30–50 души и да се прави со тях тайни практически обучения (походен ред, поединичен, стрелба и пр.). Доколкото местните обстоятелства позволяват, да се започне събирането на храна, жито, сол, едър и дребен добитък, по доброволен начин, убеждение, а във време на въстанието по наложителен начин, като се издава на стопанина срещу вземаното от него разписка, подпечатана со окръжния печат и подписана най-малко от един от ръководителите началници.

Да се вземат бързи мерки за приготовляването на дрехи, обувки, медикаменти и пр. да се изберат специални хора за интендантската служба, както и за приготовляване на патрони и т.н. относително правата и длъжностите на началническия персонал, реши се: да се изработи специален въстанически дисциплинарен устав(19). Заседанието се закри в 12 часа вечерта.

Заседание ІІ-ро

Заседанието се откри на десет часа по турски сутринта и присъствуваха всички явили се во предидущето заседание лица, както и пристигналите през нощта прилепски делегати: Тале Христов(20) и Йордан Тренков(21), след като се изясни на новодошлите целта на конгреса и се прочете извършеното во първото заседание, се пристъпи към дневния ред:

Що да се прави във време на въстанието с невъоръжените хора, старци, жени и деца.

Подир кратки дебати се реши, да се отложи тоя въпрос за когато се разглежда начина за въстанието.

Пристъпи се към разискване на въпроса:

Кой е собственикът на оръжието във време на въстанието и се прие, че собственикът на частното оръжие е всеки, който го е доставил на свои средства, обаче, предоставя се на усмотрението на местното началство. Още от сега по мирен начин да вземат оръжието от негодните и го разпореждат както намери за добре, а во време на въстанието, ония, които не би се съобразили со заповедите иа началството да се прибере по какъвто начин се намери тогава за нужно.

Що се касае до въпроса за уравновесяване на оръжието в окръга и районите, реши се: чифтетата, креманячките, евзалиите – излишни во един район, да се дадат на други.

Предоставя на щаба занапред при купуване на оръжие во приготвените райони, да разпределя където намери за нужно.

Прочете изработената част от въстаническия дисциплинарен устав и се прие, со някой изменения. Заседанието се закри в дванадесет часа вечерта.

Заседание ІІІ-то

Заседанието се откри в единадесет часа заранта, во присъствието на всички явили се во вчерашното заседание и пристигналите през нощта делегати: Петър Ацев от Прилепско, Никола Карев(22) от Крушевско и Иван Димитров – Порече(23), Йордан Пиперка(24) и Димитър Матлиев(25) от Демир Хисарско, Христо Узунов(26), Тасе Христов(27), Деян [Димитров](28) и Аргир Маринов(29) от Охридско. След като се изясни на новодошлите целта на конгреса и извършеното в предидущите две заседания, внесоха се на дневен ред следните въпроси:

Да се определи състава на районните ръководителни тела, на които се поверяват районите, до и във време на въстанието.

Начина на водене на въстанието и какво да се прави с невъоръжените и негодни за въстанието. След дълги дебати по първите два въпроса реши се: съставът на ръководителните тела на всеки революционен район да бъдат 3–5 лица и се конструираха по общо съгласие както следва:

а) Битолски район се разделя на две самостоятелни части: а) Пелистерски район: Георги Сугарев, б) Смилевски район – Цветков, Иван Делев(30) и Георги Павлев(31); в) Мориховската част оттатък реката Черна присъединява се към Прилепския район.

б) Лерински район – Георги Папанчев, Лечо(32) и Коста Груев(33).

в) Костурско – Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов(34) и Михаил Николов(35).

г) Преспански: Никола Кокарев, Веле Илиев и Наум Фотев.

д) Ресенски: Славейко Арсов, Драган Петков(36), Александър Панайотов.

е) Охридски: Христо Узунов, Андон Кецкаров(37), Наум Чакъров(38), Наум Анастасов(39) и Димитър Стойков (поручик)(40).

ж) Кичевски: разделя се на две самостоятелни части – а) Горно и Долно Копачко и Долна река – Лука Джеров(41), Янаки Янев(42), Арсо Мицов(43); 6) Ребетинскол и Пороче: Георги Пешков, Ванче Мичуков(44), Янаки Петров (Ирландски)(45), Цветан от с. Световраче.

з) Демир Хисарско – Йордан Пиперка, Георги Попхристов и п[оп] Кузман (село Бабино)(46), Христо Пасхов(47).

и) Крушевски: Тома Никлев(48), Никола Карев, Тодор Христов (офицер)(49).

к) Прилепски – Петър Ацев, Веле Христов, Йордан Тренков, Никола Петров. Всички посочени сили се допълват и изменяват по усмотрение от щаба.

Относително начина за воденето на въстанието след дълги разисквания се крие:

а) Въстанието да бъде повсеместно, всички райони во окръга да въстанат.

б) Пред вид на това, че само една част от населението е въоръжена, за да може военните действия да бъдат по-продължителни и по-упорити и за да се ангажирва въоръжената част, от населението во борбата реши се единно да се действува; партизански характер и начина на тези действия се определя така: Во денят на въстанието да се дигнат всички въоръжени сили из районите на четите според предвидените разпореждания от местните началства, съгласно земеното решение во първото заседание в конгреса.

На останалата част от християнското население да се внуши да не придружава четите, освен когато последните би имали нужда от техните действия. На въоръжените сили повдигнати по такъв начин се възлага следното:

Първо: Прекратяване на пътните, телеграфните и пощенските съобщения и недопускането за възстановяването им, от страна на турската власт, през време на въстанието.

Второ: Обезоръжаването на турското население до колкото може.

Трето: Нападението на правителствените учреждения.

Четвърто: Нападението според обстоятелствата на всяка турска команда била тя войска или башибозук.

Пето: Храненето на християнското население, включително и чуждите поданици от турските нападения.

Шесто: Запрещване да се нападат мирното турско население и да се посяга на турските жени, деца и старци.

Седмо: Обикновено четите да действуват пръснати из районите, те могат да се сгрупират 2-3 или повече, за някакви крупни предприятия и после пак да се разпръснат. Определи се, при туй, четите да държат винаги нападателно поведение.

Осмо: Задължава всички войводи со четите си, да се притечат на помощ на всяка чета, която е завързала сражение со противника.

Девето: Началствуващите лица, да доведат куриерската служба до максимум во време на въстанието.

Десето: Проявяването на инициатива во духа на гореопределения начин, во време на въстанието е задължителен за всички.(50)

Заседанието се закри в един часа вечерта.

 

ЗАСЕДАНИЕ ІV-ТО

Заседанието се откри на 24 април в седем часа след пладне. Присъствуваха всички предидущи делегати и пристигналите от Кичевския район, свещеник Тома(51), Арсо Мицков, Спространов Димитър(52) и Васил Попов(53). След като се посочи целта на конгреса и се прочетоха взетите решения во миналите заседания, по които се съгласиха пристигналите, пристъпи се към дневния ред:

ОПРЕДЕЛЯНЕ ВРЕМЕТО НА ВЪСТАНИЕТО. Реши се взетите решения на конгреса относително подготовката и разпределението на силите да се приведат час по-скоро в изпълнение и районите да бъдат готови за въстание, не по-късно от края на м. май. Представителят на щаба да определи датата на въстанието, съобразно гореизложените обстоятелства, при туй задължават се районните началници, своевременно да съобщят заплашителното положение на районите им. Накрай прочете се въстаническия дисциплинарен устав и се прие окончателно.

Заседанието се свърши в дванадесет и половина часа вечерта и конгреса се обяви за закрит.

За верността на гореизложеното подписите на представителите следват.

Публ. в Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание, София, 1984, с. 19–23; В. Чекаларов, Дневник, София, 2001, с. 224–229; Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 209–213.

-------------

(1) Протоколът на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг е записан в дневника на костурския войвода Васил Чекаларов.

(2) Атанас Лозанчев (1870, Битоля – 1945, София), учител, фотограф, член на Битолския окръжен комитет, член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание в Битолско, след въстание работи в ЗП на ВМОРО в София.

(3) Георги Попхристов (1876, с. Кръстофор, Битолско – 1962, София), учител, член на Битолския окръжен революционен комитет, участва в Илинденско-Преображенското въстание в леринско, член на ЦК на ВМРО.

(4) Георги Спиров Пешков (1872, Прилеп – 1913, с. Лахна, Солунско), поречки районен началникчлен на Околийския и Окръжния революционен комитет в Битоля.

(5) Димитър Дечев (1883, Сливен – 1903, с. Сълб, Велешко), битолски войвода, портупей-юнкер от българската армия, военен ръководител на Демирхисарския район.

(6) Георги Сугарев (1879, Битоля – 1906, с. Паралово, Битолско), учител, ръководил терористична група на ВМОРО, секретар на Битолския окръжен революционен комитет, през Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в Смилево и в Битолско.

(7) Парашкев Цветков (1875, Плевен – 1903, Плевен), учител по музика, битолски войвода на ВМОРО.

(8) Никола Петров Русински (1875, с. Русиново, Малешевско – 1942, с. Русиново, Малешевско), войвода в Демирхисарско, Охридско, Стружко, Крушовско, Кичевско, Прилепско. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода в Прилепско и Леринско; участва във войните за национално обединение като подофицер от българската армия.

(9) Васил Чекаларов (1874, с. Смърдеш, Костурско – 1913, местн. Лакото, пл. Вич, Костурско), костурски войвода, член на Костурското горско началство през Илинденско-Преображенското въстание.

(10) Пандо Кляшев (1882, с. Смърдеш, Костурско – 1907, с. Дреновени, Костурско), костурски войвода, член на Костурското горско началство през Илинденско-Преображенското въстание.

(11) Георги Папанчев (1872, Сливен – 1903, с. Баница, Леринско), подпоручик от българската армия, костурски и лерински войвода. През 1902 г. влиза в Битолски окръг с четата на Т. Давидов.

(12) Михаил Н. Чеков (1873, с. Екшису, Леринско – 1957, Велинград), учител, лерински войвода.

(13) Никола Кокарев (1876, с. Царедвор, Ресенско – 1903, Дупенската планина, Преспанско), преспански войвода, агитатор-организатор в Ресенско, районен началник в Долнопреспанския район.

(14) Славейко Арсов (1878, Щип – 1904, с. Гигянци, Кратовско), учител, ресенски войвода.

(15) Велян Илиев Чипуров (1878, с. Смилево, Битолско – 1903, Дупенската планина, Преспанско), учител, преспански войвода, преспански районен началник през Илинденско-Преображенското въстание.

(16) Александър Панайотов (1878, Велико Търново – 1903, с. Перово, Ресенско), подпоручик от българската армия, ресенски районен началник.

(17) Петър Ацев (1877, с. Орехоец, Прилепско – 1939, Пловдив), учител, прилепски околийски войвода, член на Битолския окръжен революционен комитет.

(18) Лазар Поптрайков (1877, с. Дъмбени, Костурско – 1903, с. Търново, Костурско), костурски войвода, член на Костурското горско началство през Илинденско-Преображенското въстание, поет.

(19) Въстаническия дисциплинарен устав вж. в сп. “Илюстрация Илинден”, София, г. ХІ, № 1, с. 2–3; Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. ІІ, София, 1984, с. 344–347.

(20) Тале Христов (1878, Прилеп – 1903, Беловодичката планина, Прилепско), учител, член на Прилепския околийски революционен комитет, член на Прилепското горско началство. В дешифровката на протокола е допусната грешка, като вместо Тале Христов е записано “Тале, Христо и Йордан Тренкови”.

(21) Йордан Тренков (1880, Прилеп – 1960, Русе), учител, прилепски районен началник през Илинденско-Преображенското въстание, председател на Прилепския околийски комитет на ВМОРО.

(22) Никола Карев (1877, Крушово – 1905, с. Райчани, Кратовско), учител, крушовски войвода, член на Крушовското горско началство през Илинденско-Преображенското въстание и един от организаторите на Крушовската република.

(23) Иван Димитров – Порече. Става дума за Иван Наумов Алябака (1878, с. Ораовец, Велешко – 1907, с. Белица, Кичевско), крушевски, велешки и кичевски войвода.

(24) Йордан Силянов – Пиперката (1870, с. Козица, Кичевско – 1903, с. Сълб, Кичевско), битолски войвода.

(25) Димитър Матлиев (1875, Охрид – 1903, мест. Пещерка, с. Брезово, Битолско), учител, битолски войвода.

(26) Христо Димитров Узунов (1878, Охрид – 1905, с. Цер, Демирхисарско), учител, член на Охридския околийски революционен комитет, охридски войвода, ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Охридско, секретар на Прилепския конгрес (1904), организатор и ревизор на четите на ВМОРО в Охридско, Стружко и Кичевско.

(27) Тасе Христов, роден през 1868 в с. Присовяни, Охридско, охридски районен войвода, участник в Балканската и Първата световна война.

(28) Деян Димитров (1873, с. Лактине, Охридско – 1912, с. Песочен, Охридско), охридски войвода.

(29) Аргир Маринов (1858, Охрид – 1903, мест. Гърмешница, Охридско), учител, охридски войвода.

(30) Иван Делев (Дельов), роден през 1880 г. в Охрид, битолски районен началник.

(31) Георги Павлев Чуранов, роден през 1860 г. в с. Смилево, Битолско, председател на Смилевския селски революционен комитет, битолски селски войвода, починал в с. Смилево.

(32) Лечо Церовски (Александър Гьошев Попнастев), от с. Церово, Леринско, лерински войвода, убит 1903 г. в Леринско.

(33) Константин Василев Груев (1869, Битоля – 1933, Пловдив), учител, член на Леринския околийски революционен комитет, доброволец в МОО през Балканската война.

(34) Манол Розов (1878, с. Бобища, Костурско – 1903, вр. “Сокле”, Нидже планина), учител, костурски войвода, член на Костурското горско началство през Илинденско-Преображенското въстание.

(35) Михаил Николов (1874, с. Бобища, Костурско – 1934, Варна), учител, костурски войвода и член на Костурското горско началство през Илинденско-Преображенското въстание.

(36) Драган Ставрев Павлев, роден през 1879 г. в Ресен, учител, ресенски районен началник.

(37) Антон Кецкаров (1865, Охрид – 1945, Охрид), учител, охридски районен началник през Илинденско-Преображенското въстание, войвода.

(38) Наум Ап. Чакъров (1869, Струга – 1903, местн. Пандзир на брега на Охридското езеро), учител, секретар на Охридския околийски революционен комитет и охридски районен началник.

(39) Наум Анастасов Цветинов, роден през 1873 г. в Охрид, учител, член на Охридския околийски комитет и на ръководното тяло на Илинденско-Преображенското въстание в Охридско, свещеник в София.

(40) Димитър Стойков, роден през 1875 г. в с. Гайтаниново, Неврокопско, военен ръководител на въстаниците в Охридско през Илинденско-Преображенското въстание, полковник от българската армия.

(41) Лука Джеров (1870, Битоля – 1948, София), учител, войвода, кичевски районен началник през Илинденско-Преображенското въстание, член на Битолския окръжен комитет.

(42) Янаки (Наке) Янев, от с. Лахчани, Кичевско, дебърски околийски войвода. През лятото на 1901 г. идва в Поречето като сръбски войвода, но с пристигането си преминава във ВМОРО и е назначен за дебърски войвода. През Илинденско-Преображенското въстание е кичевски районен началник.

(43) Арсо Мицков Поповски, от с. Подвис, Кичевско, кичевски районен войвода, загинал през 1905 г. в с. Подвис, Кичевско.

(44) Ванче Мичуков. Става дума за Ванчо Сърбака (Иван Мицков Сърбаков), от с. Вранещица, Кичевско, поречки и крушовски околийски войвода, загинал през 1905 г. в с. Цер, Битолско.

(45) Янаки Петров, поречки районен началник.

(46) Поп Кузман Попдимитров, от с. Бабино, Битолско, демирхисарски районен началник, убит през 1906 г. при с. Сопотница.

(47) Христо Пасхов (1874, с. Пътеле, Леринско – 1936, София), учител, битолски районен началник.

(48) Тома Никлев (1860, с. Светомирени, Прилепско – 1909, с. Могила, Битолско), председател на Прилепския революционен комитет, крушовски районен началник.

(49) Тодор Христов (1878, Велес – 1903, пл. Виляч, Скопско), подпоручик от българската армия, крушовски войвода, член на Крушовското горско началство и военен ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Крушовско.

(50) Целите и задачите, които си поставя ВМОРО през въстанието са разработени през май 1903 г. от Хр. Матов със съдействието на кап. Димитър Венедиков и др. военни в “Общ план и цел на въстанието”. Въз основа на този общ план всеки въстанически окръг си изработва план, който се прилага в съответния окръг, съобразен с местните условия. Планът вж. в Архив Христо Матов, с. 90–103.

(51) Поп Тома Николов (1862, с. Вранещица, Кичевско – 1946, София), свещеник, управляващ Воденска епархия, член на Битолския окръжен революционен комитет и на Кичевския и Дебърския революционни комитети.

(52) Димитър Ставрев Спространов (1882, Охрид – 1958, София), секретар на войводата Арсо Мицков, по време на Илинденско-Преображенското въстание е кичевски войвода, офицер от българската армия, участва в Първата световна война.

(53) Васил Попов (1877, Стара Загора – 1903, с. Баница, Леринско), учител, малешевски районен войвода.

 

№ 3

ВЪСТАНИЧЕСКИ ДИСЦИПЛИНАРЕН УСТАВ, ИЗРАБОТЕН ОТ Б. САРАФОВ И Н. ДЕЧЕВ

СМИЛЕВО, 17–24 АПРИЛ 1903 Г.

 

ВЪСТАНИЧЕСКИ ДИСЦИПЛИНАРЕН УСТАВ

Глава I

§ 1. Дисциплината е строго определен ред, който всичките въстаници (от най-малкия до най-големия) трябва да спазват.

§ 2. Нарушителите на тоя ред се подлагат на наказания, споменати само в настоящия устав.

§ 3. Всеки, който с пушка, секира или каквото и да е оръжие стои пред рев[олюционното] знаме, е въстаник.

§ 4. Началник е всеки, назначен от по-горното началство да ръководи, да носи грижи и отговорност за поверените нему хора както в боя, така и вън от него.

§ 5. Заповедта е задължителна, когато е дадена от лица (началници), които имат право да заповядват и да изказват заповедта в законна форма.

Глава II

§ 6. Въстаникът е длъжен:

а. Да пази интереса на отечеството си до последна капка кръв, като изпълни дадената си клетва. Виновният се наказва със смърт.

б. Строго, точно и безпрекословно, своевременно да изпълнява заповедта на началството си.

в. Да се притича на помощ, да жертвува себе си за другарите, когато ги грози опасност. Виновният се наказва със смърт.

г. Да бъде храбър. Виновният за първи път се изобличава пред четата и ако повтори, наказва се със смърт.

д. Напразно патрон да не се стреля. Виновният за пръв път се изобличава пред четата като страхливец, а ако повтори, обезоръжава се.

е. Да почита началниците и старшите си. Виновният се наказва с превеждане в друга чета в същия район, а за втори път – със смърт.

ж. Докато е жив, да пази знамето и всеки е длъжен да му направи скъпа постеля от собственото си тяло, та тогава да се повали. Виновният се наказва със смърт.

з. Мародерството се забранява строго. Виновният се наказва със смърт.

Забележка. Мародерство се казва обиране на убити за лична полза.

и. Пиянство, блудство, изнасилване на жени е строго забранено. Виновният се наказва със смърт.

ДЛЪЖНОСТИ И НАКАЗАНИЯ НА ДЕСЕТАРИТЕ

§ 7. Всички длъжности и наказания, предвидени в параграф 6 за въстаниците, се отнасят и за старшиите; освен това те са длъжни:

а. Да следят за поведението на подчинените си.

б. Грижат се за реда в отделението и отговарят за грешките на подчинените си.

в. Те изравняват малките спорове между подчинените си, стараят се да заякчат другарството помежду им, да развиват взаимноспомагането и да приучват подчинените си на почит и уважение към началниците.

г. Старшият следи за точното изпълнение на всяка заповед, която се отнася до подчинените му.

д. С личен пример приучва подчинените си на въстанически ред.

е. Бащински се грижи за здравето и бодростта на подчинените си.

ж. Справедливо разпределя между подчинените си припадающата се храна за отделението му, без да се ползува с някаква привилегия.

з. Точно следи за правилното нареждане на службата, както и за изпълнението й.

и. В боя наблюдава за точката служба и насърчава подчинените си.

к. За всичко, що се отнася до отделението му, долага на войводата си.

л. За маловажни престъпления на старшия за първи път прави му забележка насаме, а втори път – пред началството. За многократно повтаряне на една и съща грешка сменява се от длъжност, лишава се от звание и се привежда в друга чета.

ДЛЪЖНОСТИ И ОТГОВОРНОСТИ НА ВОЙВОДАТА

§ 8. Забележка. Всички предидущи параграфи се отнасят и за войводата. Освен това:

Войводата е отговорното лице пред районното началство.

а. За състоянието на четата.

б. За изправното състояние [на] оръжието на четата.

в. Войводата сам или неговият помощник води дневник, в който ежедневно вписва накратко станалите произшествия с четата.

г. Прави забележка и мъмрене на всички от четата за направени от тях маловажни грешки.

д. Той похвалява храбърците пред цялата чета, изобличава страхливците и държи за това бележка.

е. Нарежда всеки съобразно с грешката му от един до три пъти поред на работа.

ж. Справедливо удовлетворява молбите на подчинените си. За въпроси заплетени долага за решение на районното началство.

з. При налагане на наказание длъжен е да изслуша виновния, да разследва работата подробно и чак тогава да наказва.

и. Подлежащите на наказание по § 6 (пунктове а, б, в, ж, и) войводата долага на р[айонното] началство и до последване на разпореждане държи под строг надзор.

к. Придобитите неща (трофеи) войводата употребява по разпореждане на р[айонното] началство.

л. За несполуките и нещастията, произлезли от немарливост, прекалена осторожност, страх или бездействие, войводата се наказва със смърт.

м. За неотиване на помощ на съседна чета в гр[ад] или село без уважителни причини наказва се със смърт.

н. За невземане съответствуващи мерки за охранение и за неумело водене на четата в боя наказва се със смърт.

о. За предаване на противника сам себе си или четата наказва се със смърт чрез бесилка.

п. За изгубване на знамето войводата наедно с четата се погубва по усмотрение на р[айонното] началство.

р. За маловажни погрешки, от които не е последвало нищо лошо за делото, войводата се наказва с мъмрене от р[айонното] началство, а при повтаряне на маловажни грешки наказва се с привеждане в друг район на по-долна служба, а за престъпления, които влекат след себе си зли последствия за освоб[одителното] дело, наказва се с позорна смърт чрез обесване.

с. Войводата държи в известност р[айонното] началство за всичко (движения на четата, разни произшествия и пр.).

ДЛЪЖНОСТИ И ОТГОВОРНОСТИ НА Р[АЙОННОТО] НАЧАЛСТВО

§ 9. Предвидените отговорности и наказания в предидущите §§ се отнасят и до районното началство. Освен това то:

а. Ръководи въстанието в района си.

б. Изпълнява точно заповед[ите] и разпорежданията на Главния щаб.

в. Грижи се за правилното функциониране на куриерската и интендантската служба.

г. Следи в района си за точното изпълнение на всички заповеди, правилници и инструкции, дадени от щаба.

д. Привежда в изпълнение присъдите, издадени от щаба.

е. Заповедите на район[ното] началство се изпълняват безпрекословно от всички войводи, старши и въстаници.

ж. То следи за поведението и действията на войводата в района.

з. Р[айонните] началници се ръководят в действията си с общия план на движенията. Само при изключения, належащи обстоятелства, които не търпят отлагане, действуват по свое усмотрение, но за сторенето веднага донасят подробно в щаба.

и. За нарушение настоящето р[айонното] началство се наказва от щаба и съгласно важността на престъплението и последствията от тях подлагат се на следн[ите] наказания: мъмрене, сменяване или смърт.

ДЛЪЖНОСТИ И ОТГОВОРНОСТИ НА ГЛ[АВНИЯ] ЩАБ

§ 10. Щабът е върховното ръководително тяло във II рев[олюционен] окръг.

§ 11. Заповедите на щаба се изпълняват безпрекословно от всички действующи сили в окръга.

§ 12. Щабът ръководи въстанието в целия окръг.

§ 13. Воденето на преговори с чужденци, посредници и с неприятеля принадлежи изключително на щаба.

§ 14. Той поддържа сношения с другите въстанали окръзи, а при възможности и с вънкашния свят.

§ 15. За действията си щабът отговаря пред конгреса, който налага наказания, предвидени в настоящия устав на провинившия се.

§ 16. Правото за свикване на конгрес принадлежи на щаба, обаче ако се отнася до въпроси, касающи се до самия щаб, може да се свика и по искането на р[айонните] н[ачал]ства. Когато числото на последните надминава половината от общото им число в окръга. В такъв случай щабът непременно трябва да се уведоми, за да свика конгрес.

Публ. в Н. П. Русински, Въстанически дисциплинарен устав, сп. “Илюстрация Илинден”, г. XI, № 1 (101), София, януари 1939 г., с. 2–3 и в. “Илинден”, г. ІІ, бр. 31, София, 6 август 1922 г., с. 2.

 

 

№ 4

ПИСМО ОТ ГЛАВНИЯ ЩАБ НА БИТОЛСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ ДО ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ В БИТОЛЯ ЗА ТУРСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В БИТОЛСКО НАД МИРНОТО НАСЕЛЕНИЕ

ВРЪХ ПОБЕДОНОСЕЦ, 30 АПРИЛ 1903 Г.

 

ДО ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ В БИТОЛЯ.

Натоварени от другарите ни и народа да ръководим Освободителното движение в Битолския вилает, считаме за свой дълг да донесем до знанието Ви следующсто:

Турското правителство чувствувайки се безсилно да унищожи направо нашите въоръжени сили препоръчало е на войските си един от най-варварските начини за потушаване на движението състоящи се в ограбването и изгорванието на християнски села и с обезчестяванието и убиването на жени и деца.

Изгорени са следующите села:

В Ресенска каза на 21 того селата Леорека и Круше, и на 24 того с. Болно.

В Охридска каза – от 21 до 25 того изгорени са селата Оздолени, Лешани, Сируля, Таш Мурунища, Мешевища, Ботун, Червена Вода, а така също и Лешанския манастир „Св. Иван”.

В Демирхисарската каза – изгорена е част от с. Смилево и част от с. Загорич. Всичките тези села предварително са ограбвани и после запалвани.

Ако беззащитните жени и деца на поменатите села не бяха забягнали в планината сигурно щяха да бъдат изклани. Че това е така доказва се от следующите факти:

В с. Смилево нахълталата войска намери една жена която не успяла да избяга, без никакви запитвания, тя биде убита.

В с. Сируля (Охридско) заклани са една жена и една мома също неуспели да избегнат.

Знаем положително, че има и по другите кази на вилаета изгорени християнски села, но за тях ще Ви съобщим, ако стане нужда, допълнително, когато получим точни сведения.

Повтаряме още един път, че всичките горепоменати села са изгорени къде само от войската, къде подпомагана последната от башибозука.

Това като Ви съобщаваме, Господин Агенте, заявяваме, че ако досега сме успявали да спираме християнското население във вилаета от действия спрямо турските села, като ония на войската и башибозука спрямо християнските, за в бъдеще туй не ще ни бъде възможно.

Нека за всичко, което ще става за в бъдеще отговаря турското правителство, което дава подобни заповеди на редовната си войска и башибозука.

Приемете, Господин Агенте, искрените уверения на почитание

От Главния революционен щаб.

Публ. в. Извештай од 1903–1904 година на австриските претставници во Македониjа, Скопjе, 1955, с. 269–270; Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 214–215.

 

№ 5

ОКРЪЖНО ПИСМО № 1 ОТ ГЛАВНИЯ ЩАБ НА БИТОЛСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ ДО РАЙОННИТЕ РЪКОВОДНИ ТЕЛА ЗА РЕШЕНИЯТА НА СМИЛЕВСКИЯ КОНГРЕС, ЗА НАЗНАЧАВАНЕТО НА РАЙОННИ НАЧАЛНИЦИ ЗА ВЪСТАНИЕТО И ЗА ДЛЪЖНОСТИТЕ ИМ, ЗА ПОДДЪРЖАНЕТО НА ВРЪЗКА С ГЛАВНИЯ ЩАБ, ЗА ПОДГОТВЯНЕТО НА НАСЕЛЕНИЕТО ЗА ВЪСТАНИЕ И ЗА ИЗИРАЩАНЕТО НА ВЪСТАНИЧЕСКИЯ ДИСЦИПЛИНАРЕН УСТАВ.

[БИТОЛСКО], 14 МАЙ 1903 Г.

 

ОКРЪЖНО

ДО РАЙОННИТЕ РЪКОВОДНИ ТЕЛА ВЪВ ВТОРИЯ МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ

Известно Ви е, че по разпореждане на окръжното началство бе свикан скришен конгрес, в който участвуваха представители от всички райони в окръга. Вярваме, че представителите на района ви в този конгрсс [са] ви уведомили за взетите решения в заседанието му. С настоящето съобщаваме ви, че съгласно взетите протоколни решения на конгреса, бидейки избрани за Главен щаб, ние тримата, а именно: Борис Сарафов, Дамян Груев и Анастас Лозанчев, встъпихме вече в изпълнение на длъжността си, едновременно с това утвърдяваме назначените ръководителни тела (подвижни) като ви известяваме, че районни началници на района ви са назначени лицата: Георги Папанчев, Михаил Чеков, Александър Попнастев, К. Груев. Ръководителите за да предадат делата на новоназначените подвижни районни началници, които са длъжни да я средоточат в ръцете си управлението и текущите дела на района. Ония от членовете на бившите градски ръководителни тела, които са негодни за движение с чета от сега, и които могат още да пребивават безопасно в градовете натоварват се да съставят градски управителни тела, които ще служат като спомагателни дежура на подвижното районно началство. Градове, които не са останали или няма годни мъже за съставяне на тези дежура могат да се назначават за изпълнението на същата длъжност и жени с опитан патриотизъм и опитност. Лицата в тези градски спомагателни дежура се назначават и утвърждават [на] длъжност от подвижното районно началство. Те ще действуват в градовете, както сега така и през време на въстанието. Предоставя се на районните началници да натоварят с каквато работа намерят за нужно градските си спомагателни дежура. Обаче ние тук ще споменем за някои от техните длъжности; те са следующите: 1) да улесняват на надлежното районно началство кореспонденцията му с телата със съседните райони или щаба; 2) да го уведомяват на време както за мерките на сио укюмат, а спрямо делото и последването му и за движението на градския аскер; 3) да окуражават както гражданите така и при общите в града селяни и да дават да чувствуват, че комитетската мрежа продължава да съществува в градовете; 4) да насочват, че кои европейци кореспонденти, ако биха надошли подобни към подвижното районно началство; 5) да известяват и окупките на районното началство, спомагателните дежура на по-важни произшествия в града. Те ще дават съобщения в градското спомагателно – дежурът, който се учредява в Битоля. Куриерите си до Битоля, тях изпращат до лицата, които ще ги препоръчат от тамо. За кореспонденцията между нас и районите и четите ще си определим каналите ни, които стават с разните райони бяха ни намирали скоро време, а именно Костурско и Леринско чрез Преспа, чрез Ресенско, чрез Геваткол, Прилепско, Мариховско с част от Битолско оттатък Църна, чрез полето за Геваткол, а ако полския канал се затвори чрез Крушевско, Кичевско, – Поречка река чрез Демирхисарско, Охридско, Струга чрез Ресенско или Демирхисарско и Пелистерския район чрез Геваткол. Обаче до когато пътищата са свободни писмата до щаба могат да се изпращат чрез Битолското, както и досега правехте, а ова трябва още от сега някои от писмата да се изпращат по казаните канализации и обикнат всичките пунктове с куриерската служба във времето на въстанието. Предвид на усилените мерки, които ще зимат в мала пътешествие на движението нужно е във всеки район да се предприемат съответствующи и контрабандистките избавления с цел от неприятелските поляци. За такива препоръчваме: 1) всички по-видни дейци из районите, които се имат на около от властта още сега да напуснат и съединяват при някоя от четите като им се окая от местното началство; 2) четите по възможност да не действуват по селата, а още преди разсъмване да излазят в горите или високо израсналите ниви из полетата; 3) да се внуши на селяните добре да скриват оръжието си защото обиска може да се очаква всяка минута. Едновременно с мерките за предпазване нужно е да се развие най-трескава деятелност по подготовката на въстанието, храните да се приберат час по-скоро и изнесат на разни безопасни места, барут, куршуми, кабзи и треби за пълнене на патрони да се набавят още сега и изнесат където намери за нужно. Новоназначените войводи да се опознаят добре с подчинените и да изучат местностите в района. На кратко казано всичко да бъде готово до края на този месец. При настоящето изпращаме ви (3) три екземпляри от изработения в конгреса въстанически дисциплинарен устав. Тъй като през време на въстанието във всяка чета ще трябва да притежава този устав препишете си от тях от сега колко екземпляри ще ви бъдат нужни. Целуваме ви братски. Настоящето окръжно да се прочете от всички бивши и настоящи районни началници.

От Главния щаб.

Публ. в Извещай од 1903 година на српските консули, митрополити и училищни инспектори во Македониjа, Скопjе, 1954, с. 260–262; Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 215–217; Щ. Щерионов, А. Джонев, Документи за положението на българите в Македония (началото на ХХ в.). Български документи от Архива към Музея на македонската борба в гр. Солун. Кюстендил, 2001, с. 19–21.

 

№ 6

ВЪЗВАНИЕ ОТ ГЛАВНИЯ ЩАБ НА БИТОЛСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ, С КОЕТО СЕ ПРОВЪЗГЛАСЯВА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

ВРЪХ ПОБЕДОНОСЕЦ, 15 ЮЛИ 1903 Г.

 

ОКРЪЖНО

ДО ЦЕНТРОВИТЕ, СЕЛСКИТЕ НАЧАЛНИЦИ И НАРОДА

Братя!

Най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековния ни душманин дойде вече.

Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата.

Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си!

Стига толкова мъки, стига толкова позор!

Хилядо пъти по-добре смърт, отколкото срамен и скотски живот.

Определеният ден, в който народът из цела Македония и Одринско ще трябва да излезе явно с оръжие в ръка срещу душманите, е 20-й юлий.

Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата.

Упорствувайте братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайната борба е спасението ни.

Нека Бог благослови правото ни дело и деня на въстанието.

Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите!

Да живее народът! Да живее свободата! Ура!

Целуваме ви братски Щабът

НБКМ БИА. II. В – 765. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І, с. 281 и в Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 217.

 

№  7

ПИСМО ОТ ГЛАВНИЯ ЩАБ НА ВЪСТАНИЕТО В БИТОЛСКО ДО ДИРЕКТОРА НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ ЗА ЗАПОЧВАНЕТО НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ И ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ПРЕДСТОЯЩИ АТЕНТАТИ НА ВЪСТАНИЦИТЕ СРЕЩУ ЖП ЛИНИИТЕ НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ

[БИТОЛСКО, 20 ЮЛИ 1903 Г.]

 

Господине Директоре,

Главният щаб на Македоно-одринския революционен комитет има чест да съобщи на Почитаемата Дирекция на Източните железници, че той реши да почне днес въстанието в името на свободата на християнското население в Македония и Одринско против турския режим, който от пет века не само не признава най-елементарните човешки права, но не показва и не дава ни най-малка гаранция за живота, имота и честта на християнското население, което вследствие на тоя режим дойде до последна крайност и се вижда принудено да прокламира борбата на кървавия си неприятел с вика: „Свобода или смърт!”

Тъй като въстанието по абсолютна необходимост ще бъде придружено от някои атентати по железните пътища казаният Щаб по човешки дълг предупреждава почитаемата Дирекция да бъде благоразумна и да не допусне през тия дни жителите на страната да пътуват по Източните железници, за да не станат невинни жертви.

Благоволете да приемете, Господине Директоре, уверение в дълбокото ни почитание.(1)

Членове на Главния щаб:

Д. Груев, Б. Сарафов, А. Лозанчев

Публ. в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І, с. 357; Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 218.

--------------

(1) На 21 юли 1903 г. Великото везирство изпраща следното писмо до турското военно министерство с нареждане да се засилят войските в Македония и да се пазят проходите и железопътните линии, тъй като са получени сведения, че се готви въстание:

“Има сведения, че войводата Иван дошъл в с. Кушиново, Ениджевардарско, и заповядал на всеки две къщи да остане по един мъж, а всички други да бъдат готови за въстанието, което било предстоящо. В този смисъл били дадени заповеди и на околните села. Предназначението на четите било да нападнат Енидженската каза.

В един позив, заловен у кмета на с. Ленища, находяще се на час и половина разстояние от Битоля, и адресиран до войводите на всички селски центрове, се казва, че денят на въстанието е близък и че водителите на въстанието ще бъдат в Пелистерския балкан на четири часа разстояние от града.

Освен това има сведения, че преди няколко дни около петнадесет души български офицери, между които и един русин, пристигнали в околностите на Ресен и че всеки един от тях щял да командува по една чета.

Понеже от тези сведения е очевидно, че в близко бъдеще наистина се готви бунт, нека като предпазна мярка войсковата част в тази област се засили до една бригада, от която два-три табура да се изпратят в околностите на Пелистер.

Според съдържанието на заловеното писмо у кмета на с. Ленища, още първата нощ на въстанието щели да бъдат изгорени турските села, а жителите им избити, както и войската, която лагерува под чадъри.

В едно писмо, отправено до управлението на Източните железници, се казва, че понеже е настъпил моментът да се премахне петстотингодишният турски ярем, естествено е, че между другото ще има атентати и по железопътните линии. Поради това, за да не пострадат невинни хора, да не се допускали пътници християни. Това писмо било подписано от ръководителите на въстанието Сарафов и Дамян.

Дадена е заповед на началника на трета армия да вземе предохранитслни мерки, за да не се даде възможност на бунтовниците да проявят своите зли замисли. Понеже не е възможно да се постави войник до войник по продължение на железопътните линии, нито пък да се поставят войскови отделения във всяко българско село, трябва да се вземат мерки да се охраняват само по-важните пунктове и проходи.

Понеже с постоянното повикване под знамената на запасните войници мюсюлманското население си изоставя работите, а държавата се претоварва с излишни разходи, и въпреки това четническата язва с тия мерки не се изкоренява, правителството обмисля други средства за борба с четите.

Съобщаваме Ви, че съгласно с друго едно султанско ираде, при преследване на четите и при търсене на скрито оръжие военните и граждански власти трябва да се придържат в кръга на законите и да не се допускат произволи.

[Мехмед Ферид Паша], Велик везир”

Публ. в Документи за българската история, т. IV, С., 1942, с. 216–217. Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 218–219.

 

№ 8

ПИСМО № 534 НА ГЛАВНИЯ ЩАБ НА БИТОЛСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ(1) ДО БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВЪВ ВРЪЗКА С ПОЛОЖЕНИЕТО НА ВЪСТАНАЛОТО НАСЕЛЕНИЕ И ИСКАНЕ НА ПОМОЩ ОТ СТРАНА НА БЪЛГАРИЯ

С. СЛОЕЩИЦА, ДЕМИРХИСАРСКО, 9 СЕПТЕМВРИ 1903 Г.

 

ДО ПОЧИТАЕМОТО ПРАВИТЕЛСТВО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

Пред вид на критическото и ужасно положение, в което изпадна българското население от Битолския вилает след извършените опустошения и жестокости от турските войски и башибозук, пред вид на туй, че тези опустошения и жестокости по систематичен начин продължават и не може да се предвиди до къде ще отидат, пред[вид] на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен от насилия, глад и настъпваща мизерия, Главният щаб счита за свой дълг да обърне внимание на Почитаемото Българско правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози обще българското отечество днес.

Вярвайки, че Почитаемото правителство е достатъчно осветлено за окончателното опустошение на вилаета, ние считаме за излишно тук да повтаряме фактите с подробностите им, а ще се ограничим само да резюмираме в няколко точки създалото се положение и грозящите народа ни близки последствия от него.

Както в изгорелите или напуснатите, така и в останалите български села, с малки изключения неизгорената част от реколтата остана неприбрана, понеже всяка жена или мъж, които би се явили пред очите на сновещия аскер и башибозук, бива убит – храната се прибира постоянно от турското население под протекцията на турската власт. Голяма част от него, както и от заграбения добитък, се употребява за издръжката на войските.

Всички материали, оръдия и рогат добитък, с които се работеше земята, изгоряха в запалените села, а в останалите бидоха заграбени от войските и башибозука.

Почти всичкият дребен добитък, който съставляваше поминъкът на по-голямата част от планинското население, биде унищожен или отнесен, се по заповед на властта.

Всички изгорени села бидоха ограбени преди запалването им, същата участ сполетя буквално всички още неизгорени села, като оставиха къщите им само с голи стени, а избягалите им жители, мъже, жени и деца, само с ризите на гърба им.

Религиозиите обреди, изоставени, в изгорелите села, и черквите изгоряха, а в неизгорелите бидоха ограбени, повредени и поругани. На много места турците ги употребиха през време на пребиваването си в селата за яхъри или нужници, например в селата Таш-Мурунища, Смилево, Кривени, Круше и пр.

Нито едно българско училище не е отворено, нито ще се отвори, понеже: а) населението е разпръснато вследствие турския терор, б) почти всички учители, както и свещеници са в четите, следователно невъзможни пред турската власт за званието, което са имали, в) никой не мисли за науката, когато е поставен вън от законите на страната, защото носи името българин и се бори с глада.

На много места турската власт съобщила на неизбягалото население, че ако желае да бъде пощадено, трябва да мине под ведомството на Патриаршията. Случаи: в Охридско, Битолско, Леринско и Костурско, дето войските, придружени от гръцкия владика, са принуждавали населението да предава оръжието си и да признае Патриаршията.

След първите ни нападателни действия ние се принудихме да държим пасивно поведение, понеже, колчем завържем сражение с мобилизираните турски табури, било от засади, било от позиции съобразно с тактиката ни на действие, турците след свършването на сраженията се нахвърлят върху околните невъоръжени мъже, върху жените и децата и убиват когото завърнат, обезчестяват жени и девици, запалват неизгорелите села и гори и забират добитъка, запазен от предидущите им нашествия. Случаи в селата: Арменско (Леринско), дето избиха 114 старци, жени и деца, Круше, Леорека, Кривени, Златари, Болно, Подмочани, Ехла и пр. (Ресенско), Плаке, Речица, Сируля, Куратица и пр. (Охридско); Смилево, Дявато (Битолско) и пр., и пр.

Вследствие на всичко гореизложено обръщаме вниманието на Почитаемото българско правителство върху тежкото и безпомощно положение, в което се намира понастоящем народа ни, и грозящата го в недалечно бъдеще жестока и печална участ, както в материално и здравословно, тъй и в духовно и училищно отношение. Очевидци на туй отчаяно положение, ний се осмеляваме с положителност да Ви начертаем мрачната перспектива на бъдещето в следното:

Вследствие на гладът, мизерията и настъпающата зима една трета от народа ни осъдена е на явна смърт.

Понеже добитъка и земеделческите оръдия станаха плячка на огъня и турците, населението даже и да би било оставено на мира, немайки с какво да обработва земята, ще бъде принудено да я отстъпи на турците и фанатиците гръкомани и изцяло ще бъде обърнато на чифлигарско.

Останалата част от населението, изпаднала в духовно отношение и лишена от най-нужните средства за живеене, не ще има възможност да противостои на желанието на турската власт и съблазнителните и заплашителните агитации на повилнелите гръцки владици и техните органи и сигурно ще мине под ведомството на Гръцката патриаршия, след което ще бъдат завинаги изгубени за българската черква и нация.

Нека не пропускаме и следното: От няколко време насам тук почнаха да се правят на българското население тайни предложения от католическите и протестантски мисионери за минаване под ведомството на техните черкви, ако иска да бъде защитено от турските зверства. Не ще бъде чудно, ако оная част от населението, която не би се поддала на гръцките подлъгвания, да приеме унията или протестантството.

След всичко туй нам е чудно как Почитаемото правителство, което ръководи интересите на българския народ, продължава да гледа с хладнокръвие на систематичното изтребление на българското население и пропадането на българското име и чест пред света.

Поставени начело на народното ни движение тук, ний апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин чрез война. Вярваме отгласът е същий от народа в Свободна България.

Ожидавайки Вашето патриотично вмешателство, приятно ни е да Ви съобщим, че държим на разположение въоръжените ни сили, които сме щадили досега.

От Главния щаб

ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а.е. 1872, а.е. 243-244. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Македония. Сборник от документи и материали, с. 489–495; Освободителната борба на българите в Македония и Одринско (1902–1904). Дипломатически документи. С., 1978, с. 473–474; Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 220–222.

---------------

(1) Оригиналът на писмото е на бланка на Главния щаб на Втори македоно – одрински революционен окръг. То е приложено към рапорта на управляващия Българското търговско агентство в Битоля д-р Георги Кожухаров от 17 септември 1903 г. до министър-председателя и външен министър ген. Р. Петров, който има следното съдържание:

“Господине Министре,

Вчера подир обяд непознат един човек, селянин, почукал на вратата и връчил на разсилния на агентството един бял ненадписан плик да ми го предаде, след което безследно се изгубил из града.

Като отворих плика, намерих в него една записка, писана с молив, носяща подписа на 84636, 55053, и друг един бял плик, неразтворен, съдържащ приложеното (88 888) тук писмо № 534.

В записката, адресирана лично до мене, се молеше да съм предоставял реченото писмо № 534 на почитаемото българско правителство.

Като Ви представям споменатото писмо, моля Ви, господине Министре, да приемете уверение в отличното ми към Вас уважение.

Управляющ агентството: д-р Кожухаров.”

Вж. ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а. е. 1872, л. 242. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Освободителната борба на българите в Македония и Одринско (1902–1904), с. 472–473.

 

№ 10

ПИСМО ОТ ПОРУЧИК СПАС ЖОСТОВ ДО КНЯЗ ФЕРДИНАНД І ЗА ОКАЗАЛОТО СЕ ЛЪЖЛИВО СЪОБЩЕНИЕТО, ЧЕ Б. САРАФОВ Е ЗАГИНАЛ ПРЕЗ ВЪСТАНИЕТО.

СОФИЯ, 13 ОКТОМВРИ 1903 Г.

 

Ваше Царско Височество,

Миналия ден бащата на Борис Сарафов е казал на едни мои роднини, че има писмо от Борис, с което му съобщава, че е жив и здрав и всички пуснати слухове за убийството му, са лъжливи.

Писмото е получено с дата 5 октомврий.

Съм на Ваше Царско Височество най-верен служител

Поручик Жостов(1).

ЦДА, ф. 3 к, оп. 18, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

--------------

1 Поручик (от 1919 г. полковник) Спас Жостов (1881 - 1925), служил в 8  пехотен полк, в лейбгвардейския конен полк, адютант на 1 пехотна дивизия, представител в главната квартира на групата армии "Щолц".

 

№ 11

ПИСМО ОТ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР СТЕФАН ПАПРИКОВ ДО КНЯЗ ФЕРДИНАНД І ЗА РАЗГОВОРА МУ С Б. САРАФОВ ЗА ХОДА НА ВЪСТАНИЕТО, ЗА МИНАЛАТА И БЪДЕЩАТА ДЕЙНОСТ НА ВМОРО, ЗА НАДЕЖДИТЕ ВЪЗЛАГАНИ ОТ ОРГАНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ КНЯЗ, ЗА ТЪРСЕНЕТО НА СЪДЕЙСТВИЕ ОТ СЪРБИЯ ПРИ ЕВЕНТУАЛЕН ОТКАЗ ОТ БЪЛГАРСКА СТРАНА И ДР.

СОФИЯ, 11 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

Ваше Царско Височество,

На 9 - ий того имах продължителен разговор с Борис Сарафов както за деятелността му в Македония, така и върху положението му за в бъдеще. Но в резюме докладвам на Ваше царско Височество заключенията, които можах да си направя от разговора.

Въстанието в Битолско, колкото значително и сериозно и да е било в своята подготовка и организация все пак показва, че то не е могло да бъде опасно за турците. Ентусиазмът и решителността да се побеждава всичко са били твърде колебливи. При успех всичко е отивало добре, но щом опасността е ставала голяма духът е падал и отчаянието е обладавало всички. Това впрочем е твърде естествено при слабата подготовка на масата да води борба и при жестоката разправа на турците с беззащитното население. Замечателна е по своята целесъобразност организацията на движението и въстанието в Битолско, но само в Битолско, защото тя не се проявява нито в Скопско, нито в Солунския вилает, гдето всичко е слабо, неустроено и нерешително. Обяснява се това с разликата в положението в Битолско и другите вилаети.

В Битолско населението (по-голямата част има своя земя и е по-заможно). Тука то е компактно и има много големи и богати чисто български села. Тука то е водило борба против турци и против арнаути в стремлението им да завладеят земите и да изтикат населението, а тая борба го е закалила. Тука националното самосъзнание всякога е стояло по-високо отколкото в другите вилаети. Тука и търговията и занаятите са били по-цветущи. Тука и образователното дело е имало по-големи успехи. Революционната организация тук е дошла по-късно, но за това пък тя е намерила  много по-широко поле за действие и маса много по-възприемчива. Учителят и свещеникът са били първите пионери. Идеята за освобождението на Македония чрез революцията тука е била бързо усвоена. Организацията скоро е покрила цялата страна с мрежа от чети, назначението на които е било: да бранят населението от золумите на турци и арнаути, да буди духът на населението и да го обучава и готви за борбата. Населението всецяло се е предало на организацията защото е било уверявано и е вярвало, че при въстание България ще се притече веднага на помощ. Четниците и инструктори, организаторите и агитаторите са действувало пред населението от името на България, българската войска и българский княз. Апостолите на революцията за населението не са били друго освен пратеници на България. Само в тесния кръг на ръководителите се е знаела истината. Без горната агитация от името на България делото, организацията не е могла да има успех. Това е основата върху, която е градила организацията своите предприятия.

Миналата година Сарафов замина за Битолско с 60 души четници  инструктори(1) и първата работа е била да се почне обучението на населението по-деятелно, да се приготви храна в разни пунктове и да се организира във военно отношение Битолския район. За тая работа са били употребени четири месеца. Битолското е било разделено на 13 въстанически района с по няколко чети във всеки район. Имало е всичко въоръжени въстаници около 7500 души. Бил е изработен особен устав за организацията и службата на четите, за отношенията между населението и четите. Този устав е бил един вид закон за управлението на страната(2).

Въстанието трае почти три месеца. Действията са чисто партизански. За потушавание въстанието турците са съсредоточили в Битолско 80 баталйона, от които по-голямата част са взети от Албания след усмиряване на албанското брожение. Въстаниците са изгубили около 800 души убити, а населението е изгубило около 3000 души. Въстаническите чети всякога са искали да действуват в своите райони, близо до своите села, което е влияело като деморализирующе средство върху четите. При прехвърляние четниците от един район в други нямало е побеги от четите. При малка опасност четниците са храбри и решителни, но при голяма опасност духът е падал много скоро. Горението и ограбването на селата и непоявяванието на помощ от никъде окончателно е убило духът на четниците и по-нататъшното държане на четите станало невъзможно и те били разпуснати.

В горението и ограбването на селата не са участвували башибозуци. Турското население  не е било зле настроено против въстаналите. Селата са горени и грабени от войската. При разпущание на четите оръжието е прибрано и скрито.

В района на Битолското въстание положението сега е ужасно. Там владее черно робство и страшно тегло. Там всички плачат над пепелищата и проклинат всичко и всякого. И дума не може вече да става там за въстание в бъдеще. Никакъв агитатор или четник не може вече да отиде там. Там всичко е вече свършено.

За въстание идущата пролет не може и дума да става освен в източната част на Битолския и западната част на Солунския вилает - между Вардар и Кара - Су, гдето с големи усилия може нещо да се направи. Сарафов вярва, че ако се дадат средства и оръжие, пари и хора може да се направи нещо, но струва ми се, че то ще е слабо.

Какво ще прави по-нататък организацията? На този въпрос и Сарафов не може да отговори положително. Организацията мисли да продължи делото, но как и тя сама още не знае. Тия дни ще има събрание, за да се преустроят и да решат какво ще правят(3). Проглежда наклонността да се подчинят на ръководството на правителството, ако то прокламира че ще направи нещо за Македония, а това нещо те виждат във войната. В такъв случай организацията ще се тури на разположение на правителството.

Сарафов чака да го вика Саввов(4), за да говорят и се споразумеят. Вижда се че полковник Саввов много нещо е наговорил и обещал пред подполковник Куссев(5), а пък този не знае да си държи езика зад зъбите и е разправял едва ли не целия план за действията и на армията и на организацията. Куссев много ще да е преувеличил, защото недопустимо е че полков[ник] Саввов е могъл да посвети Куссева в работи, които той сам не може да знае кое как ще се разреши. За разказите на Куссева чух от няколко места. Разбирам че Куссев е разказал всичко и на Цончева(6) и на Сарафова и интригите са тръгнали. Разказите на Куссева са възбудили големи надежди и за това добре ще е ако полковник Саввов види Сарафова, който ще иска от Саввова нещо окончателно установено и решено.

Сарафов мисли да отива тия дни по Европа с агитационна цел. Разбрах че е лишен от всякакви средства. За забележвание е че живота с четите, опасностите, трудовете и мненията като че ли са повлияли върху неговата интелигентност. Той се намира още в едно възбудено състояние. Неговата решителност и буйност е запазена.

Сарафов се е срещал с Генадиева(7) и е говорил по положението. Поведението на правителството по македонския въпрос не му се харесва. Ние считаме, казва той, сегашното правителство за много по-патриотично от бившето, но нас не ни се нрави неговата нерешителност и играта му в Цариград(8). Ние се боим че личните интереси на някои министри ще доминират над всичко и за това в македонския въпрос ние считаме за решающ фактор Княза, а не правителството, което ще да е то. Ние на Него се надеем и от Него очакваме. За нас Княза е всичко, а правителствата са само една ширма. Македонският въпрос е в ръцете на България. Ако ние забележим едно колебание, то ще потърсим помощ другаде. В Сърбия има вече едно движение в наша полза и ние ще отидем там. Ние се давим и за нас сега е безразлично кой ще ни подаде ръка за спасение. Нека не ни обвиняват за това. Но това ние ще направим само когато видим че от България няма какво да очакваме. Нека се знае, че разочарованието в Македония е крайно и че то няма да остане без последствия. Упорство от страна на македонците против разните пропаганди е вече невъзможно. Причина да се представи на Ваше Царско Височество и да ни направи едно обстоятелствено изложение за положението на делото. На това му желание казах, че не мога каза нищо относително възможността или невъзможността на подобно представление. Предполагам, че Сарафов ми го каза с надежда, че аз ще доложа за това на Ваше Царско Височество.

Разчитам в скоро време да видя Сарафова и да узная за техните окончателни решения за бъдещето. За узнатото ще бъда щастлив да доложа на Ваше Царско Височество.

На Ваше Царско Височество най-преданий служител

Генерал-майор Паприков.

ЦДА, ф. 3 к, оп. 18, 3 л. Оригинал. Ръкопис.

----------------

(1) Б. Сарафов заминава за Битолско като инструктор на четите на ВМОРО и участвува в Смилевския конгрес на организацията през април 1903 г., където е избран за член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание в Битолско.

(2) Става дума за изработеният от Б. Сарафов и Н. Дечев "Въстанически дисциплинарен устав", който е утвърден на Смилевския конгрес.

(3) През зимата на 1903-1904 н София се провеждат съвещания на дейци на ВМОРО, на които се обсъжда дотогавашната и бъдещата дейност на организацията. На тях се слага началото на разцеплението във ВМОРО.

(4) Полк. Михаил Савов по това време е военен министър, в правителството на ген. Р. Петров.

(5) Подполковник Николай Кусев по това време служи във Военното министерство.

(6) Ген. Ив. Цончев, подпредседател на ВМОК и участник във въстанието в Сирски въстанически окръг.

(7) Д-р Н. Генадиев по това време е министър на правосъдието в правителството на ген. Р. Петров.

(8) Става дума за мисията на Гр. Начович в Турция.

 

№ 12

ПИСМО ОТ ЗП НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ДО МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ ЗА ИЗПРАЩАНЕТО МУ ЗАЕДНО С Б. САРАФОВ В ЗАПАДНА ЕВРОПА ЗА СЪБИРАНЕ НА СРЕДСТВА ЗА ВЪОРЪЖЕНАТА БОРБА.

СОФИЯ, 23 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

Драги Michel,

Получи се телеграмата ти и ти се телеграфира, защото се закъсня с писмото. Утре вечер тръгва и Б. Сарафов; ще ви се определи и един секретар и ще ви се даде пълномощно. Ще ви се определи и маршрутът. Може би Матов ще дойде до Белград, за да си поговорите, или пък ще ви се напише потребното. За секретар ще се определи Паскалев или Карайовов, повече Паскалев.

За Матов и Татарчев, с поздрав твой В. Думев

P.S. Бога ти, кажи ми някоя дума за бъдещето на Одринско – към какво да се стремим засега поне. Нищо не се върши и [не] може да се разбира с тия одринчани, които са тук.

Същи

Публ. в Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали, с. 275; М. Герджиков, Спомени, документи, материали, с. 262; Архив Христо Матов, с. 149.

 

№ 13

ПИСМО ОТ ЗП НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ДО М. ГЕРДЖИКОВ ЗА ИЗДАВАНЕ НА ПЪЛНОМОЩНО ЗА ПЪТУВАНЕТО МУ С Б. САРАФОВ В ЗАПАДНА ЕВРОПА ЗА СЪБИРАНЕ НА СРЕДСТВА ЗА ВЪОРЪЖЕНА БОРБА.

СОФИЯ, 26 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

Драги Michel,

Тая вечер потеглюва и Борис: в Белград ще се срещнете – там ще стои само 24 часа. Всъде ще ходите двама. Няма да се изпраща трето лице, както бях ти снощи съобщил. Борису се даде пълномощие такова: „Задграничното предст[авителство] на ВМО организация упълномощи Б. Сарафов, член на Битолския щаб, и М. Герджиков от Одринския да представляват организацията в Англия, Италия и Франция.” Вместо това пълномощно, с което ще си услужите на първо време, ще ви се прати друго от Централния комитет. В Англия ще ви услужвал и уреждал Божидар Татарчев(1), комуто ще се пише. Там ще имате и подробно писмо. В срещи и пр. особена умелост и въздържаност – принципите на Организацията и нищо вън от тях.

Цончев заминал, ако е за Англия (ако узнаете), вие в Италия и изобщо, както съобразите.

Със сърдечни поздрави и благопожелания от Татарчев и Матов и за тях

поздрав В. Думев

P.S. Борису са дадени за двама ви 97 наполеона и половината ще ти връчи.

Същи

ЦДА, ф. 1747 к, оп. 2, а. е. 31, л. 3– 5. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Д-р Хр. Татарчев, Спомени, докумнти, материали, с. 275–276; М. Герджиков, Спомени, документи, материали, с. 262; Архив Христо Матов, с. 149–150.

-----------------

(1) Божирад Татарчев от Ресен, лекар, деец на ВМОРО, представлявал организацията пред Балканския комитет в Лондон.

 

№ 14

ПИСМО ОТ ПЕТЪР САМАРДЖИЕВ, ТИКВЕШКИ ВОЙВОДА ДО ПЕТЪР ЮРУКОВ, ТИКВЕШКИ ВОЙВОДА ЗА ПРОВЕЖДАНЕТО НА СОФИЙСКИТЕ ЗАСЕДАНИЯ В ЗП НА ТМОРО И ЗА ДАВАНЕТО НА ПЪЛНОМОЩНО НА Б. САРАФОВ И М. ГЕРДЖИКОВ ЗА ИЗПРАЩАНЕТО ИМ В ЕВРОПА ЗА СЪБИРАНЕ НА СРЕДСТВА ЗА ВЪОРЪЖЕНАТА БОРБА.

СОФИЯ, 6 ДЕКЕМВРИ 1903 Г.

 

Братко Петре(1)!

Затвореното ти писмо от 1 того получих го. Кардаш, тук владей голяма разкапация. Преди две вечери имаше едно събрание в Ариопага, в което събрание се разискваше по заминаването на Сарафова и Гирджикова. Ние попитахме представителите: защо не попитахте някой от старите работници дали е добре и дали имат доверие в Сарафова и Гирджикова да отидат в Европа и събират средства. Те отговарят: Вие в събранието от тесния кръг ни дадохте такова право, да се грижиме за търсенето на средства. Но ние не предполагахме, че тези шмекери ще ги пратите.

Сарафов, ако вземе пари, той ще е диктатора. Та ето къде е опасността.

След това събрание, като имаш пред вид опасността от Сарафов, със средства, намери за нужно да се върнат и двамата от Европа. Представителите, докачени от това, Татарчев каза – аз съм му дал пълномощно, не мога да му го искам без причини. Тук се накърнявало неговото честолюбие, затова не мога да го викам (казва д[окто]ра). Ние го викаме Сарафова, т.е. искаме да го върнеме затова, защото: ако той намери пари, искат да продължат напролет движението, т.е. въстанието, па каквото и да е то. Но, както се подозира, те ще си останат по много причини, а главно и да го викат, той няма да се върне.

За заминавание ние се готвиме, правиме (40) чифта арнаутски дрехи. За Чернопеев, за нас и Жекоолу(2). Те са почти готови. Но заминаването още не е определено.

Завърнаха се от вътрешността: Аргира(3), Саввата(4), Андон Кьосето(5) и Стамен(6).

Петре, пари, кардаш, почти няма, защото д[окто]ра отбягва от всякакви срещи.

Затова виж оттам дано намериш, но за всеки случай аз пък ще търся, дано намера отнякъде.

За сега толкоз. Приеми искрения ми поздрав, също те поздравяват другите: Добри(7), Лазо(8), Жекоолу, Христо и Иванчето(9).

Петре, хайде стига ти толкова стоене у дома! Ела си тук, да видиме какво ще правиме.

Поздрави карловските моми.

С поздрав П. Самарджиев(10)

ЦДА, ф. 1234 к, оп. 1, а.е. 22, л. 3-4. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Ц. Билярски, Т. Петров, Из архива на Петър Юруков, сп. ВИС, г. 52, кн. 1, С., 1983, с. 143.

--------------

(1) Петър Христов Юруков (1882, Карлово – 1906, Прилеп), тиквешки и крушовски войвода, един от основателите на Тайния ученически революционен комитет “Трайко Китанчев” в Самоков, организатор в Дойранско, Кукушко и Струмишко.

(2) Никола Костов Жеков, роден през 1880 г. в Стара Загора, струмишки и радовишки войвода, член на Тайния ученически революционен комитет “Трайко Китанчев” в Самоков, войвода на чета през Балканската война и доброволец в 6 Охридска дружина на Македоно-одринското опълчение.

(3) Аргир Манасиев.

(4) Сава Михайлов.

(5) Андон Лазов Янев – Кьосето (1854, с. Голозинци, Велешко – 1953, Благоевград), терорист на ВМОРО, кукушки, поройски, малешевски и струмишки войвода, организира и подготвя селската милиция в струмишко след Илинденско-Преображенското въстание.

(6) Стамен Темелков, роден през 1864 г. в с. Ораовица, Радовишко, терорист на ВМОРО, радовишки войвода.

(7) Добри Захариев Даскалов (1884, Кавадарци – 1912, Кавадарци), тиквешки войвода.

(8) Лазар Мишев Боцев (1881, Кавараци – 1951, София), учител, председател на Тиквешкия околийски революционен комитет.

(9) Иванчето, вероятно Иван Карасулията.

(10( Петър Димов Самарджиев (1878, с. Подлес, Велешко – 1906, Тиквешко), тиквешки войвода, член на Тайния ученически революционен комитет “Трайко Китанчев” в Самоков.

 

№ 15

ПИСМО ОТ Д-Р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ ДО Б. САРАФОВ И М. ГЕРДЖИКОВ С УКАЗАНИЯТА НА ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА ЗАСЯГАТ В ИНТЕРВЮТАТА СИ ПО ВРЕМЕ НА МИСИЯТА СИ В ЕВРОПА И НА ВЪЗМОЖНИТЕ ДОПИРНИ ТОЧКИ НА ТМОРО С ГЕН. ИВАН ЦОНЧЕВ.

СОФИЯ, 16 ДЕКЕМВРИ 1903 Г.

 

Драги Сарафов и Герджиков,

Вашето мълчание ни очудва. Въпреки всичката залисаност, пак би трябвало да отделите някоя минута, за да ни държите в течение. Във вашите интервюта става нерядко дума за въпроси, които досягат най-жизнения на нашата организация. Затова е желателно голяма резервираност за бъдещата наша дейност. По въпроса за въстание на пролет говорете, туй що зависи от условията, а сега не можем да се изказваме. Относително реформите, ще показвате нашата декларация: Губернатор европеец и международен контрол, а сегашните реформи не съдържат нашите минимални изисквания и като палиативни, не могат да отстранят съществующото зло. Вашата тема да бъде главно миналото: описание на сраженията; изтъкване свирепствата на тур[ската] власт; страданията на населението и пр.

Приключвам в настоящето си пълномощно, за което ставаше дума. Относително вашето държане спрямо Цончева и Comite Balcanique(1), писано е на доктора(2), за да Ви прочете разговора с Noel Buxton(3) и да Ви каже нашето желание за общност с Цончев, дотолкова, доколкото не би се накърнил авторитета на организацията. Инак не би имало смисъл и предпочително да се държите от там, отколкото да рискуваме създаденото досега с толкова жертви. Изпратиха Ви се заплати чрез д[окто]ра само 1300 fr.

За двамата Д-р Хр. Татарчев

ЦДА, ф. 1948 к, оп. 1, а.е. 80, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Д-р Хр. Татарчев, Македонският въпрос, България, Балканите и Общността на народите, с. 311; Архив Христо Матов, с. 156–157.

---------------

(1) Балканският комитет в Лондон бил създаден след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Той се отнасял със съчувствие към съдбата на българите в Македония и Одринско. Негови водачи са братята Ноел и Чарлс Бъкстон, лорд Джеймс Брайс, Едуард Бойл. Вж. Балканският комитет в Лондон (1903–1946). С., 2003, 591 с.

(2) Доктора е д-р Божирад Татарчев.

(3) Ноел Едуард Бъкстон Бъкстон (1869–1948), депутат от Либералната (1905–1906, 1910–1918) и от Лейбъристката (1922–1930) пария, председател и президент на Изпълнителния комитет на Балканския комитет (1903–1946). Посещава многократно България и Македония и защитава чрез Балканския комитет и в Английския парламент българските жертви през Илинденско–Преображенското въстание. През есента на 1914 г. заедно с брат си Чарлс Бъкстон е на обиколка из Балканските страни, за проучи политическите настроения. Вж. Ив. Илчев, За контактите между ВМРО и Балканския комитет във Великобритания, ИДА, С., 1988, кн. 55, с. 98–100, П. К. Яворов, Събрани съчинения, т. 5, София, 1979, с. 259, 575–576, ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2, а. е. 231, л. 1, Ноел и Чарлс Бъкстон, Мисия на Балканите, С., 1987.

 

№ 16

ПИСМО ДО Б. САРАФОВ ОТ МАТЕЙ ГЕРОВ, НЕГОВ АГЕНТ В СЪРБИЯ ЗА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ МИСИЯТА МУ.

БЕЛГРАД, 20 ЯНУАРИ 1904 Г.

 

Мили ми Борисе,

Получих ти писмото от Париж днес. Ето ми отговора. Аз не ти писах до сега, ето защо: пред тръгването ти от Париж ти ми писа, че като стигнеш в Женева ще ми пишеш и пари ще ми пратиш. Аз очаквайки това не ти писах. А скоро след това вестниците обадиха, че ти си в Рим. Аз не получих нито писмо, нито пари и не знаех в Рим как да ти пиша, нито пък предполагах, че пак ще се върнеш в Женева, за да не пиша на сестрини ти адрес, който ти ми обади от Париж. Герджиков ми писа от Женева, но аз получих писмото му, след като вече се писа, че сте в Рим. Неговото писмо беше тука отваряно, това явно личеше. Вътрешния плик обаче - не. Днешното твое писмо беше тоже изтезавано и докарано 2-3 пръста, но щом почнал плика да се къса, оставили го и грижливо го залепили. Не е било нито писмото извадено през малката дупка, която са отворили. Познава се, че не е вадено, защото книгата е много корава и все си е останала гладка. В това по-късно (тая вечер) се уверих категорически (имам си вече и тамо човек).

За пари истина имам нужда, ама да са живи вересиите и заемите, получих днешните ти 100 лева, които заедно с 260-те на 1-и декември що ми остави правят 360 лева.

От първите веднага изпратих на домашните си ... 120.

Платих ноемврийските си разходи (остатък) … 80 = 200.

Останаха ми до Божик - 60.

Тук се върна от Европата подпоручик Зографов в ужасно положение; аз се смилих (?!) и му дадох пътни до София - 30 лв. (Ще ти обясня устно защо му дадох. По-разумно е да хвърлиш от време на време по един залог.)

2 пъти момците в казармата до Божик ги почерпих тютюн по 1 пак[ет] 43 и 20 за Новата. Всичко 293.

Както виждаш, благодарение на онези 43+50=93 аз прескочих плета, па и без това моите 60 не ми стигнаха в Сръбския Париж за 24 дни. Да нямах ноемврийски борч 80 л. лесно щеше да бъде. Затова реших... (не да се ожена) да конвертирам заемите си. Несторов, секретар на Агентството, ми зае 200 лева и пред Коледа заложих своята бижутерия на 80 лева (да изпратя за Коледа у дома). Ама аз не се явих в Mont piete - Йок, изпратих Кереков, който беше тука. Та си имам борчец от 260 лева, който заедно с твоите 360 правят 560 (Но смятай, че това е ноември, декември до 20-и януари и съм похарчил се вика 73 извънредни). Значи не съм разсипник. И твоите 100 лева са ca bien d propos (без тях 460).

* * *

Личните работи изчерпани.

Аз ходих във Враня, Крагуевац, Шабац, Ниш и Пожаревац. Във Враня има комитет под председателството на капитан Рафайлович. Хората му са сериозни и добре работят: Готвят канали за в Северна Македония, уредили добра погранична куриерна служба. Готвят бомби. А за оръжие се не грижат има във военните депозити; за комити не мислят да вербуват - има в казармите войници - ще ги преоблекат и ще ги изпратят. Такъв им е планът. В Шабац и Пожаревац правех пропаганда.

В Ниш съставихме комитет под председателството на капитан Кушакович, който от своя страна пробива канали от Куршумлия по направление Качаник - Скопие. У Крагуевац държах беседа на офицерството, което ме натовари да ти изразя верноданнически чувства и готовност да ти дадат клетва за вярност. Там е най-големият гарнизон, има подофицерска школа и арсенал. В Белград, както знаеш има комитет. Той се състои от глупави хора, защото генерал Атанаскович е идиот, д-р Гогевац никого не слуша, каприциозен, единствен д-р Bаca Йованович е разумен, но него не слушат, защото е най-млад (той е адвокат). Сега почвам писмото си.

Преди всичко знаеш, че у Сърбия пробуждането пo отношение на Македонския въпрос, което става едвам на 13-и час, е не плод на еволюция в съжденията и съображенията на народа или на някоя крупна част от него, а просто похватка на правителството и симптом характеризуващ новата политическа доба у Сърбия. Прочее, то е един сапунен мехур, който де се пръсне щом правителството го духне. Затова мисленето и действията на разните комитети и отбори за мене не са меродавни. И ако тук по-долу ще намериш едно expose за тях, то е от друго значение и през него ще може да се съзре сянката на правителствените тенденции.

От многобройните ми срещи с разните „отбори“ натоварени да ръководят македонските „ствари“, както и от откровените изявления на капитан Рафайловича (най-меродавний), а напоследък и на Давидовича, подпредседател на Скупщината (и той „натоварен“) излиза следното:

Понеже у Сърбия няма македонци организирани, които с участието си във въстанието да дадат на туй въстание толкова сръбско-македонски облик, колкото то до днес има българо-македонски, то Сърбия като пристава на една автономна Македония, опасява се, да не би тая автономия да добие чисто български характер. За да може тя да запази там своите права и претенции при създаването на автономията, ней е потребно да се чуе по света и светът да види, че там водят борба наравно и сърбо-македонци. А понеже такива няма, то тя мисли да пусне вътре войници и офицери, които ще се ползуват с привилегии. Добре, но при сегашния status на нашата организация, когато на Пелистер командува Сарафов, когато в Битоля ръководи Груев, когато на Пирин се развява знаме, на което личат ъ и ь без и h и h, естествено е щото всяка помощ отдето и да дошла тя, ще се счита като придобитък на досегашната организация и всеки неин успех ще се смята като плод на досегашна дейност. Това би значило те да работят в полза на българо-македонското движение. При всичко, че те имат дълбока вяра в твоята искреност, в твоите чисто македонски замисли и намерения, обаче цял свят е привикнал да гледа на това движение само като на българско. А то трябва да се измени. И то ето как:

Целия Скопский вилает (заедно с Щип, разбира се) и северната половина на Битолский вилает трябва, или да се опразнят от всички съществуващи до днес органи на нашата организация или да се турят те на разположение на новата организация, в Сърбия, от дето ще получават своите наредби и средства и от дето ще се изпращат чисто сръбски чети, ergo, ще се прокламира сръбския народ в Македония въстанал. По такъв начин, както виждаш от нас се иска вече, а не от султана, признаването на сръбската народност в Македония и то посредством чети из сръбските полкове, които те ще нарекат македонски, местни сърби. Макар и да е абсурдно това искане, но аз с вечната си резерва, не им го отблъсвам и не им отблъснах онова по гърносаните (sic) и конфедерациите... Не им го отказвам и не им го категорически оспорвам, защото там съзирам един басамак още за изкачване до целта ни тук.

Естествено, ако всичко това се приеме, тогава те ще запазят всичко в ръцете си, а нам нищо. Аз поставих по категорически начин следното питание:

Ако ние приемем това условие, тогава в Северозападна Македония, благодарение на държавните средства, с които вий ще разполагате успеха на движението ще бъде гарантиран. В такъв случай като се има във вид, че българското правителство с нищо не ни помага, а нам е еднакво ценна както северозападната, така и другата част от Македония, то с какво ще ни покрепите a tetre de compensation, за да ни се гарантира също такъв успех и в Източна и Югоизточна Македония, дето ние не разполагаме с държавни средства. А понеже вие в аванс искате от нас една концесия, чрез изпразнуване или субординация, то в какво нам давате в аванс, и то все за съблюдение принципа на равновесието?

За да ми се отговори на това питане, те заявиха, че им е потребно едно заседание, защото подобен въпрос не са предвиждали. Аз, разбрах, че ще трябва да се пита Света, Яша, Жика, а може би и Министерский съвет и дадох им 4-дневен срок да ми отговорят. След 24-дневно мълчание, отговори ми се, че предвижда се обезпечение, формата и размерите на което ще се дискутират, когато по принцип приемем тяхното предложение, значи когато дойдеш ти.

Както виждаш, аз забих ножа право у месо.

А твоето бавене иде ми на сметка. Не бързай, ето защо:

Като дойдеш ще трябва да се реши окончателно въпроса: именно: Ако те ни обезпечат в аванс и осезателно, ние ще се съгласим на искането им; ако видим, че мърдат, ще го отхвърлим.

В първий случай, т.е. ако приемем искането им, ние ще трябва да го приемем толкова късно, щото те да нямат време да се приготвят, а ние няма да чакаме вечно; докато се те приготвят ние ще караме работата ad interim, а после като сме почнали да заповядат, защото естествено е, че във време на военни действия не може да се прави реорганизация, то става в мирно време. Искреността остава цяла.

Във втори случай, т.е. ако го отхвърлим (при слаба компенсация), трябва това да направим толкова късно, щото те да нямат време да се приготвят за самостоятелна работа в ония северни краища, които ние сме пренебрегнали. А само те не би ги даже задоволили и те задължително ще капитулират, в какъвто случай ние ще използуваме първата формула. Тъй щото ти тамо кюти. Аз им обещах, да дойда, при тебе да ти докладвам това устно, защото да се пише за такива преговори е опасно, казах им; ако това се узнае ще бъдем третирани като предатели (Земя се тресе, небеса играят).

А за да им се до това време суспендира всяка работа приготовителна, аз прибягнах до уроците на даскал Макиавели. Ето как:

Трябваше най-напред да парализирам всяка инициатива от страна на най-способний за самостоятелна работа - капитан Рафайлович, а после да прекъсна сношенията (комюникационната) линия, между властта, която крепи и направлява и между органите които слушат и изпълняват. Двете тези задачи реших с точността на Филеас-Фога и със спокойствието на Бога.

І. Ходих във Враня. Видях обаянието, в което Рафайлович е хвърлил вранянци (знай, че той е най-богатий там). Наближаваше време за общински избори, в името на македонската кауза, за славата на град Враня, аз агитирах между най-влиятелните лица да изберат за кмет Рафайловича (, които не е вече офицер), защото като такъв в един пограничен град той ще бъде много полезен на нашите работи. Те това чакаха и помислиха даже, че той се предлага чрез моите уста. А той хабер нямаше горкия. Като узна, той почна да се брани, но хората мислят, че това е притворена скромност. Тая агитация след мене остана да ръководи един влиятелен аптекар Кушакович и то знаеш ли защо? Шепнах му, че брат му като началник-щаба на Моравската дивизия по-успешно би играл ролята на един сръбски Сарафов, а това може да стане, когато Рафайлович се залови с градските работи. Моя маладец продължи наченатите ми трудове, а аз заминах за Ниш, дето намерих капитана Кушаковича и заедно съставихме и там комитет (комитетите тук са на мода) под председателството на Кушаковича. Минаха дни, дойде изборен ден, мой Рафайлович вече склонил за хатър на Македония да стане кмет. Узнават за неговата кандидатура радикалските депутати тук хукват по Враня, една хайка, една шайка. Рафаилович (, който е либерал) пропада. А представи си той се е кандидатирал без знанието на Симича. Охладнява спрямо него Симич. Мене не оставаше освен малко да довърша: инспирирах една статия у „Вечернье новости“, в която се порицаваше Вранянския радикализъм в шайкаджийство против най-честния гражданин Рафайлович. Симич се сърди. Вика Рафайловича да се уяснят. Рафайлович вече паднал в партизанска амбиция не се явява. Излиза на средата Кушакович. Млад, пълен с енергия и желание. Ама това му е всичкий капитал. Рафайлович има още в ръцете си всичко. Явява се борба между двамата. Опасност наближаваше за мен: щеше да излезе въпросът пред „Белградский комитет“. А в това време Симич вече беше записал в добрия си тефтер Кушаковича. Белградский комитет щеше да реши въпроса в полза на Рафайлович - техен досегашен другар. Може би Симич щеше да повлияе да спечели Кушакович; но във всеки случай щеше да се реши и работата щеше да тръгне. Аз бях в криза и готвех се да замина вече за Ниш да дам инструкции Кушаковичу. То беше малко рисковано. Разбира се, аз нямаше да му говоря открито, а щях само да му отварям очите чрез конски мухи, но все пак трябваше вече лично да въздействувам, а от подобни покушения аз се пазя.

ІІ. Един случай съвсем незначущ дойде ми на помощ. Явиха се тук двамина въстаници: някои си Огнянов и другаря му Думбалаков (брат на поручик Димитър Атанасов). Щом дошли тук пред тукашните момчета почнали да псуват Сарафов, вътрешни, централисти и пр. Разлютените момци дохождат при мене и ми се оплакват. Подскокнах от радост. Еврика! Аз взех състрадателен вид и им рекох: Кой от вас обадил на д-р Гогевац, че те са викали „Да живей Сан-Стефанска България“, знаете ли, че ще ги прогони? (А това горките нито са викали, нито пък някой обадил, просто им давам идея.) Те сториха капитал и от омраза, защото тебе псували заявяват доктору, че те не щат такива хора сан-стефанисти и повече нищо. Като чува това доктора сан-стефанисти баялдисва (ужасно мрази българите). Тъкмо в тоя кипеж те се явяват двамата пред него с картичка от Симича, за да ги зачислят на храна. Аз ги бях научил да искат от него картичка, а аз лично ги препоръчах, че са добри въстаници (тук нямаме партии). Д-р Гогевац ги изпъжда в гневът си и връща им картата. Те отиват при Симича. Симич скача от яд. Вика по телефона; Гогевац му отговаря дръзко. Симич пише на „Коло српских сестара“ да им дадат пари. Гогевац отива и разпорежда противното. Васа Йованович взима страната на Симича. Свикват се сестрите на заседание и решават да вземат една средина: да им отпуснат по-малка сума без да ги зачисляват. Това гневи Гогеваца, не удовлетворява Симича (те и по-рано не бяха малко не добре, а аз знаех това); разпрата расте. Сношенията между властта и комитета суспендирани. Главата засмърде; комитетът не функционира тук, а понеже възникнала разпра между Рафайлович и Кушакович няма кой да реши, то нито едний, нито другий работи. Приведох, прочее, всичко в бездействие. Що се смееш? На отрицателната ми деятелност ли? А това е потребно нам за тука. Нищо не бива да се върши без нас. Аз съм така майсторски разглобил щото отделните части са все здрави и когато ще потрябва ще ги сглобим, аз зная местата на всичките бурмички, но когато ще ги сглобим, те вече ще работят както ни изнася или инак казано, ще почнат да работят когато не ще трябват, а ние оставаме в средата необходими. На ти тебе сръбско-македонско въстание.

Но докато от една страна се парализирват действията им до потребование, нужно е да плашим света, че и Сърбия се готви за размирици; а това ми бе доста лесно. Послужих си с нашия телял „Die Zeit“. Ето как: тук бяха си изработили един „Устав на тайната сърбо - македонска революционна организация“, той се още държи в тайна от мене. Рафайлович ми показа заглавието и някои невинни членове. Аз пречаквам една вечер в тъмнината Щайнхарда на излизане от Гранд-хотел, заведохме приказка и аз „поверително“ му обадих за съществуването на комитет в Сърбия, имената на членовете му, съществуването на един устав, и че се чака пристигането на Сарафов, за да се почне работа. Това той претелеграфирал в „Zeit“, от там подвзеха всички немски вестници и цял свят знае, че и Сърбия не ще остане мирна. Освен това и друга цел се постига с такива сензации. Султана хептен почна да привилигира сърбите в Македония в ущърб на българите. По такъв начин спада малко носа на сръбската пропаганда в Македония. А резултатите веднага се проявиха. „Београдски новини“ често хроникира неблагоприятности за сръбската пропаганда в Македония.

Когато дойдеш тук ще съживим малко пак механизма, върху пружината на който съм сега поставил пръст, но ще го съживим по такъв начин, щото без нас да не може да функционира. А когато ще получим компенсация в аванс той ще тръгне да работи, но безполезно за тях.

Ето ти брате моята искреност. Не бих желал всичко това да ти явя писмено, но много далече е нашето свиждане, а искам да знаеш как са работите.

Това писмо предавам на Земунската поща. По разумно е.

Персоналът на моето консулство се увеличи. Имам вече две цели военни аташета, дошли тук двама войводи с акредитирани писма до тукашния комитет, като представители на воюваща Македония. Те не са поискали никакви инструкции от мене, за да знаят как да се почешат. Много питоми дипломати ми изглеждат. Софийските ни книжни представители, дето изпращат такива хора. Два настоящи ибрика. Като се върнах от Ниш срещнахме се на улицата: Единият е Сава Михайлов (бивш мой ученик от Цариград), а другий Димитър Николов. Те не ми казаха защо са дошли - тайнствуват. Били са при членовете на тукашний комитет с писмата си заедно, обаче след това мене викаха, за да им кажа като какви хора са. „Не ги познавам и не знам защо са дошли“ - отговорих аз. Загнездили са се в един край, хранят се в къщи и не знам Бога ми що вършат. Санки много ми трябва да знам.

Както ти казах Донски и Михаил (sic) бяха се приготвили да заминат с чета пропагандистична. За да не стане това трябваше да ги денонсирам пред момчетата, които ги отблъснаха, но това трябваше да направя и го направих посредством Генджето без да узнае никой.

Генджето отиде у София, аз му купих кондури и му подарих Герджиковите вехти дрехи, които не бяха вече за носене. Ама не и пелерината. Пазя му я нея.

Както виждаш тоя Белград, белялия, защото тук сме в неизбежна близост и предстоят ни кръстосвания на интереси.

1. На питането ти за каква помощ могат да ни дадат, отговорих ти горе.

2. Колкото за едно идване на Балугджич, аз не му никак напомних защото той снощи се върна от Виена, дето беше в отпуска, та никак не бил свободен сега да се движи.

3. Понеже тук съм всичко приспал и установил в покой до възвръщането ти, то при първо повикване ще ти се явя във вид на фишек (де късмет, де).

Моите беседи на сръбски език са интересантни; с охота ме слушат тук. Радвам се на симпатии. А това що е чудно, ни един лист не ме е нападнал. Има едно листче, което издава Турското консулство, редактора му е арнаутин то два пъти ме е закачило, че съм бил бугарин, макър да съм от Тетово. Ситници.

* * *

Бога ми, това румънско правителство дъвчи ги някакви, ама австрийското, ако ги додъвче. Кой знае може да стане нужда да обикаляш. Да знам, че няма да дойдеш тука тогава би било нужда да поговорим, че после да карам колата. Пиши у София да ти осигурят път. Ти си български поданик и офицер. Българското правителство е длъжно да те брани, толкоз повече, че то е вече произнесло оправдателна присъда по това дело.

Не ми писвай подробности никакви, защото има любопитни очи. Когато пътуваш през Австрия или Сърбия, имат обичай да пускат по един ent-provocateur, който се направи, че спи, а после кат се пробуди заявява, че е обран и изказва съмнение у тебе и по такъв начин те обискират и разтърсват лист по лист, каквото имаш. Тъй щото не забравяй това обстоятелство. Струва ми се, че не греша дето напомнувам такива дреболии.

Моля те Борисе, пак пиши ми. А ако стане потреба да дойда, Бога ми не ще да заплача.

Сърдечен поздрав и братски поцелуй от

твоя Маттеия.

Поздравлявам Герджикова (все заедно ли се водите?).

Адрес: ул. „Дечанска“, 27

М. Геров.

ЦДА, 75 л. Оригинал. Машинопис с ръкописни корекции.

 

№ 17

ПРОТОКОЛИ НА „ВРЕМЕННИЯ КОМИТЕТ” НА БОРИС САРАФОВ.

СОФИЯ, 14 МАРТ – 3 ДЕКЕМВРИ 1904 Г.

 

ПРОТОКОЛ № 1

Заседание на 14 март 1904 г. Присъств[ат] всички. Взеха се следните решения:

Вследствие фалшивото положение на Представ[ителното] тяло на Вътр[ешната] организация, както и поради бездействието, нетактичността и неумелото водене на работите от страна на самите предст[авители] на тая орг[анизация], г-дата М[атов] и Т[атарчев], по-голямата част от дейците на Вътр[ешната] орг[анизация], временно пребиваващи тук, в едно от заседанията си, станали през т. м., решиха: занапред да не се признават г-дата М[атов] и Т[атарчев] за предст[авители] на Вътр[ешната] орг[анизация], като вместо тях се избере един Временен комитет от 5 души, който комитет да влезе в разбирателство по всички въпроси, касающи се до Освоб[одителното] дело направо с ЦК и остан[алите] другари във вътрешността, на които да се съобщи това решение за сведение.

При това, определи се на тоя Комитет да се дадат същите права и привилегии, каквито имаше до сега Предст[авителното] тяло на Орг[анизацията].

На край, пристъпи се към избора на тоя Комитет, за какъвто единодушно се избраха следн[ите] лица: председ[ател] – Б. Сарафов, касиер – Ап. Дим[итров](1), секр[етар] – В. Ков[ачов] и чл[енове] съветн[ици]: Кл[яшев] и Чек[аларов].

Комитета в днешното заседание определи: горн[ото] решение да се отбележи в настоящия протокол.

Председ[ател:] […] и пр., и пр.

 

ПРОТОКОЛ № 2

Заседание на 18 май 1904 г. Присъств[ат] всички. Взеха се следните решения:

1. Възлага се на Кл[яшев] и Ков[ачов] да преглед[ат] Устава и Прав[илника] на В[ътрешната] орг[анизация] и направят по тях надлежн[ите] попълнения, след което тия проекти да се докладват в едно от следующ[ите] засед[ания] за разисквание и одобрение.

Председ[ател]: […] и пр., и пр.

 

ПРОТОКОЛ № 3

Заседание на 19 август 1904 г. Присъствуват всички. Взеха се следните решения:

I. По сметките:

1. Да се отбележат на “приход” и “разход” в Касовата книга всички суми, постъпили и изразходвани от м. октомврий, м.г. насам, като оправдателните документи за разходите се систематизират и остават на съхранение в касиера.

2. Изразходването на сумите да се протоколира.

3. Председателя има право чрез устна или писмена заповед да изразходва само до 100 лева.

4. Всеки член на Комитета може да изразходва без разписка само до 5 лева, като в следующото заседание докладва за тия разходи на одобрение.

5. За всяка изразходвана сума трябва да има оправдателен документ, приподписан от Председателя, или да се взима протоколно решение.

6. Тъй като касиера, г-н Апостол Димитров, засега е зает със своята частна работа, то определи се: касиера да отпуща на член – съветника Чекаларов в аванс сумата от 500 лева за удовлетворение текущите нужди на Комитета и само след пълното оправдание на тая сума касиера да отпуща Чекаларову пак в аванс същата сума.

7. По случай връщането на Гьорче Петров от вътрешността да му се отпуснат 100 лева, за оправданието на които да служи настоящото решение.

8. За въоръжаването на Неврокопската чета предоставя се на Председателя да изразходва необходимата сума, след което да представи сметка за направените разходи.

9. Отпущат се на Председателя 300 лева за покупка на оръжие.

Чл[енове] съветници: […]

Председател: […]

Касиер: […]

Секретар: В. Ковачов

 

ПРОТОКОЛ № 4

София, [21 август 1904 г.]

Присъстват всички. Взеха се следните решения:

1. Понеже с правото, предвидено в протокол № [предишния], според което всеки член от групата може да изразходва до 5 лв. се нарушава правилния ред във водението книжата на групата, реши се: занапред отпущането до 100 лв. да става от Б. Сар[афов], или в негово отсъствие от председателствующия групата, а за всяка друга сума да се взима протоколно решение.

2. За всекидневни нужди да се отпущат Чекаларову известни суми, според нуждите, като на всеки 15 дена представлява оправданието на тия суми и по тях се взима протоколно решение, като същевременно по книжата се направят надлежните бележки от присъствующите.

3. Б. Сарафов съобщи, че Гьорче Петров се е обърнал към него за парична поддръжка както за него лично, тъй и за неговите привърженици.

Реши се да се предложи на Г. Петров да влезе в групата и взима на равно участие в заседанията; иначе да не се отпуска безконтролно каквато и да е сума. Колкото за личната му издръжка да му се дадат засега 200 лева. Също така да се дадат и на Пешков 40 лева и на Георги Христов(2) 100 лева за личната им издръжка, както и за някои дребни нужди на момчетата, списък на които да се представи за сведение.

4. На затворниците в Букурещ по делото Фитовски – Михаилеяно(3), а именно: Х. Алексов, М. Стойчев и другарите им за сега да се отпуснат 40 лева едновременна помощ.

5. Със сформироването на Кумановската чета и изпращането на Аргир(4) да се спре сформируването на други чети, докато това не се окаже належаще.

6. Б. Сар[афов] съобщи, че Петър Китанов(5), един от работниците в Струмишко, се обърнал към него с молба да се ангажират 30 момчета за изпращ[ането] им в Струмишко, за да влязат в състава на четите, които се намират под ведомството на Чернопеев.

Реши се: този въпрос да се отложи за разискване в следното заседание, за да се проучи по-добре и да се вземе по-целесъобразно решение по него.

7. Възложи се на Ковачов и Чекаларов уреждането на старите и новите сметки, както и за своеврем[енното] им записване по надл[ежните] касови книги.

 

ПРОТОКОЛ № 5

София, 22 август 1904 г.

Прис[ъствуват] всички. Реши се:

1. Прочете се писмото от велешкия четник Ив. Наумов(6), в което изтъква необх[одимостта] да му се изпрат[ят] момчета, а също и парична помощ за нуждата на четата му.

Реши се: в най-скоро време да му се изпратят исканите момчета и сумата 200 лв. зл[атни].

2. Разисква се въпроса за личната издръжка. Определи се: на Чекаларов и Кляшев със семействата им да се отпущат месечно по 200 лева, а на Ков[ачов] по 120 лв. и на председ[ателя] – 200 лева.

Освен това за обзавеждането на Чекаларов и Кляшева се отпуща сумата 300 лева.

3. Секретаря съобщи, че към него се е отнесла жената на кум[ановския четник] Ат. Величков за помощ. Като се взе предвид, че въпросния оставя тук жена с две деца без никакви средства, реши се: да й се отпуснат 75 лв. едновременна помощ със задължение да си замине в Габрово при родителите си.

4. Разисква се въпроса за издръжката на момчетата. Реши се: да се поддържат следните лица: Евгений Попов, Стоян Георгиев, Иван Елезов, Петър Христов, Стоян Вълев(7) и Ангел Нейков(8), които да се хранят в гостилницата на Наум Рука.(9)

Освен тях, определи се да се поддържат с пари следните лица: Петър Костов, Наум Попов, дядо Илия(10) с 10-тях му другари, Таню Николов с 2-мата му другари. Най-сетне, определи се временно да се хранят при Коста (в Ючбунар) три момчета от четата на Аргира, посочени от последния.

При това, реши се: на всички, които се хранят в гостилн[ицата], да се отпущат по 60 ст. на ден за храна.

5. Определи се да се дадат 20 лева на Ст. Вълев за квартира и 5 лева на Ангел Нейков за дребни нужди на момчетата.

6. Задължи се секретаря да повика Апостол Илиев от Силистра и Дачо Георгиев от с. Арнауткьой, Разградско(11), които да се изпратят с някоя чета.

 

ПРОТОКОЛ № 6

София, 31 август 1904 г.

1. Да се дадат на Таню пари за 10 берд[ани] с по 100 патрона, като сетне стойността се повърне.

Да се отпуснат нужните разходи: пътни и пр. Аз [Вл. Ковачов] да замина за Хасково.

2. Да се изпратят на Иван Наумов следните момчета (5), родом от Велешко.

3. Да се пише на Ивана да се разбере със Ст. Димитров(12). По същия въпрос да се пише на Кляшев.

4. Да се изпратят 30 напол[еона] за Костурско.

 

ПРОТОКОЛ № 7

София, 11 октомври 1904 г.

Присъств[ват] всички.

1. Да се отпуснат взаимообр[азно] 200 лв. зл[атни] на Велешко. Да се изиска формална разписка с печат и по подобие на тях да се напечатат други и да се направи печат.

 

ПРОТОКОЛ № 8

София, 12 октомври 1904 г.

Присъст[ват] всички.

1. Говори се за Чернопеев. Реши се да се поддържа.

 

ПРОТОКОЛ № 9

София, 13 октомври 1904 г.

Присъст[ват] всички.

1. Да се доизпл[ати] сметката на Арнаудов(13) и да се изпрат[ят] допълн[ително] 200 лв. Митров[у](14).

236 + 250 = 486 лева

808 – 486 = 322 лева

Да се изпратят докум[енти] за всички разходи.

2. Да се отговори на телеграмата на Мицко(15) в смисъл ...

3. Да се дадат на Плавев(16) 6 рев[олвера], 3 наг[анта] и 3 лебел, машинка, динамит 40 кгр. и др. работи.

 

ПРОТОКОЛ № 10

София, 21 октомври 1904 г.

1. Да се отп[уснат] Шуман[ову](17) (?) 30 лева.

2. Да се изпрати Ингил[изов](18) в Кюстен[дил] по уреждане въпроса за замин[аването] на Кум[ановската] чета.

 

ПРОТОКОЛ № 11

София, 22 октомври 1904 г.

Присъств[ат] всички.

1. Мицко и писмото до Татарчев.

 

ПРОТОКОЛ № 12

София, 23 октомври 1904 г.

Присъств[ат] всички.

1. Да се запита: Димитър Робев изпращан ли е от нас в Загреб, или не? Такова лице няма.

2. Прочете се писмото от Ингилизов, с което извест[ява], че Мицко се съгласява на предлож[ените] условия.

Реши се: да се телегр[афира] на тях да додат тук. За по-широко разбирателство по тоя въпрос.

 

ПРОТОКОЛ № 13

София, 29 октомври, 1904 г.

На Атанасов(19).

1. За дъщерята на поп Андон.

2. За общата деятелност.

3. За Сандански и Чернопеев.

4. За Дончо(20) и С&ие.

5. За делегатурата.

6. За проектоустава.

7. За кореспонденцията.

За Атанаса(21)

1. За срещата с Филипова(22).

2. За Атанасов

3. За Георги Радев(23) и Дядо Илия.

4. Да не се поддава на интриги.

На Гарванов(24)

1. Да се изпр[атят] 5 лева

2. Да изпр[ати] разписки за получ[ените] пари.

3. Да изпр[ати] писмата за Атанаса и Атанасов.

4. Сандъците да изпрати.

5. ...

1. Да се пише в Скопье за Боби(25), Шуманов и пр.

 

ПРОТОКОЛ № 14

София, 4 ноември 1904 г.

Присъств[уват] всички.

1. За пушките в Кюст[ендил]: да се разпр[еделят] между Марко(26), Зогр[афов] и майор Велинов.

2. За Дубница: да уред[ят] бр. [...] Стойко

3. За Лъджене: да уред[ят] Ст. Илиев.

 

ПРОТОКОЛ № 15

София, 3 декември 1904 г.

1. Отгов[ор] на Танюв[ите] писма.

а) Да се похвали за решението им.

б) Да държат парите си.

в) Да им се дадат наставления за деят[елността] им.

2. Препис да се съхранява от всички писма, които се изпращат вътре.

г) Да се пише за пушките от Г. Ангелов.

д) Да не предприемат обирите.

е) За писмото от Софлу.

ж) Да се изплат[ят] 70 лева на куриера Делчо, изразходвани за Арнаудова.

з) Да се запита в Дедеагач, познават ли Филип Марко Кюмюрджи, арнаутин христ[иянин] от Корча?

3. За писмото на Бухчето.

а) Да пише в Дебр да искат Тодор Мирков (?).

б) За пристиг[ането] на Спиро(27).

4. Да се отговори на Мицко, за да вземе маузер[ки] и да му се изпратят за харчлък. Пушките да донесе като доде.

5. Да се направи инвентар.(28)

НБКМ БИА, ф. 603, (необработен). Чернови. Ръкопис. Публ. в М. Бошнакова, Документи на “Временния комитет” на Б. Сарафов от 1904–1905 г., сп. ИДА, С., бр. 77, с. 155–165.

--------------

(1) Апостол Димитров Грежов (1861, с. Дъмбени, Костурско – 1935, София), учител, костурски центрови войвода, член на ЗП на ВМОРО.

(2) Става дума за Георги Попхристов.

(3) Става дума за Аферата Фитовски – Михайляно (1901). Кирил Фитовски, турски шпионин, наказан през 1901 г. в Румъния от терористи на Вътрешната организация и Върховния комитет. Стефан Михайляну, куцовлах от Македония, журналист, издавал в Букурещ в. “Peninsula Balkanica” (Балкански полуостров), противник на Вътрешната организация, наказан от терористи на Вътрешната организация и Върховния комитет през 1901 г. Двете убийства станали по времето, когато Б. Сарафов е председател на ВМОК. Те довели до арестуването и разтурянето на Ръководното тяло на Върховния комитет и до обтягането на отношенията между България и Румъния.

(4) Аргир Манасиев.

(5) Петър Китанов (1875, с. Лешко, Горноджумайско – 1912, Горна Джумая), петрички и горноджумайски войвода.

(6) Иван Наумов Алябака.

(7) Стоян Вълев Хитровски, роден през 1873 г. в Троян, старши подофицер от българската армия, кочански войвода.

(8) Ангел Нейков, роден през 1866 г. в Свищов, подофицер от българската армия, демирхисарски районен войвода.

(9) Наум Рука, от с. Косинец, Костурско, член на Македонския комитет в Атина, деец на ВМОРО, гостилничар в София.

(10) Илия Кърчовалията (Илия Аргиров Джютов) (1856, с. Кърчово, Демирхисарско – 1918, с. Кърчово, Демирхисарско), демирхисарски околийски войвода, пунктов началник в с. Рила и в с. Петрово, Демирхисарско.

(11) Дачо Георгиев от с. Арнауткьой, Разградско, подофицер от 5 пехотен Дунавски полк, командва взвод в четата на Б. Сарафов, лерински войвода.

(12) Стефан Димитров (1875, с. Зелениче, Леринско – 1905, мест. Орешки ливади, Велешко), учител в Кукуш, през Илинденско-Преображенското въстание е ениджевардарски районен началник, велешки околийски войвода.

(13) Става дума за Христо Арнаудов.

(14) Възможно е да става дума за Доне Митров, учител и член на Кукушкия околийски революционен комитет.

(15) Най-вероятно става дума за Мицко Йосифов, войвода на чета през 1904 г. в Кумановско. През октомври 1904 г. той осъществява връзката между сръбския генерал Й. Атанацкович и ЗП на ВМОРО, като предава писмо от генерала (от 21 октомври 1904 г.) до д-р Хр. Татарчев с предложение за съвместна работа между българи и сърби в Македония. (бел. М. Б.)

(16) Лазар Костов Плавев, от Велес, велешки районен войвода.

(17) Михаил (Милан) Шуманов, роден през 1875 г. в Куманово, учител в Тетово, Велес, кумановски войвода.

(18) Иван Ингилизов.

(19) Вероятно става дума за поручик Сотир В. Атанасов.

(20) Дончо Златков.

(21) Вероятно става дума за Атанас Димитров Бабата (1875, с. Синитово, Пазарджишко – 1905, връх Видин, между с. Куклица и с. Пендък, Кратовско), кратовски околийски войвода, член на Ръководното тяло на Скопски революционен окръг през Илинденско-Преображенското въстание, след въстанието е нелегален член на Скопския окръжен революционен комитет.

(22) Вероятно Стоян Филипов.

(23) Георги Николов Радев Бродалията (1857, с. Горно Броди, Серско – 1942, Асеновград), серски войвода.

(24) Става дума за Неделчо Гарванов, от Чирпан, пунктов началник в с. Лъджене, Чепинско.

(25) Боби Стойчев, от Дряново, старши подофицер от 18 Етърси полк, участва в Илинденско-Преображенското въстание, щипски, кратовски, кумановски и скопски войвода.

(26) Марко Стоянов Секулички (1848, с. Секулица, Кратовско – 1925, Кюстендил), пунктов началник в Кюстендил.

(27) Спиро Иванов Олчев (1870, с. Дърмени, Ресенско – 1954, София), книжар, ресенски войвода.

(28) Към протоколите са приложени и следните разписки на Временния комитет за получени пари от българското правителство:

1. Разписка за 30 000 лева

София, 31 октомври 1904 г.

Подписаните получихме от Българското правителство сумата (30 000) тридесет хиляди лева за издържане на бежанци от Македония и Одринско, изпращане помощи на пострадали в същите страни и за подпомагане на македонски дейци и бивши въстаници, находящи се в Княжеството.

Б. Сарафов, Ап. Димитров, В. Чекаларов, Вл. Ковачов

 

2. Разписка за 30 000 лева

София, 13 януари, 1905 г.

Подписаните с настоящото удостоверяваме, че получихме от Българското Правителство сумата (30 000) тридесет хиляди лева за издържане и подпомагане на бежанци и въстаници от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи на пострадали.

Б. Сарафов, Ап. Димитров, Вл. Ковачов, В. Чекаларов

 

3. Разписка за 10 000 лева

София, 13 януарий 1905 г.

Подписаните с настоящото удостоверяваме, че получихме от Българското правителство сумата (10 000) десет хиляди лева за издържане и подпомагане на бежанци от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи на пострадали.

Б. Сарафов, Ап. Димитров, Вл. Ковачов, В. Чекаларов

 

4. Разписка за 20 000 лева

София, 13 януарий 1905 г.

Подписаните с настоящото удостоверяваме, че получихме от Българското правителство сумата двадесет хиляди (20 000) лева за издържане и подпомагане на бежанци и въстаници от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи на пострадали.

Б. Сарафов, Ап. Димитров, Вл. Ковачов,В. Чекаларов

Вж. М. Бошнакова, Документи на “Временния комитет” на Б. Сарафов от 1904 – 1905 г., с. 166 – 167.

 

№ 18

ПОВЕРИТЕЛНО ПИСМО ОТ Б. САРАФОВ ДО ДЕЙЦИТЕ НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА НЕГОВАТА ПОЗИЦИЯ ПО ИЗРАБОТЕНИТЕ ПРОЕКТОПРАВИЛНИЦИ НА ПРИЛЕПСКИЯ КОНГРЕС, ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРЕУСТРОЙСТВО В ОРГАНИЗАЦИЯТА И ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДЕЛО.

СОФИЯ, 1 ФЕВРУАРИ 1905 Г.

 

ПОВЕРИТЕЛНО.

ДО ВСИЧКИ ДРУГАРИ-РЕВОЛЮЦИОНЕРИ В МАКЕДОНИЯ, ОДРИНСКО И СТРАНСТВО.

Македонският въпрос влиза вече в критическия фазис на своето развитие. Пълния неуспех на реформите от една страна, а от друга явното решение на Турция да противостои на всяко ново мероприятие, което не би й се наложило освен чрез военно принуждение, създават една дилема, която Европа ще може да реши само с една смела инициатива. Това политическо положение съвпада с един психологически момент на нашата организация: раздорите в нея и нейното преустройство.

При тия обстоятелства, важността на които е очебиюща, ние считаме за свой дълг да изкажем възгледите си по въпросите, поставени на дневен ред:

1) Причините на раздорите в Организацията – вън и вътре;

2) Положението на освободителното дело във вътрешността и в странство;

3) Какво преустройство трябва да се направи в Организацията.

Ние ще се постараем да изкажем своите възгледи по гореположените въпроси.

В последно време освободителната македонска кауза рискуваше да изгуби своята популярност и всеобщи симпатии, спечелени чрез правотата на нашите искания и достойната борба, която с неравни сили предприехме да водим. И ето, тъкмо когато тържествения гърмеж на освободителното оръжие почна да се отгласява във всесветското обществено мнение; когато оплакванията и заявленията на борците почнаха да кънтят в ушите на дипломатическите кръгове в Европа, като върховно изражение на волята на един онеправдан народ, решен да тури край на непоносимото си съществувание; тъкмо когато веществените признаци за един, макар неудовлетворителен, резултат почнаха да се проявяват чрез заинтересоваността, която Европа показа спрямо вътрешното управление на Турция – значи в оная именно деликатна епоха, когато нашият глас можеше да стане наложителен, – явиха се раздори между онези, които трябваше да направят да се чуе тоя глас; те го разцепиха, разпиляха и той заглъхна всред шума, който външни неприятели на каузата не закъсняха да подигнат против нас. Прочее, постигнатото със скъпи жертви биде пожертвувано на злия дух на несъгласията.

Кои са причините на този скръбен факт?

Знаем всички, какво е ставало в течение на години в организацията ни: от горе един безименен Централен комитет, който с абсолютистичен авторитет раздава своите заповеди и наредби чрез органи, които един другиго не познават; а отдолу – маса революционни работници, готови на всяка минута да положат живота си по дадена заповед, па макар и неизвестно от де иде тя, стига да им се заяви, че това е “в интереса на делото”. С развитието на събитията, обаче, узря и организационния дух между революционната младеж и тя постепенно почна да търси отчет за своята деятелност. Работникът захвана да съглежда, че той по дадена заповед предприема да извършва известни работи, но когато се случваше да констатирва някой неуспех, той напразно търсеше, неговите причини, защото преди всичко не му биваха известни и причините на самото негово деяние. Тогава той търсеше отговорно лице за това деяние, а понеже нему бе забранено да познава лица, а само заповеди, тогава в неговите очи Централния комитет стана една фикция невменяема и неотговорна за своите действия. А на такава фиктивна институция, той не можеше да гледа с пълно доверие. Ето първата съблазън, първото разклащане, в душата на революционния работник. С развиването на революционния дух в младежта, растеше съразмерно и тая съблазън, докато някои работници явно манифестираха своето недоверие към тоя ред на нещата.

Няколко стари дейци, които формираха този Централен комитет, не искаха да се простят с мисълта, че само те са, които трябва да ръководят делото. Те не искаха да допуснат, че между македонската интелигенция ще могат да поникнат сили, които с достойнство би ги заместили. Ето защо, ние сме били свидетели на деяния, които карикатурят и организация, и работници. Напр., в известен пункт с многобройни работници, хвърлили са в затвора ръководителя, който не допуща никому другиму да знае и работи колкото него. Вместо да повери воденето на делата в цял вилает на другарите си, той командува положението от затвора.(1) Друг пример: стари деятели, които формираха Централния комитет, изпратени на заточение, остават второстепенни лица да ръководят работите, като същевременно не престават да наричат себе си Централен комитет, защото притежават печата на самозваното учреждение.(2) Същите стари деятели ни най-малко не се посвениха, като им падаше случай, макар и от странство, да дават своите разпореждания чрез мнимия ЦК в страната и то все под формата: „на мнение сме…”, „желателно е…”, „ние схващаме...” и пр. Обаче, тая форма даваше своя резултат. Цели окръжни, продиктувани в София, се разпространяваха из Македония, без да има кой да провери истинността на казаното в тях. Всеки може да разбере, каква пакост произлизаше от тия деяния на уважаемите стари дейци; само те, за жалост, не искаха да разберат това. Те и отражението им, наричано всякога „Централен комитет”, виждаха утопията си, предстоящото дискредитиране на себе си и на делото. Обаче, вместо да предприемат едно преустройство, съобразно с пробуденото съзнание за задължения, права и отговорности, те предпочетоха запазването на тайнствената система в действията, която им гарантираше пълновластие и неотговорност. По такъв начин, тези стари деятели попаднаха в изкушението, да считат себе си за олицетворение на самата организация, а впоследствие, да считат за врагове на организацията всички хора, които са показвали дух на самостоятелност в своето мислене, или пък са били с нещо неприятни тям. Благодарение на това им поведение, интелигенцията охладня спрямо делото и почна да се държи настрана. Със своето заповедничество, с моралната си тирания, те дадоха на хората да мислят, че „Вътрешната организация” е едно деспотическо учреждение, което вковава умовете и действува убийствено върху моралната личност на нейните членове. А известно е колко днешната революционна младеж жадува за широк простор на ума, за самостоятелност в мисленето и свобода в инициативите.

Разбира се, всяка организация предполага ред, дисциплина и, следователно, задължения за своите членове. Но не може да се откаже, че със своето поведение старите деятели правеха тия задължения ужасни и непоносими. Тъй се обясняват нашите недоразумения с тях. Независимо от личните им каприции и от техните диктаторски стремежи, които ние считаме оскърбителни и за най-скромния македонски деец, ние се възмущаваме от тяхното стремление, да оковат във вериги духа и делата на берящите се за свободата ратници, които имаха съприкосновение с тях.

Впрочем, още от самото начало на нашата деятелност, едничкия упрек, който сме правили на претендирующите ръководители на организацията е бил, че в своята крайна централизация, вместо да възпитават населението в борчески дух, да укрепяват в него революционната воля и да развиват в него стремлението към инициатива и понятието на лична отговорност, те – напротив – спъваха напредъка на революционното възпитание на народа и на моралното укрепяване на личностите. И какво се постигаше тогава? Много смели борци, които жадуваха за дейност и инициатива, бидоха принудени да работят на своя глава, на свой риск и отговорност. Такъв бе случая с ония дивни младежи, които извършиха динамитните покушения в Солун.(3) Ние не можем да се не възхищаваме от великата им доблест и самопожертвуване. Но не бе ли една фатална грешка, дето организацията ги принуди да предприемат, мимо нея, своите действия, без да чакат да бъди обявено въстанието, за да приложат в изпълнение своя чудовищен комплот, готвен и реализиран с нечуто себеотрицание.

Между туй, чужди на всяка инициатива, държащите се начело няколко стари дейци, за да продължат живота на старата система и закрепят положението си в организацията, впуснаха се в още по-гибелния път на фаворитизма. Те почнаха да таксуват за неблагонадеждни едни, да фаворизират други, като намираха само тях достойни за „секрет” и да гонят трети, като „опасни за делото”. Настъпи епоха на немилост, на заплашвания, на облагодетелствувания и всичко това бе обвито в една мистериозност, завесите на която можаха да разгърнат само „наши”. Това поведение неможеше да не освирепи характерите и озлоби душите на преследваните. Искрения, предания работник, единствената вина на когото бе смелостта да мисли и желанието му да знае и той това що знае неговия другар, виждаше се обиден в най-светите си чувства. Той се третираше с недоверие и това убиваше неговия кураж за работата. И как да работи? Неговата мисъл беше осъдена на окови; той не трябваше да знае, какво и защо има да се върши; той нямаше право да изкаже мнението си по задачите, които му предстояха да изпълни; той не трябваше да знае освен своя началник, а и него не знаеше, кой му е поставил – с една дума, работника се видя в обидното положение на безмълвно оръдие, на кръв, която е потребна за „благото на отечеството”. А как ще се спечели това благо, кога ще потрябва неговата кръв, – това той не трябваше да знае. Това знае само „Централния”. А за неговото доверие в този „Централен”, за начинът на съставянето му, нито дума не е ставало, защото той не знаеше, освен названието му и никой не го е питал за съставянето му.

Незгодите от тая крайна централизация и мистериозност са били винаги тежки, но те се почувствуваха особено силно след въстанието от 1903 г., което тури край на анонимните „авторитети”, които даваха разпорежданията си от своята „канцелария” и които ръководеха само с писма тая усложнена, многобройна и подвижна сила, каквато е Организацията.

След миналогодишното движение в Македония и Одринско, укрепна едно поколение, което иска да действува съзнателно, да разбира как му дават заповеди и защо ги изпълнява. Това поколение неможе да търпи механическия ред на старата централизация.

Едно преустройство бе неминуемо. Видни дейци, които изпитаха на гърба си всичките унижения от анонимната централизация и своеволията на отделни диктатори из между старите дейци, вън и вътре, поискаха настоятелно това преустройство. Обаче, чрез хитросплетни игри, туй не се допусна, нито вътре в страната, нито вън.

Естествено е, че мислящата революционна младеж и някои от старите дейци, нека го кажем за тяхна чест, поради своя дълбок ум, широко познаване на революционната душа на народа и благодарение на безграничната им любов към преуспяването на делото, не можаха да се съгласят със старата логика на работите.(4)

Породената енергия търсеше своя изход. Тук-там малки групи на изток от Вардара се събраха и осъдиха фалиралата система; същото направиха и повечето от деятелите на Организацията(5), находящи се в България, докато най-сетне се състоя горския конгрес в Прилепско, който завърши своята дейност с един проектоправилник, в който намери широк израз сегашното настроение на македоно-одринската революционна душа. Покрай този проектоправилник(6) излезе и някакъв проект, образец ІІ, в който наново се пее старата песен на нов глас(7).

Така, прочее, захвана разлагането на Вътрешната организация, начело на която стоеше един фиктивен Централен комитет, което разложение се отрази и вън, чрез „Задграничното представителство”.

* * *

Сега нека разгледаме положението на нашия въпрос по отношение към външния свят.

Безспорно е, че в Европа има едно могъщо течение на симпатия в полза на нашето дело. Тая симпатия се вижда в обществените изявления, в печата и в някои сдружения, специално създадени за Македония.(8) Без да приписваме някаква особена заслуга на себе си в това отношение, ще кажем, че през цялата ни деятелност, ние сме полагали особени грижи да съживим европейските симпатии към нашето дело, било като сме основавали вестници(9), било като сме се срещали с публицисти и филантропи, преследващи хуманитарни цели. Знаем, че тия ни старания – да бъдем в общение с европейския свят – са били претълкувани от нашите лични врагове, като едно желание да дигаме шум около себе си, или като мания да се прославим. Но тия тълкувания са плод на злобата на дребни личности, които не са искали да съзнаят, че общественото мнение е една велика сила, която по всякакъв начин ние трябва да придобием за себе си и които в своето заблуждение са отивали до там, че са проповядвали да сме се отнасяли само с презрение към Европа, от която чакаме инък съдействие.

Както и по-рано, тъй и сега, ние считаме за своя длъжност, доколкото силите и средствата ни позволяват, да осветляваме европейското обществено мнение, да го държим нащрек по нашия въпрос. Грешката на „задграничните представители”(10) е била, че не са съзнавали тая необходимост, особено през време на последното въстание, когато те не успяха, нито даже се загрижиха, да раздвижат общественото мнение в тоя съдбоносен за нас момент. Тая грешка, която ни причини толкова пакости, по нашето разбиране, трябва да се избягва в бъдаще, ако искаме щото нашите усилия да постигнат своя пълен ефект.

Но, макар че с отрада може да се отбележи това симпатично течение в европейските общества спрямо нас, ние не можем да изпуснем от пред вид и опасността, която ни иде от официалните замисли на някои заинтересувани сили. На първо място тая опасност иде от страна на Австрия, която отдавна преследва една политика на завоевание в Македония и която се надява, че, след като се видя несъстоятелността на реформите, ще успее да извърши една окупация, като вземе повод от някои нови вълнения в Турция. Тая опасност става още по-голяма, като се има пред вид, че днес цялото внимание на дипломацията е обърнато към Крайния изток.(11)

Едничкият противовес на австрийските, както и на всички други завоевателни стремежи, се явяват Великите западни сили; заради това необходимо е да съсредоточим нашата пропаганда в тия страни, като осветляваме тамошното общество и меродавните кръгове.

Такива са нашите възгледи по външната политика в свързка с нашия въпрос и от тях може да се види, до колко чудовищни са някои обвинения, хвърлени върху нас от „представителите” на Организацията в София, че ние сме се подавали на влиянието на чужди правителства. Това са думи, които, лишени от всяко доказателство, не могат да съставят едно обвинение, за да усетим нуждата да го отхвърлим. Ще забележим, обаче, че ако трябва, въз основа на предположения, да градим обвинения против онези, които не ни се нравят, ние бихме се явили много по-аргументирани с предположения и презумции против нашите клеветници, които с деянията и постъпките си са дали много повече доводи и причини за недобри предположения, от колкото ние, които поради своята самостоятелност в действията еднакво сме си навличали гнева на правителствата и вкусвали на ред негладкостите в София, повика в Белград, заплашванията във Виена, постоянните обиди в Петербург, враждата в Букурещ и руганията от Атина. Това доста ясно доказва, до колко сме се ние подавали на влиянието на чуждите правителства. А гореизложения наш възглед по отношение на Австрия рисува най-добре нашите чувства спрямо нея и правителството й, за да се види абсурда в твърденията на онези, които с плитки клевети търсят да умаловажат другите с цел да изтъкнат за необходими себе си.

Колкото за Българското княжество, безспорно е, че то е принесло неоценими заслуги на Организацията и на освободителното дело. Безбройните доказателства, които българския народ е дал за пълната си с нас солидарност, не дават да се заличат тъй лесно чувствата на благодарност от страна на Организацията и на роба. Да се твърди противното, би било едно умишлено извъртване на истината, което всеки истински деец трябва да осъди. Ето защо, нашите отношения спрямо Българското княжество трябва да почиват на взаимна искреност и доверие, без обаче тая искреност да постави действията ни в зависимост от партизанските интереси и политическите цели на Българското правителство.

Такова е нашето гледище по отношение на Българското княжество и желателно би било такива същи сношения да ни свързват и с братските народи от другите съседни балкански държавици, които претендират за правата на своите сънародници в Македония; а то ще бъде в деня, когато те с пълна искреност признаят правотата на нашата кауза и разберат истинския смисъл на нашите искания.

А до тогава ние ще считаме за враждебни действията на които да би било въоръжени чети или пропаганди, действующи без съгласието на Организацията. Ето защо, преди всичко, ние сме против въоръжените действия на четите, които идат из вътрешността на Сърбия и които работят не по решението на Организацията и не с искрено желание да помогнат на освободителното дело, а по дадени инструкции от хора и общества, гонещи собствени политически интереси и имеющи за крайна цел дележа на Македония. Тая цел е нееднократно изразена било в дипломатическите постъпки на Сръбското правителство, било в сръбския печат, било във всички други начини, чрез които се проявява сръбската обществена мисъл. Тая тенденция е съвършено противоположна на целите на Организацията, която иска автономни права за целокупна Македония и, следователно, онези, които действуват със замисъл да се къса и дели Македония, ще бъдат третирани като врагове на македонското отечество и Организацията с тях трябва да постъпва като с неприятели.12 Нашите приятели, проникнати от тая мисъл, не закъсняха да вземат мерки, за да спрат подобни покушения. Що се отнася до безчестните подвизи на гръцките „андарти” из Македония, ние мислим, че срещу тях ще трябва да се опълчим с двойно по-голяма енергия, тъй като действията им са по-мизерни и приятелството им с турските власти е очевидно.(13)

Ето, прочее, в кратце нашите възгледи върху днешното положение на Организацията ни вътре и вън, както и върху причините, които предизвикаха нейното преустройство.

В заключение считаме за свой дълг да заявим, че нашата цел никога не е била да завладяваме Организацията, нито да я разцепваме. Не сме преследвали в нея лични амбиции, а сме искали само да се създадат в нея условия, при които личността въобще да може да се развива в дух на нравствена самостоятелност и, в рамките на една целесъобразна йерархия, да може да показва своята плодородна инициатива. Нашите приятели са надъхани със същите идеи и желания. Те знаят добре, че ние не искаме от тях да представляват някакво Сарафовско течение, нито да вербуват лични наши партизани между членовете на Организацията. Тяхната мисия не е да създават нова фракция в Организацията, а да внасят нов дух в нея.

Тоя дух се олицетворява сега в най-добрите сили на организацията. Той не е бил проповядван само от нас, а от всички съзнателни революционери. И сега виждаме, че той влиза в основите на горепоменатия проектоправилник, който ние напълно поддържаме, защото само чрез него ще може Организацията да се предпази от посегателствата на разни честолюбци.

Поправките и допълненията, които проекта (Обр[азец] II) ни предлага, имат тъкмо противоположни стремежи; той иска да ни повърне към стария ред на нещата и да обезпечи дълготрайност на онези, които произволно си дават громки названия и укриват произволите си зад една невменяема безименност. Ние трябва най-решително да отблъснем подобните похватки и да приемем само онова що е плод на колективния разум на един конгрес, предизвикан от нуждата за едно преустройство. В него се е изразила волята на всички ратници, а частните предложения за поправки и изменения и то в смисъл на строго централизиране, са последен опит за запазване положението от страна на онези, които желаят да хазяйничат самовластно с общите работи, без да държат сметка за волята на мнозинството. Ние отхвърляме най-формално тези произволни поправки и поддържаме напълно проектоправилника, такъв какъвто бе изработен на конгреса в Прилепските гори.

Тоя правилник, който ние поддържаме, нека служи за най-блестящо доказателство, че нашата цел никога не е била да налагаме волята и личността си на Организацията. Според него няма личности, няма неограничени пълномощници и заповедници, нито за една година, нито за един ден, нито за един случай: всичко произлиза из цялата организация, която за всеки случай отделно се произнася в целия си състав. Ако нашата цел беше да се създава в Организацията самовластие и налагане волята на отделни личности, ние щяхме да се присъединим към авторите на поправката в проектоправилника, Обр[азец] II, която в глава IV напълно гарантира тези условия, като поставя всички революционни работници и ръководителни тела в сляпо подчинение спрямо едно непознато и неотговорно началство. Обаче ние това не желаем. Ето защо ние намираме, че изработения на конгреса в Прилепско проектоправилник е едно спасително нововъведение. Към тоя проект ние добавяме нашите обяснителни бележки и допълнения(14). Чрез него се разрешава онова противоречие между дисциплината и личността, което се явява при създаването на всяка организация. Остава още да работим всички, щото, въз основа на тоя правилник, да се постигне желаемото единство в редовете на Организацията – не онова механическо единство, което е имало между ония, които заповядват и ония, които слушат сляпо, а онова единство, което владее между хората, които имат хармония в умовете и при което и самото послушание се явява като акт на съзнателната воля на революционера.

С надежда да видим в най-близко бъдаще дейците от всички краища сдушени в искрено единомислие и готови за нова борба, ние ви сърдечно поздравляваме и от дълбочината на душата извикваме:

Да живее Македония и Одринско! Да живее революцията!

За всички другари Борис Сарафов.

ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а.е. 91, л. 8. Печатно. Публ. в Ц. Билярски, Два документа за Прилепския конгрес на ВМОРО от 1904 г., сп. „Векове“, г. ХVІІ, С., 1988, кн. 2, с. 80–84.

-------------

(1) Б. Сарафов има предвид Даме Груев, който след арестуването и осъждането му продължава да ръководи Битолския окръжен комитет от затвора от 1901 до пролетта на 1902 г.

(2) Става дума за арестуването и осъждането по време на Солунската афера (1901 г.) членовете на ЦК на Вътрешната организация д-р Христо Татарчев, Христо Матов, Пере Тошев, поп Стамат Танчев и Иван Хаджиниколов. Преди да замине на заточение Ив. Хаджиниколов дава пълномощия на Спас Мартинов и Иван Гарванов да съставят нов ЦК, като им предава печата на Организацията и бланки. Те съставят нов ЦК като привличат в него и Яким Игнатиев.

(3) Става дума за групата на Солунските атентатори-анархисти, т.н. “гемиджии”, които подготвиха и осъществиха солунските атентати през април 1903 г. Б. Сарафов подкрепя морално и материално извършителите на атентатите.

(4) Б. Сарафов има предвид Пере Тошев и Гьорче Петров.

(5) Става дума за съвещанията в София през зимата на 1903 – 1904 г.

(6) Става дума за Проектоправилника “Образец І”, съставен от Пере Тошев.

(7) Става дума за Проектоправилника “Образец ІІ”, съставен от Даме Груев.

(8) Става дума преди всичко за Балканския комитет в Лондон.

(9) Б. Сарафов има предвид издаваните и редактирани от Симеон Радев вестници “Effort” (Женева, 1900–1901) и ”Mouvement Macedonien” (Париж, 1902–1903).

(10) Б. Сарафов има предвид задграничните представители д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов.

(11) Става дума за Руско-японската война (1904–1905).

(12) Става дума за сръбския Главни одбор Четничке организациjе, в който влизат белградския лекар д-р Милорад Годжевац, председателят на търговското сдружение Лука Челович, адвокатът Васа Ц. Йованович, капитан Жика Рафаилович, търговецът Никола Спасич и проф. Люба Ковачевич. Б. Сарафов има предвид и отправените към него обвинения за ангажиментите му към сръбската пропаганда след получени в Белград пари и обещания. Тези му ангажименти на практика отварят пътя на сръбски и сърбомански чети към Македония и нанасят непоправими злини на Вътрешната организация.

(13) Става дума за гръцкия Македонски комитет и за гръцката организация Отбрана, организатори на андартското движение в Македония.

(14) Обяснителните бележки и допълнения на Б. Сарафов не са запазени.

 

№ 19

ОТГОВОР ОТ БОРИС МОНЧЕВ, ЧЛЕН НА ЦК НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПОВЕРИТЕЛНОТО ПИСМО НА Б. САРАФОВ

Б. М, 28 ФЕВРУАРИ 1905 Г.

 

Que s`excuse s`accuse

(Който се оправдава, обвинява се).

В началото на тоя месец излезе в София едно дълго и широко писмо отправено „до всички другари-революционери в Македония, Одринско и странство", в което се излагат възгледи по вътрeшната и външната политика на Организацията, като се прeпоръчват и мeрки за нейното прeустройство. Това писмо е едноврeменно и декларация на една „революционна" група, — каквито ги има, колку ти душа сака, у нас, — и апология на шефа на тази група - Борис Сарафов. Редовният читател на „Революционен лист” нищо ново няма да намeри в тази декларация-апология: тя прeдъвква по вътрeшното устройство на Организацията почти същитe възгледи, които отдавна проповeдва “Листът”, по отношение на външната политика тя поддържа, че трябва да се произвождат ефекти и да се правят реклами прeд европейският свят; а отношенията на Организацията към българското правителство трябвало да се нагласяват съобразно правилото: да се зима онова, което то дава, без обаче да се поставят нейнитe дeйствия в зависимост от неговитe политически цeли (ке го лажеме!).

За да се запознаят другаритe по-добрe със съдържанието на тази своеобразна декларация, ще цитираме няколко пасажи, в които тя може да се резюмира:

„Слeд миналогодишното движенне в Македония и Одринско укрeпна едно поколeние, което иска да дeйствува съзнателно, да разбира, как му дават заповeди и защо ги изпълнява. Това поколeние не може да търпи механическия ред на старата централизация.

Едно прeустройство бe неминуемо. Видни дeйди, които изпитаха на гърба си всичкитe унижения на анонимната централизация и своеволията на отдeлни диктатори из между старитe дeйци, вън и вътрe, поискаха настоятелно това прeустройство. Обаче, чрeз хитросплетни игри, туй не се допусна, нито вътрe в страната, нито вън.

Естествено е, че мислещата революционна младеж и някои от старитe дeйци, нека го кажем за тяхна чест, поради своя дълбок ум, широко познаване на революционната душа на народа и благодарение на безграничната им любов към прeуспяването на дeлото, не можаха да се съгласят със старата логика на работитe.

Породената енергия търсeше своя изход. Тук-там малки групи на изток от Вардара се събраха и осъдиха фалиралата система; същото направиха и повечето от дeятелитe на Организацията, находещи се в България, докато най-сетнe се състоя горския конгрес в Прилeпско, който завърши своята дeйност с един проекто-правилник, в който намeри широк израз сегашното настроение на македоно-одринската революционна душа...

„Тоя правилник, който ние поддържаме, нека служи за най-блeстяще доказателство, че нашата цeл никога не е била да налагаме волята и личността си на Организацията. Според него няма личности, няма неограничени пълномощници и заповeдници, иито за една година, нито за един ден, нито за един случай: всичко произлиза из цялата Организация, която за всeки случай отдeлно се произнася в цeлия си състав. Ако нашата цeл бeше да се създава в Организацията самовластие и налагане волята на отдeлни личности, ние щяхме да се присъединим към авторитe на поправката в проекто-правилника, обр[азец] II, която в глава IV напълно гарантира тия условия, като поставя всички революционни работници и ръководителни тeла в сляпо подчинение спрямо едно непознато и неотговорно началство...

„Безспорно е, че в Европа има едно могъще течение на симпатия в полза на нашето дeло. Тази симпатия се вижда в общественитe изявления, в печата и в някои сдружения, специално създадени за Македония. Без да приписваме някаква особена заслуга на себе си в това отношение, ще кажем, че прeз цялата ни дeятелност, ние сме полагали особени грижи да съживим европейскитe симпатии към нашето дeло, било като сме основавали вeстници, било като сме се срeщали с публицисти и филантропи, прeслeдващи хуманитарни цeли...

„Но, макар че с ограда може да се отбeлeжи това симпатично течение в европейскитe общества спрямо нас, ние не можем да изпуснем от прeдвид и опасността, която ни иде от офпциалнитe замисли на някои заинтересувани сили. На първо място тази опасност иде от страна на Австрия, която отдавна прeдслeдва една политика на завоевание в Македония и която се надява, че, слeд като се видe несъстоятелността на реформитe, ще успeе да извърши едва окупация, като вземе повод от някои нови вълнения в Турция. Тази опасност става още по-голяма, като се има прeд вид, че днес цялото внимание на дипломацията е обърнато към Крайния изток...

„Колкото за Българското княжество, безспорно е, че то е принесло неоцeними заслуги на Организацията и на освободителното дeло. Безбройнитe доказателства, които българския народ е дал за пълната си с нас солидарност, не дават да се заличат тъй лесно чувствата на благодарност от страна на Организацията и на роба. Да се твърди противното, би било едно умишлено извъртване на истината, което всeки истински дeец трябва да осъди. Ето защо нашитe отношения спрямо Българското княжество трябва да почиват на взаимна искреност и довeрие, без обаче тази искреност да постави дeйствията ни в зависимост от партизанскитe интереси и политическитe цeли на българското правителство.

Такова е нашето гледище по отношение на Българското княжество и желателно би било такива също сношения да ни свързват и с братскитe народи от другитe съсeдни балкански държавици, които претендират за правата иа своитe сънародници в Македония; а то ще бъде в денят, когато тe с пълна искреност признаят правотата на нашата кауза и разберат истинския смисъл на нашитe искания..."

Всeки, който прочете това писмо, неволно ще се запита: кой ли са и какви са тия “другари", които умeят тъй краснорeчиво да говорят и пишат, щото сякаш, мед им тече от устата? Да, ако за хората се съдeше само по думитe им, то тия „всички другари" справедливо биха били нарeчени „златни другари”, поне от гледището на “Листа”. Ала свeтът от най-стари врeмена си е поставил за правило да оцeнява хората не по думите, а по дeлата им. Какви са тогава заслугитe на тия “скромни” патриоти, които се крият зад името на Сарафов? На тоя въпрос всeки, който по-отблизу е запознат с нашитe работи, може да отговори. Заслугитe към освободителното дeло, на едни от тeзи тъмни личности, се състоят в разходки из Европа и изучаване на езици в името и за смeтка на, това „свято" дело, а на други - в охолен живот, прeкарван в София, пак за смeтка на „дeлото"; характеристично е че и Сарафов, - фирмата на тази сговорна дружина, - е влизал в Македония само когато е падал низко в очитe на обществото, за да се рехабилитира, а някои от неговитe другари са влизали във вътрeшността, само за да избeгнат строгостта на законитe в Княжеството. Благодарение на широкитe познанства, придобити в името и със срeдствата на освободителното дeло, тия хора едвали не държат в ръцетe си европейското обществено мнeние по нашия въпрос, като му дават такъво направление, каквото им изнася, а понеже са убeдени, че нямат прeд никого никаква отговорност, могат и са в положение просто да търгуват с него прeд заинтересуванитe с тоя въпрос държави. Ако е вярно, че изродения Централен комитет бeше се обърнал в „деспотическо учреждение, което вковава умоветe", във „фикция невменяема и неотговорна за своитe дeйствия", но който се подлежеше на извeстен контрол от страна на работницитe, па, ако щете, и от страна на турската власт, която, чрeз ареститe и заточенията, постоянно смeняваше неговитe ръководни сили, - то какво да се каже за тази котерия от тъмни личности, която, благодарение на организационни срeдства (това заслужава много пъти да се повтаря), съсрeдоточи в ръцeтe си търговията с общественото мнeние — онази „велика сила", за която се говори в декларацията, и която на едни от котерията дава материялни облаги, а на лекоумния Сарафов, - и евтина слава, която всяка минута го тика към нови лудории?

Централният комитет се е обърнал в деспотически - това е право; ала злоупотрeбата със силата на общественото мнeние за разходки, реклами и лични изгоди не е нито тирания, нито шарлатання - по мнeнието на тия „симпатични" другари, които се оплакват, че били обвинявани в австрофилство... Кой знае! Ала не може да не се отбeлeжи факта, че всичко, каквото замислюва тази котерия, веднага го знаят във Виена. Даже съдържанието на прeдметното писмо, на което най-отгорe, гачели за подигравка е поставена думата „повeрително", отдавна вече е протелеграфирано във виенскитe вeстници! Иди та вярвай, че тия господа, които живeят като бейове в София, без да имат отнякадe някакъв легален приход, не са нагласили цяла търговия с нещастния Македонски въпрос. Впрочем, тe не крият, че им се плаща, само че това плащане ставало, както казват тe, не от австрийското, а от българското правителство. Да им е честито и това! Ала дe е гаранцията, че не са направили, или не ще направят, при първа по-сериозна нужда, стъпка напрeд, когато се знае, че австрийскитe безотчетни фондове са назначени изключително за Балканитe? Щом като им е пукнало пердето и тия „революционери" са станали слуги на едно правителство, никакъв скок не е да станат такива и на австрийското и пак да си се считат революционери и патриоти. Ако е въпрос да се запази само цeлостта на Македония, както високо се заявява в декларацията, то тази цялост може да бъде гарантирана по два начина: а) или чрeз една австрофилска или туркофилска политика, б) или чрeз една македонска политика, която единствена може да донесе и другия, необходният елемент на тази цялост - свободата; свободна Македония, а не само цяла, - тя и сега си е цяла. А да държиш с кое да е от другитe правителства на Полуострова, то е и за дeцата ясно, че значи да работиш именно против тази цялост. Тъй че цeлостта на Македония и австрофилска политика не са нeща несъвмeстими, та никак не е чудно за хора, които повече се интересуват за цялостта, отколкото за свободата на Македония (защото първото е по-доходно), един ден явно да се прогласят за австрофили, стига да поосигурят горe-долe своето влияние в Македония; а за това тe са захванали да не се спират прeд нищо. Мисли ли българското правителство за това?... Не ще да е случайно ходенето във Виена на един от главните стълбове на тази дружина тъкмо прeди излизането на това писмо, което сигурно е написано от самия него. А кой ли дявол знае (ала да не мислят г-да „всичките другари", че тeхнитe учители всичко могат да им съобщават), - кой ли дявол знае, че и бeлградската афера на австрийския агент и кралевски секретар, Балугджич, чиято главна цeл е да се повреди на сръбско-българското съглашение, спрямо което Австрия, естествено не може да бъде разположена, - че и тази афера няма някакво съотношение с появата на това писмо, в което се славославят българитe от Княжеството, като че някой е искал някога „умишлено да извърта истината", както твърдят тие „съмнителни" другари.

Между това, тази котерия от тъмни личности, или - да си послужим с тeхни термини - анонимни авторитети явява се с предметното послание и от „дълбочината на душата" вика “дейците от всички краища" да се сдушели в едномислие и да бъдeли готови за „нова борба".

Прeди всичко, поканата за нова борба, когато „Австрия, която отдавна преследва една политика на завоевание в Македония и която се надява, че слeд като се видя несъстоятелността на реформите, ще успее, да извърши една окупация, като вземе повод от някои нови вълнения в Турция", - тази покана, в такъво врeме, не може да не възбужда съмнeние.

А да се говори за това, че Сарафов ще удържи обeщанията, които тоя път тъй тържествено дава, е съвсeм излишно: и така никой вече не вярва на неговитe думи. Вeроломството е принцип у него: то може да се потвърди от цяла редица факти, даже с писмени документи излeзли от неговата „десница".

Б. M.

Публ. във в. “Революционен лист”, № 9, 28 февруари 1905 г., с. 6–8.

 

№ 20

ОТГОВОР ОТ Б. САРАФОВ “ПРЕДИЗВИКАНИ ОБЯСНЕНИЯ” НА ОБВИНЕНИЯТА СРЕЩУ НЕГОВИТЕ ДЕЙСТВИЯ.

Б. М., 12 ЮНИ 1905 Г.

 

Ние отдавна чакахме Б. Сарафов да поиска да отговори на онези няколко статии, в които той се обвинява и които са поместени в „Листа". Но едва сега, преди няколко дни, се получи в Редакцията една статия, писана и подписана от него, която ние с готовност поместваме: от обясненията, които той дава и от онова, което другарите, автори на казаните статии, ще кажат върху тия обяснения, ще стане ясно, доколко са основателни обвиненията против него. Ето и самата статия.

 

ПРЕДИЗВИКАНИ ОБЯСНЕНИЯ

При кризата, която Вътрешната Революционна Организация преживява от 1903 година насам, при общото безсилие и униние, които изоструват тази криза и заплашват да отдалечат успеха на едва започнатата величава борба, нам е много тежко, задето сме принудени да се обясняваме тук не по въпроси принципиални, не по спорове идейни, а по разпри с охтикясали честолюбия и непростителни заблуждения.

Вярвайки, че заблужденията всявани умишлено или не между членовете на Организацията, са били главния фактор за нейното отслабване, мислим, че ще принесем услуга на Организацията, ако дадем някои обяснения върху писаното по наш адрес в „Революционен лист", което ако не е било предназначено за заблуда, сигурно е плод на заблудата.

“Революционен лист” в броевете си 8, 9, 10 и 11 от 27 януари, 27 февруари, 15 март и 1 април редовно и системно пуща тежки, чудовищни и с явна предумишленост против нас обвинения, които се свеждат към следното :

I. Че ние, без да уважаваме принципите и традициите на Вътрешната организация, изпращаме оттук никому ненужни чети във вътрешността;

II. Въоръжението и паричните си средства сме взимали от българското правителство, на което сме станали агенти за прокарване целите му в и чрез нашето дело;

III. Чрез тези чети сме се старали да завземем положението вътре.

Почти същото това говори и едно окръжно от Серския революционен окръг, подписано от Я. Сандански и П. Пенчев(1), отпечатано напоследък във в. “Реформи".

Всеки член на Организацията, след като прочете тия обвинения пропити с яд, злоба и възмущение и подкрепени с толкова подробности, не може да не ни постави на една дъска с Цончевци и С-іе и да не ни счете за заклети врагове на освободителното дело; толкова повече, че между обвинителите ни има и лица, чиято морална стойност в нашето дело не е още покварена, та думите им може и трябва да се земат за чиста истина.

В отговор на всички тия обвинения заявяваме на всички революционни дейци, че от разглобяването на Оpганизацията (1903) до днес, единствената цел на нашата дейност с била да принесем полза на делото; не сме работили за лични изгоди и амбиции и никога не сме мислили да турнем на ръка Организацията, а след това да я продадем на българското или друго някое правителство. Възможно е да имаме грешки в своята дейност, но за жалост, не сме ние първите и последни грешници спрямо тази Организация. Имаме другари, които извършиха много по-крупни грешки и за голямо очудваие, техните дела не се критикуват, а всички стрели се отправят против нас, като се стремят да ни представят не само безполезни, но още и опасни за Организацията.

Ние не желаем да оставим да се закоренява една заблуда, която с нищо няма да ползува делото, затова ще отговорим накратко със следните си обяснения:

І) Изпращали сме чети, без да питаме вътрешността. Нека се обясним за всяка чета поотделно:

Ив. Наумов, заминал пръв път през м. май 1904 год.; изпратен е бил не от нас, а от Матов и Татарчев за Крушовско. На минаването му във Велешко, той се е увлякал в партизанството на революционните работници, които в града са се делили на две партии. Едната от тези партии го привлича на своя страна и се обявяват за „Сарафисти" (?). Нито хората във Велес сме познавали нито някого сме канили да основе от наше име партия, нито пък ние сме изпратили Ив. Наумова, за да бъдем обвинявани. Всичкия грях лежи върху партиите във Велес, които в борбата си завлякоха и наивния Ив. Наумов. Втория път наистина той бе въоръжен от нас и изпратен с 40 души, но не да завзема Велешкия райои, а за да отиде час по-скоро и заседне в Азът (Велешко), на който се бяха прицелили сърбите и имаше се опасност да го завземат. За решенията на конгреса в Скопския революционен окръг още нищо не ни бе известно. Иван Наумов беше вече в Кюстендил, момчетата облечени и въоръжени, когато пристигнаха Развигоров, Стефан Димитров и Байчев, които ни съобщиха за станалия конгрес и зетите в него решения. Тогава повикахме в Софил Ив. Наумова, като същевременно по наша покана стана събрание, на което присъствуваха: Д Груев, Гйорче Петров, Ив. Гарванов, Развигоров, Байчев, Стефан Димитров, Ив. Наумов и пишущия тия редове. Изложихме пред събранието, как и защо сме приготвили Ив. Наумов за заминаване и поискахме от събранието да се направи опит за едно сближение между Ив. Наумов и Стефан Димитров, от които първият, бидейки готов, да замине час по-скоро и завземе „Азът". Това оближение, обаче, между двамата не се постигна; а да спрем Наумова вече не можехме: той бе готов, имаше всичко на ръка и заяви, че заминава, та който ще, нека го гони. Тогава ние заявихме пред цялото събрание, че не можем да го подкрепяме повече и Иван Наумов заминава; съпровождаха го не нашия вече, а скопския конгресист Байчев, пропуща го Петър Ангелов, тоже участвуващ в конгреса, пропуща го кратовския войвода Юрдан Спасов, придружава го Боби Стойчев с разрешение на войводата си П. Ангелов и след едно сражение при с. Павлишенци стига във Велешко. Едновременно почти стига там и Стефан Димитров. Започват се тогава неприятелствата помежду им. Ние оттук писахме три писма, с които молихме Ивана Наумов да се махне от Велешко; под общия натиск най-после той се оттегли и замина за Крушовско, а сърбите се настаняват в „Азът", както предвиждахме Стефан Димитров отива да ги изгони, но там намира смъртта си.

Дядо Илия и Георги Радев, първият демирхисарски районен войвода, а втория – серски, бяха изпратени от нас с чети, по искането на дошлия тук неврокопски войвода Атанас Тешовалията(2) през месец август 1904 год., като ни обясняваше, че след въстанието тия райони стояли празни и населението страдало от безредици. А Яне Сандански, според думите на Тешовалията, не бил отишел нито в един от тия райони. Тези две чети предадохме на Атанас Тешовалията и по канала на Организацията отиват и се настаняват лека полека в тия два находящи се в безредици райони

Запасния поручик Сотир Атанасов е бил изпратен не да завладява райони и ни „даде на тепсия Серския окръг", а е бил поискан от Ат. Тешовалията, Дядо Илия и Георги Радев, като по-интелигентна сила и като полезен с военните си познания. Заедно с десет момчета той мина вътре по канала на Организацията.

Ако той е правил агитации несъобразни с принципите на Организацията и пропити с върховизъм, за каквито се говори в окръжното, подписано от Яне Сандански и Пенчев, те остават лично за негова сметка, ние сме неучастни в това, както сме чужди и на онези неприязнености, които са се породили между него и Яне. Заявяваме най-формално, че на С. Атанасов никога не му е било поръчвано да изтиква Сандански из района му; а това можем да докажем с факти. Когато заминаваше М. Дайев, изпратен от Матов и Татарчев, яви се при нас, дадохме му три револвера, 50–60 лева пътни пари и едно писмо адресирано до С. Атанасов, Дядо Илия, Георги Радев, Георги Чалъков(3) и Георги Башлията(4). С това писмо канехме ги да приемат Дайева за свой другар, да се срещнат с Яне Сандански, да възприемат неговата тактика на действие и да работят задружно, както си определят и решат. Ако нашата цел беше партизанство и завземане райони, ние щяхме да изпратим отново Атанасова и то с чета по-голяма, след като той се върна тук; ние това не направихме, защото никога не сме били съгласни с агитации и постъпки противни на принципите на Организацията.

Каква “умирающа гадь", която „се нахвърля" съглежда тук, г-н Michel? Тази логика изглежда чисто „равашолска"...

Панайот Байчев и Боби Стойчев изпратихме ние. Но ние държим писмата на другаря Атанас Бабата, в които ни съобщава, че е сам и че има нужда от подкрепа против сръбските чети, като същевременно иска оръжие за него и за паланечкия войвода П. Ангелов. Държим също и писмото на Скопското ръководително тяло, с което, като протестират против обезоръжването на Боби Стойчев от М. Развигоров, искат възвръщането му час по-скоро. Ние въоръжихме четите на Байчев и Боби Стойчев, които заминаха по канала на Организацията; срещнаха се с Бабата, който ги препраща в Кумановско и там те си почват своята работа. След това вече се състоя конгресът. Байчев се върна и ни съобщават за злоупотребени от него триста лири от Кумановския район. Тогава ние прекратяваме сношенията си с него и въпреки настояванията му и съществуещата възможност да го изпратим, ние не изпратихме вече тоя “наш" човек да държи за нас Кумановско, “резервирано като чифлик".

Лука Иванов, воденски войвода(5), който се бе завърнал тук, биде от нас въоръжен и улеснен да замине в района си. Той мина по канала на Организацията и достигна своя район.

По същия начин въоръжихме и изпратихме върналия се тук ениджевардарски районен войвода Апостол(6).

Същото направихме и с върналия се тук дългогодишен работник на Организацията, войводата Станиш Наков(7) заедно с Лешкинов(8), които скопският окръжен представител снабди с пропускно писмо.

Бончо Илиев(9) и Яне Лошия(10) с 23 души бяха изпратени по писменото искане на Костурското районно началство. Те бяха за тази цел снабдени с писмо от представителя на Скопския революционен окръг. По едно недоразумение тази въоръжена и изпратена от нас чета биде върната, но веднага след това бе наново подзета и препратена от Скопското ръководително тяло.

Въоръжихме и изпратихме за Битолско (Ресенския район) Спиро Олчев, работник, уважаван от цял Ресенски район. Той мина по канала на Организацията.

Антон Кйосето и Копаран Чауш Даскала(11), дългогодишни работници на Организацията, въоръжени и изпратени от нас, минаха заедно с Петър Милев и Кочо Молеров(12) по канала на Организацията и върнаха се назад, вследствие многото сняг, а не обезоръжени от някого. Понеже това им връщане изтълкувахме с нежелание да вървят, ние ги оставихме без поддържка след връщането им. Обаче, Андон Кйосето наново ни помоли да му отпуснем оръжието и замина направо при Сандански, дето се тури на разположението му за гонение, на върховистски чети, а Даскала си остана тук.

От нас тоже бяха въоръжени и изпратени 8 души, начело на които бяха Карче и Георги Запрев(13) – все бивши другари на покойния Гоце Делчев, за да бъдат разпределени от Атанас Тешовалията, при когото те пожелаха да отидат. Но щом стигнали при него, те отказали да се разпределят, вследствие на което бяха повърнати, но не обезоръжени, което ние напълно удобрихме.

Въоръжихме и изпратихме четата на Таню Николов по писмена покана, подкрепена с протокол, който ние пазим, от Дедеагачкия район. В същия район от страна на Маджаров(14) бе изпратен и Арнаудов(15): и двамата са действували солидарно. Една местна чета, предвождана от някой си Димо, по подстрекателството на един селски учител, убива от засада един от четниците на Таню Николов. Изпратения от Маджаров войвода, Арнаудов, наказва със смърт подстрекателя. Става голямо предателство, пущат се силни потери в Дедеагачко и Таню Николов и Арнаудов се върнаха в България.

Помогнали сме с материяли и пари при заминаването на изпращаните от Матов, Татарчев, Гарванов и др. чети на Атанас Бабата, Кр. Българията, Аргир Манасиев, Трайко Йотов(16), Иван Дуков, Пецо Георгиев, Цено Куртев, Пандо Кляшев, Атанас Тешовалията и пр. Срещу помощите сме получили разписки, които пазим.

Тези са четите, които сме ние изпращали и тези са начините, по които сме ги изпращали. Питаме сега, какво нарушение на припципите на Организацията се съглеждат в тези постъпки? Как трябваше да отговорим на ония места из вътрешността, които чрез пратени лица, чрез писма и протоколи искаха ни оръжие и хора? А тия оръжия и тия хора по кои други пътища и канали трябваше да изпратим, за да бъдат те по кефа на Michel-овци и консорт? Дали непременно трябваше да се допитваме до тях? Кои бяха лицата, които би имали право да заявят, че са представители на някакъв Централен комитет, когато такъв вече не съществуваше, а знайно е, че несъществуещето не може да има свое представителство?

Съвещания, разменяване на възгледи, договаряне за една или друга постъпка се правеха между ония дейци находящи се тука и вътре, които поради дейността си бяха си запазили известно старшинство, без обаче да имат правата на някакви пълномощници, защото не е съществувал упълномощител. А с такивато лица ние сме били в постоянни сношения и винаги сме се съвещавали за постъпките си.

Естествено е, че нам бе невъзможно да свикваме на събор или да тичаме подир всички, които се самозванно считали за някакви пълномощници, тъй като такива би се явили на всяка крачка по няколко. Ето защо ние сме вършили съгласно изказваните направо желания из вътрешността, съгласно мнението на някои трезвомислещи дейци и съгласно собствената си съвест, без да се отклоним от принципите на Вътрешната организация и без да мислим, че когато е належащо да се изпратят хора или материяли, ще се обтегнат честолюбивите струни на някой Michel, Avicenus и пр., които се считали пренебрегнати меродавци от тоя наш начин на действие. Подобен морал и принципиалност минават всякъде, но не и в една Организация от толкова високо значение. Дотогава, докато едно лице е член на Организацията, не може да се счита опасно за нея: докато никое лице от Организацията не е носител на специални пълномощия, издадени от законно поставените да я ръководят, всички членове се считат за равни и еднакво могат да промишляват за нейното преуспяване. При такъво положение, да се нахвърляш върху ония, които изпълняват своя дълг, които след разтуряне на върховното ръководително тяло, не скръстват ръце, а се стараят да работят, зачитайки напълно съществуещите принципи и традиции, да обсипваш с ругания и клевети ония борци, които след като са били искани, били са радостно приети в районите им, това значи да се нахвърляш не като „умираеща гадь", а като жива, стръвна гад. А това не трябва да става, защото всички, които са заминавали вътре, са членове на Организацията, не са били изключвани от нея, даден им е широк достъп по каналите на Организацията, приети са били от местните ръководителни тела. Ако някой от тях се е отклонил от правия път, то не остава освен Организацията да постъпи с него, като със свой негоден член, да го изключи или осъди, без да има нужда да се хвърлят по адрес на разни лица в продължение на цели месеци обиди и клевети с език недостоен за един революционен лист или перо.

Ние не можем да бъдем отговорни за поведението на отделни лица от Организацията, защото ние всички еднакво сме отговорни всеки за себе-си пред нея. Ако Байчев е злоупотребил районни пари, ако друг е говорил нелепости, нима ние ще отговаряме на това, когато те самите са членове и войводи, а първия даже участвуещ с подписа си на Скопския конгрес? Ние много съжаляваме, че сме попаднали на някои лоши единици; но церът на това е много прост: отстраняването им – това което и направихме много своевременно. Ако и Организацията ги счита негодни за себе-си, тогава не остава освен и тя да ги отстрани из редовете си, след като тя самата се сглоби и оформи. С това би се направило една истинска услуга, докато с даване място на клевети в “Листа” изоструват се само страстите и се дава възможност да се задоволят ония, които проявяват “принципиален" анархизъм в псуване на ляво и на дясно. Това е морален терор извършван от името на Организацията върху нейните членове, чрез общия орган. А дали това има общо с принципите на Организацията? При това тоя терор се прилага системно против едни и същи личности, за погрешки не лични и много по-малки сравнително с ония, извършени от други деятели; а често пъти ревнителите за ред, морал и дисциплина в Организацията, гледайки сламката в окото на брата си, не виждат гредата в своето.

На всички е известно, че изпращането на Никола Андреев(17), Кузо П[оп]динов(18), Йово Йованович(19), Сандо Георгиев(20), Йордан Войника и пр. също така е излязло несполучливо, но нашите обвинители там мълчат, защото те не са били изпратени от лицето, което те искат да нападат; тази разлика в аршина за измерване погрешките на кой морал, на кои принципи се основава? Повечето от хората, които ние сме изпратили вътре и днес се намират там, добре приети от другарите и работещи солидарно с тях; няколкото, които се указаха негодни се прибраха обратно и отстранихме от себе-си, докато множество негодници опасни за делото, изпратени от други деятели, оставени са безнаказано да безчинствуват, и критикарите, заети само с едного нямат време да се занимават с други. Това справедливо ли е?

* * *

Нека сега минем иа втория обвинителен пункт:

Получавали сме средствата си от българското правителство, на което сме станали, едвали-не, агенти за прокарване целите му в и чрез нашето дело.

Ако има въпрос по който “Листът” трябваше да мълчи, това е именно тоя въпрос. Каква цел гони писачът, като ни предизвиква да говорим по него, не знаем, но във всеки случай, ако очаква един подробен отговор, той прави лоша услуга. Ние сме убедени, че Д. Груев, Ив. Гарванов, Матов, Татарчев и някои други не с особена ревност би очаквали да чуят нашия подробен отговор по тоя въпрос. От услуга към тях и в интереса на делото, ние няма да се простираме. Но понеже “Листът” носи в надслов името на Организацията, то не ще оставим съвсем без отговор.

Нашите сношения, като на частно лице без императивен мандат, ни пълномощия, с кое да е правителство в нищо не са, надминали размера на сношенията, които водеха и водят горепоменатите лица, въпреки изричното запрещение от страна на Организацията и въпреки взетото по-късно постановление на конгреса в Скопско. Най-искрено признаваме, че ние не сме били чужди на правителствените кръгове и сме се винаги стараели да ги използуваме за делото, без да има какво да им дадем в замяна, защото нищо не е имало в ръцете ни. Но ако това е смъртен грях, тогава турнете на везните и ония представители, които имаха на ръце мандат и пълномощия, които говореха не от свое име, а от името на Организацията, чиито думи и постъпки не ангажирваха тях лично, а Организацията, която им бе забранила да се сношават, нито някакви средства да черпят от кое да е правителство.

Понеже нас предизвикват да даваме отговори на въпроси добре известни и на самите запитвачи и обвинители, то нека и нам бъде позволено да дадем един въпрос, на който отговора не щем да чуем, а нека той само послужи като отговор от наша страна на самите ни обвинители.

Питаме, по реда си, Герджикова и Паскова, отде произхождаха част от пушките, с които изгоряха Одринско? Питаме Мирасчиева, отде произхождаше онова оръжие, с което той заедно с Марка Секулички манипулираха в Кюстендил, малко преди въстанието в 1903 год.? Питаме Матов и Татарчев, отде черпеха средствата си за изпращане четите през 1903 и 1904 год.?

Питаме Гарванова и Груева, дали след взетите постановления на Скопския конгрес, те са просили средства едновременно и от еднакъв източник с Цончева? И ако всички тия господа са черпили от някакъв източник чужд на Организацията, то в замяна заложиха ли те интересите на освободителното дело и натовариха ли се с някаква агентура в полза на „жизнедарния" тоя източник, понеже те по силата на пълномощията си можаха да говорят от името на Организацията? От кого е по-възможно да се изискват ангажименти и залог, от оня който представлява само себе-си и няма що да заложи освен личното си познанство или пьк от ония, които разполагат с тоя залог по силата на пълномощията си?

Ако ние с личната си постъпка компрометираме лично себе-си, като сме си послужили с някакъв забранен източник за революционни цели, то Организацията не ли компрометира себе-си, като си служи от същия източник чрез своите представители? Нашата личност не отождествява Организацията, но с пълномощните си представители тя е тождествена: те могат да я компрометират. Побъркали сте си пътя и сюжета, господа критикари; навярно, вие сте смесили имената; инак обвинени сте в крайно пристрастие.

Ние ще очакваме да кажат думата си по тоя въпрос другарите Петър П[оп]арсов и Мирасчиев, които мислим, като незабъркани направо в сделките с извънорганизационния свят, ще бъдат по-обективни.

* * *

Реда е да се спрем върху третото обвинение.

Искали сме да прокараме личните си амбиции в освободителното дело, стремели сме се да завладеем Организацията и след това да търгуваме с нея, казва “Р[еволюционен] лист"; а за тази цел прибягвали сме и до терор, добавя окръжното на Сандански и Пенчев.

Сигурно в това не вярват и самите писвачи, но то е било потребно, за да се допълни картината.

Преди всичко, с каква цел, по чие искане, по какъв ред и с какви наставления сме изпращали четите, изложихме в първия пункт, за да няма нужда тук да оборваме приписваните ни тенденции. Тук само ще споменем за невъзможността на подобен замисъл, от страна на кой да е човек, който не си е изгубил ума.

При сегашната разнебитеност на В[ътрешната] организация в Македония, при царствуещето многовластие, при липсата на обща связ между многочислените големци от една страна; от друга страна, след 10-годишните изпитни и каления на масата, която отдавна се отърси от централизма, да замисля някой да стисне в юмрука са бурно стремящата се към децентрализиране Революционна Македония, значило би да си е изгубил и ума и дума. Мислещ човек не може да възприеме подобна донкихотщина; а ако се намери някой безумен да я замисли, той е безопасен, защото безумния нищо не може да завладее и напразно би били всички аларми около него. Що се отнася до нас, нашият ум не може да побере подобна мисъл, която безмилостно изгонва здравия смисъл. Ония, които се опасяват от нея, изглежда, че вярват във възможността й. А то е типично непознаване нравствено-революционното равнище на македонското население.

Ние се дълбоко отвращаваме от подобна мисъл и, за честта на Организацията, и святостта на освободителното дело, високо протестираме против подобни цинични клевети! В момента, когато това ни се докаже фактично, ние ще захвърлим оръжието, с което сме воювали за свободата на поробените маси в Македония и ще онемеем, за да не споменаваме вече за освободителна борба.

А ония, които обвиняват трябва да доказват, защото знайно е, че подозренията се пораждат само в неспокойна съвест и заключения без доводи се вадят само съдейки по себе-си за другите.

Против нас никакви факти не се привеждат, за да ги оборваме и следователно няма против що да поставим опроверженията си. На подозренията се отговаря само с уверение, а когато и самите подозрения не се вадят из постъпките ни, а се явяват като плод от кръстосването на неспокойна съвест и охтикясали честолюбия, тогава те не заслужват даже и уверение. Ще чакаме бъдащето да покаже. Verra qui vivra.

* * *

Като привършихме отговора си по хвърляните върху нас обвинения, нека ни бъде позволено да отговорим специално и на Б[орис] М[ончев], който в брой 7 на „Р[еволюционен] лист" критикува нашето поверително, отправено през февруари до всички другари революционери.(21)

Но понеже гъстия буренак от цинични епитети задръства ни пътя да влезнем в съществото на тази критика, то молим “красноречивия" и “меден" критикар да си ги прибере обратно, за да ни стане достъпен. А сега да се погледнем.

Ние знаем, че Б. М[ончев] е искал още през 1895–1897 год. да се вдигне въстание; знаем, че до онова време той беше националист, централист и пр., както всички. Тъй щото, ако той се вгледаше в себе-си със собствени очи, без посторонни влияния, щеше да види, че той самия никога не е бил на един и същ ум. Но днес, когато вече тъй скоро и напред е еволюирал, щото ни учи на федерация в Организацията, която ние “лекоумните и нещастни славолюбци" сме длъжни сега да “предъвкваме" като пеленачета и ако той претендира, че е искрен в тия си изявления (което ние напълно вярваме), защо не ни позволява и ние да го следим, без да прибегнем до писмени доказателства от „десници” или левици, за противоречия в думи и дела.

Ние твърдим, че строго се придържаме в идеите, изповядани в поверителното ни писмо и сме решени да вървим неотклонно по тях. Нека то служи за доказ, че от нас е далеч мисълта за издигане на личности и за пълновластие над Организацията.

Нека г-н Б. М[ончев] ни покаже един само случай от противоречие между постъпките на изказаните в поверителното мисли от деня на издаването му. Изглежда, че критикарът усетил нужда да поругае някого и за най-ефтино мезе е взел нас: нали всички безнаказано могат да псуват Б. Сарафов, защо той да не направи това, а особено като разполага с колоните на един “Лист”? Потребен е един виновник, за да можем да се упражняваме в критика, а такъв на бърза ръка има се винаги в лицето на Сарафов – той носи...

Но що се постига с това? Ще чакаме да ни яви по-подробно г-н Б. М[ончев].

* * *

Струва ни се, че дотук писаното ще може да послужи за отговор и на окръжното на Яне Сандански и Пенчев, тъй като и в него, както и в „Революц[ионен] лист" неизменно се пее все една и съща песен. Ако те са добросъвестни дейци, нека проследят изтъкнатите в настоящето обяснение факти и нека занапред не тьрсят врагове на Организацията там, дето ги няма...(22)

Желателно е да знаем, те, които се називават „Окръжен комитет”, знаят ли нещо за башибозушките подвизи на находящия се в окръга им Вапцаров(23), от золумите на когото пищи Разлога? Защо до днес „Окръжния комитет" не е взел никакви мерки за да прекрати тия престъпления? Или пък и те са вписани в организационния труд на невменяемите, против които не бива да се говори?

* * *

Не е тоя пътя, по който може да се услужва на Организацията; не в оклеветявяне едни, съучастничество с други и прикриване на трети трябва да се състои революционната дейност, на ония, които говорят за принципи в Организацията; но в устрояване засади и кроене убийства на отделни лица в градовете, трябва да проблесне лойалността на ония, които обвяняват в терор другите; не в обиди, отправяни към приятелски разположени спрямо нас народи, трябва да се проявява тактът и благоразумието на ония, които са се нагърбили да водят борба за един народ.

А всички тия отрицателни качества тьй се съзират в писачите на „Револ[юционен] лист” и Окръжното, щото, ако те вършат това без да съзират пакостите, които принасят на делото, заслужват нашето искрено съжаление за дълбоката заблуда, в която са попаднали; но ако го вършат съзнателно, тогава те обединяват в себе си всичките елементи на престъпници, които преди всичко трябва да отговарят за делата си преди да критикуват когото и да било.

А на ония, които желаят да бъдат пощадени от грозната присъда на бъдащето, отправяме следните другарски съвети:

1) Да не се опитват по никакъв начин да въздействуват за уреждане на разбърканото положение на Организацията, без да бъдат, пълномощни началници и представители на една оформена организация, защото всяка подобна инициатива е осъдена на фалит и само тормози естествения развой на Организацията.

2) Никаква дейност, основана на терор или на скърпени с машинации конгреси, за да печелят „наши” е вече невъзможна – тя среща силния отпор не само от страна на интелигенцията, но и от широките маси; а там, дето последните се чувствуват слаби да изкарат тоя отпор сами, прибягват до съзнателни предателства, които ако се често повтарят, служат за семена на една крайна деморализация и упадък, и не ще закъснеят в такъв случай да подронват окончателно почвата на Организацията.

А за да може да се излезне от това забъркано положение, необходно е едно бързо нареждане на управителните тела отдолу на горе, като се даде широк простор на изборното начало без да се прибягва до натиск, машинации и хитруване при изборите. Тези части, лежащи в основата на Организацията, еднаж правилно уредени, сглобяването на Организацията в по-нататъшните й институции ще дойде като първо и естествено последствие.

Върху последните наши съждения ние ще се повърнем по-обширно, ако ни се даде място в трибуната на „Револ[юционен] лист".

Борис Сарафов

Публ. във в. “Революционен лист”, № 15, 12 юни 1905 г., с. 5–11.

-------------

(1) Петко Пенчев (1882, Варна – 1947, София), участник в Илинденско–Преображенското въстание в четата на Хр. Чернопеев, член на Серския окръжен революционен комитет, член на ЦК на ВМОРО, деец на Демократическата партия и на ПК “Звено”, председател на Дружеството на столичните журналисти, журналист и публицист, редактор на в. “Илинден”, “Пряпорец”, директор на в. “Знаме”, редактор на в. “Демократически сговор”.

(2) Атанас Тешовалията (А. Стоянов Шабанов) (1860, с. Тешово, Неврокопско – 1905, вр. “Али ботуш”, Пирин планина), неврокопски войвода, участва в Кресненско-Разложкото и Илинденско-Преображенското въстание.

(3) Георги Чалъков, помощник на пунктовия началник в Лъджене.

(4) Георги Иванов Башлиев, родом от с. Крушево, Демирхисарско – Серско, четник на ВМОРО.

(5) Лука Иванов (1867, Панагюрище – 1906, Баювите колиби, над с. Сборско, Воденско), подпоручик от българската армия, ръководител на воденския революционен район и воденски околийски войвода.

(6) Апостол Петков (1869, с. Боймица, Гевгелийско – 1911, с. Крушари, с. Крушари, Ениджевардарско), ениджевардарски войвода.

(7) Станиш Наков, от с. Грамадна, Кукушко, кукушки войвода, през 1903 г. е в четата на Г. Делчев по време на взривяването на моста на р. Ангиста.

(8) Димитър Лешников, от Енидже Вардар, кукушки войвода, участва в превземането на Мелник през Четническата акция на Македонския комитет (1895), през 1903 г., заедно със С. Наков е в четата на Г. Делчев, обесен от турците в Енидже Вардар през 1910 г.

(9) Бончо Илиев (Василев) (1872, Етрополе – 1937, Берковица), капитан от българската армия, костурски, охридски и преспански войвода, участва във войните за национално обединение. Четата на Б. Илиев наброява 21 човека. Тя преминава през Кюстендилския пункт за Костурско на 11 април 1905 г. Върнал се е на 21 декември 1905 г. Вж. Четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с. 50–51.

(10) Яне Лошия (Лошийот), става дума за Яни Николов, род. ок. 1850 г. в с. Мокрени, Костурско, тиквешки околийски войвода. Я. Николов преминава през Кюстендилския пункт с четата на Б. Илиев също на 11 април 1905 г., но е върнат през август същата година. Вж. Четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с. 50.

(11) Копаран Чауш Даскала, псевдоним на Иван Апостолов, род. през 1846 г. в с. Куманич, Неврокопско, учител в с. Куманич, участва в Руско-турската война и в Илинденско-Преображенското въстание, неврокопски войвода.

(12) Константин (Кочо) Георгиев Молеров (1876, Банско – 1957, Банско), учител в Банско, Дупница, Сливен, разложки войвода, участва в Илинденско-Преображенското въстание, секретар на Банския революционен комитет.

(13) Става дума не за Георги Запрев, а за Димитър Запрев, от с. Старчища, Неврокопско, неврокопски войвода, участва в четата на Г. Делчев по време на атентата срещу моста на р. Ангиста.

(14) Лазар Иванов Маджаров (1872, с. Негован, Солунско – 1907, с. Лъджакьой, Дедеагачко), учител в с. Жеравна, Сливенско, с. Рила, Дупнишко, Лозенград, лозенградски войвода, член на Главното пъководно боево тяло на Илинденско-Преображенското въстание в Одринско, одрински задграничен представител (от 1904).

(15) Става дума за войводата Христо Арнаудов.

(16) Става дума за Трайко Минов Гьотов, род. през 1870 г. в с. Драгомирци, Кукушко, кукушки войвода, участник в Илинденско-Преображенското въстание.

(17) Никола Андреев (1879, с. Мокрени, Костурско – 1911, с. Мокрени, Костурско), учител, костурски войвода.

(18) Кузо Попдинов (1875, с. Българска Блаца, Костурско – 1907, с. Черешница, Костурско), костурски войвода.

(19) Йово Йованович (1874, Цетина, Черна гора – 1909, Битоля), офицер от сръбската армия, анархист, битолски войвода, участва в Илинденско-Преображенското въстание с четата на Гьорче Петров.

(20) Александър Георгиев (Санде Чолака) (1878, Щип – 1908, Щип), кумановски войвода.

(21) Стаява дума за док. от 1 февруари 1905 г.

(22) По повод на отпечатаното окръжно на Серския революционен окръг, подписано от Я. Сандански и П. Пенчев във в. “Реформи”, П. Пенчев публикува отворено писмо до вестника, което е публикувано във в. “Революционен лист”, бр. 14 от 15 май 1905 г., с. 3–5 и във в. “Македонски преглед”, г. І, С., 25 май 1905 г., бр. 1, с. 11–13, което подписва като нелегален член на Серския революционен окръжен комитет. В писмото П. Пенчев вметва следното: “ние дължим една благодарност на тоя вестник (“Реформи”, бел. наша); с напечатване на окръжното той стана несъзнателно пропагандатор на нашите идеи”.

(23) Йонко Вапцаров (Иван Николов Проданичин) (1881, Банско – 1939, София), разложки войвода.

 

№ 21

ОТГОВОР НА Б. МОНЧЕВ, ЧЛЕН НА ЦК НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА “ПРЕДИЗВИКАНИТЕ ОБЯСНЕНИЕ” НА Б. САРАФОВ.

Б. М., 5 ЮЛИ 1905 Г.

 

МОЯТ ОТГОВОР НА “ПРЕДИЗВИКАНИ ОБЯСНЕНИЯ".

След три и пол месеци Сарафов отговаря на бележките ми върху неговото и на другарите му „поверително", и, между другото, казва: „нека г. Б. М[ончев], ни покаже един само случай от противоречие между постъпките на изказаните в поверителното мисли от деня на издаването му" (к. м). Сякаш, нарочно Борис е чакал да мине повече време, за да може да приведе горния аргумент. А за да изглади противоречията между думи и дела до деня на издаването поверителното му, той с голяма самоувереност твърди, че и аз – „критикарът" - не съм бил чист от тази страна: „ако Б. М[ончев] се вгледаше в себе-си със собствени очи, без посторонни влияния, щеше да види, че той самия никога (к. м.) не е бил на един и същ ум", и като мисли, че е казал нещо г. Б. С[арафов] провикна се: „защо не ни позволява и ние да го следим". Увлечен от пороя на мислите си, Сарафов не вижда (не допускам да хитрува), че казва една безмислица: той смесва противоречието между думи и дела в едно и също време, което може да бъде плод на шарлатанство или неразбория, с противоречието, което може да се яви в разно време, като плод на еволюция в убежденията; и, като мисли, че е намерил разковничето да се защити, задоволил се е с толкоз, значи - нищо не е казал.

Колкото се отнася до въпроса, как съм мислил до 1897 год. и как мисля сега – и тук Борис е зацапал в просото:

1) До 1897 г. повече съм бил наричан сепаратист отколкото националист; във всеки случай национализъм и сепаратизъм са два еластични термина, които мнозинството най-много експлуатирва, за да парадира пред нашето овчедушно общество с доходния, и морално и материално патриотизъм, който пък умишлено смесва с национализма. Да отстояваш българската си народност пред шовиниста грък или сърбин – това е въпрос за чест, а да парадираш с национализъм-патриотизъм в София, е гнусна експлоатация с чувствата на народа. И благодарение на тия шашарми на нашите патриотствуващи, даже вестникарите у нас още не искат да разберат разликата между национален сепаратизъм и сепаратизъм политически (в. “Свободно слово”, брой 101).

2) Смея най-тържествено да заява, че абсолютно никога не съм бил централист в оня смисъл, както се разбира в „поверителното” и в който Б. С[арафов] пътем казано, сам се признава (– „както всички"): в подкрепа на това мога да посоча докази устни и писмени, излезли от моята „десница", ако и да не желае това г. Б. Сарафов.

3) Не е верно също твърдението, че аз съм искал още през 1895–1897 год. да се вдигне въстание, и не само не е верно, ами, при други условия, бих го счел за най-голяма клевета на моя основен възглед върху освободителното дело: аз съм бил винаги против прибързани действия, като съм схващал освободителното дело, като редица от атентати и местни четнишки действия, като средства за развиване и укрепване на Организацията, а на самото въстанне съм гледал като на проста формалност – естествен резултат на дълга, упорита и последовна работа. Тоя възглед аз съм изказвал (а до 1897 г. вярвах и че е възприет от тогавашните другари) при много случаи, върху които, по много причини, не ми се ще да говоря, толкоз повече, че то надали представлява някакьв интерес вече.

4) Федеративния принцип в Организацията е явление ново и не аз съм учителя на тази федерация – това Б. С[арафов] го знае много добре.

Колкото се отнася до „обвивките" на отговора на Б. С[арафов], т.е. встъплението и заключението, смело може да се каже, че в изработката им не главата, а само пръстите на неговата „десница" са участвували: кой е този буренак от цинични епитети? Само аз ли съм разполагал с колоните на “Листа” – фактът, че и него виждаме в “Листа”, не опровергава ли това тенденциозно твърдение?

Впрочем, справедливостта го иска да направя някои допълнения по повод бележките ми върху „поверителното".

На много места Б. С[арафов] негодува, че се е викало против него, когато и други вършат същото. В тази точка Сарафов е прав(1) и толкова е прав, щото мен ми е грозно да се занимавам с работи, какъвто е, напр., въпроса с 300-та пушки на Гарванов и Груев за Скопския окръг, с което те („по висши съображения" ала с най-опаки последици, които се появиха много по-скоро, отколкото можеше да се вярва), обърнаха с краката нагоре пресните още решения на цял един конгрес.

Публ. във в. “Революционен лист”, № 16, 5 юли 1905 г., с. 8–9.

-------------

(1) Разбира се, че тази “правина” е относителна и може да има почва само у нас, дето ние и в зряла възраст, продължаваме да мислим с ума на децата. Кой не знае, че не можем да се оправдаваме само с това, че и друг някой е извършил същото престъпление, което и ние сме извършили? (бел. Б. М.).

 

№ 22

ОТГОВОР ОТ ПЕТЪР ВАСКОВ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОДРИНСКИЯ ОКРЪЖЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ(1) НА “ПРЕДИЗВИКАНИТЕ ОБЯСНЕНИЯ” НА Б. САРАФОВ.

21 ЮЛИ 1905 Г.

 

ПО “ПРЕДИЗВИКАНИТЕ ОБЯСНЕНИЯ” НА Б. САРАФОВ.

В 15-я нумер на “Рев[олюционен] лист” Сарафов се сили да опровергае неопровержимото: че отдавна е престанал да се съобразява с принципите и градициите на Организацията, и че, след[ователно], се стреми да създава нова организация, на която той да е “шеф”. За оборване на хвърленото му обвинение, той изброява ред чети въоръжени от него, или за въоръжаването на които и той дал своята “помощ”.

Не знаем, при какви условия е станало въоръжаването и помагането на сички тези чети, обаче, ако С[арафов] е толкова прав, колкото в случая с Т. Николов и Хр. Арнаудов, чудим се, защо С[арафов] и досега още не си е посипал главата с пепел. С изброените чети вместо да се оправдае, той се самообвинява. С тях иде още веднаж да ни докаже, че:

Систематически е нарушавал наредбите на Организацията;

1). Стремил се е да създаде нова организация и

2). При всеки удобен случай развращавал е организационните чети.

3). Това е особено вярно за Одринско, както ще се види от долните няколко реда.

Г-н С[арафов] в опровержението си тържествено ни заявява, че е изпращал чети. Питаме го: в качеството си на какъв е вършил това? Той сам като съзнава, че такъв въпрос може да му бъде зададен, мъчи се да оправдае изпращането на едни чети с желанието на някои “видни” дейци от вътрешността, а други – с цели протоколи на околийски райони.

Тъй като Централен комитет нямало; да свика конгрес не му било възможно; да се обърне към окръжните ръководни тела значи да наруши “принципите” на Организацията, защото те (окръжните тела), като не искат “съвети” от “хората”, които временно или постоянно живеят вън от Македония и “Одринско” и като “не приемат материали от когото и да е”(2), служат на личности; а пък живущите в Свободна България дейци, които са си “запазили известно старшинство”, дали съгласието си, - то сам г. С[арафов] се нагърбва да изпраща чети, за да “засилим тия редове, като подкрепим вътрешните дейци с каквото можем”.(3)

Ама, че желанието на Ат. Тешовалията може да се роди и в други “видни” дейци, че последните са свободни в избора на лицата, до които ще се отнасят, това да не тревожи много истиннопреданите на делото работници. миналите години се обръщаха (?) към г. Цончева, тази към г. Сарафова, утре към ... знаем ли кого? Г. С[арафов] може да изпраща чети. Нали щом “никое лице не е носител на специални пълномощия (къде остава съвета № 1, който давате на другите г. С[арафов]) издадени от законно поставените да я ръководят, сички членове се считат за равни и еднакво могат да промишляват (ами съвета № 1?) за нейното преуспяване”. Анархията, която ще е естествен резултат на тези всевъзможни чети и “промишлявания”, само по себе-си се разбира, остава за сметка на “принципите” на г. Сарафова.

Въпросът с Таня Николов стои малко по-иначе. Него не търси виден работник от вътрешността, а цял един околийски район с протоколно решение.

Не знаем защо, но в нас има желание да оспорим съществуването на подобен протокол. Ще кажем нещо повече: г. Сарафов не само, че не притежава, ами не е можал, па и днес не може, да притежава такъв. Възможно е само да има протокола на “събора”, свикан от самия Таню, в с. Д. Значи след заминаването на Т[аню] вътре. Има ли цена тоя протокол? Пък и от какъв характер ще е той, може да се съди от следния факт. Когато другаря А. В. поискал сметка на идването на Сарафовия емисар, последният заповядал на четата си, която също за салтанат присъствувала на събора, да го върже, набие, дори убие. Само молбите на присъствуващите могли са да спасят другаря А. от сигурна смърт.

Ако сега допуснем: 1) самостойното действие и на един само район и 2) липсата на сякакво насилие, пак тоя протокол се явява след като кукувицата изкукала. Да се не забравя, че в тоя протокол се моли г. С[арафов] да изпрати именно Т[аню], а не други, макар, че и той и да е при тях. Тъй ли е г. Сарафов?

Сетне, г. С[арафов] в опровержението твърди, че сички изпратени от него четници са членове на Организацията. По отношение на Одринско поне той е прав. Защото Таню през 1903 г. биде със сила изгонен от Одринско Дедеагачко, а Варненският конгрес в заседанието си на 17.ІІ.1904 год., Протокол № 5, за ред злоупотребления, го изключи из редовете на организационните работници. Но това не е знаел (?) г. Сарафов.

Право има г. С[арафов] като се сърди на “Рев[олюционен] лист”, задето последния тъй злостно се нахвърля върху ония работници, които “след разтурването на върховното ръководно тяло, не скръстосват ръце, а се стараят да работят”. Още по-малко е прав “Р[еволюционен] лист”, като се сърди, “обсипва с ругания и клевети ония борци, които, след като са били искани били са радостно приети в районите им”. Шегата настрана. Още звучат в ушите ми разказите на селяните по приемането на Т[аню] в Х. и У. райони. Като на скъп гост поднасяли му хляб и сол на сребърна тепсия. Мнозина плакали от умиление, когато го виждали наметнат с чепкеня и с дългите арнаутски кйостеци на гърди. А че всичко това е вярно, г. г. четците на “Рев[олюционен] лист” могат да следят от долното “удостоверение” издадено от Х-ското ръков[одно] тяло, избрано с кама в ръка от същия тоя Таню.

“УДОСТОВЕРЕНИЕ.

По повод станалите афери в района ни от пет месеца насам, за които главните виновници са Таню и Арнаудов, и следствие техните показания, че уж били поканени от окол[ийския] ръководител в с. Y. Z., защото населението ги обичало, бързаме ние членовете на насила избраното от тях околийско ръков[одно] тяло, да удостоверим с подписите си и да докажем фактически на надлежното място, че те лъжат по един най-подъл начин, за да оправдаят гнусните си постъпки. Мислим, че са достатъчни някои факти измежду многото, за да потвърдим нужното. Запитвани от населението за пълномощното, те отговаряха, че всичко било разтурено и нямало нито Централен, нито Окръжен комитет, който да издава пълномощни. За войводите: Таню казваше, че те били пратени от Борис Сарафов, за да турят на ново ред, като лъжеха населението, че ще пренесат оръжие наскоро, защото България се била приготвила за война с Турция; на ляво и на дясно нападаха миналогодишния окръжен в …, Димо (временен войвода), Д., К. и Маджарова, като наричаха последните трима палачи на Лозенградско. Населението макар и в нищо да не им вярваше, обаче под страхът от оръжието, с което явно се заканваха, че ще дйствуват терористично спрямо всекиго, който би се опитал да не им даде съдействие; населението биде принудено от тях насила да им дава куриери. Те сами решиха да си изберат в с. Y. Z. Окол[ийско] ръков[одно] тяло, като свикаха за една вечер от околните села прости членове, които от нищо нямаха хабер и които през живота си не са виждали чета. Само от 3 села присътствуваха ръководителите, а именно: Y. Z., К. и K., а останалите избиратели, като гледаха Тане и Арнаудова с извадени ками, не им се чу даже гласът да проговорят за нищо. А когато на събора някои ги попитаха за пълномощно, те отговориха, че не е голяма работа да си направи човек пълномощно сам, ако иска да лъже хората, а колкото за печата, те казваха, че нашите чилингири (железари) могат да направят много по-хубав печат, отколкото били всякакви комитетски печати. Така стана избора на Окол[ийското] ръков[одно] тяло. Колкото за въпросът, че те били поканени тук от околийския ръководител, те лъжат, защото околийския се избра после, когато дойдоха. До тяхното дохаждане тук, законния околийски беше в К., а после в Д. Ако те действително бяха дошле да работят с присърце за в полза на роба, защо тогава не взеха във внимание поне една стотица от онова, що желаеше населението. Защо беше това околийско районно тяло, като не се допитваха за нищо до него, па освен туй и не му казваха, що и какво намерение имат. Защо не се допитаха до това Околийско ръков[одно] тяло за убийството на Г. Вълков от Каяджик, а сами си вършеха каквото им скимнеше? Защо по-после не вземаха във внимание желанието на Околийското ръков[одно] тяло, когато то им предложи да останат само 3-4-ма, защото нямаше нужда да ходят тук такива големи чети, каквито бяха техните; освен това, в отговор на предложението им, Арнаудов отговори със заканителен тон, като обвиняваше ръководното тяло в бездейност и че то не знаело още какво предстои на четите (видя се после, какво им е било предназначението).

Извършеното от тях не иде да ги оправдае нито на косъм, а напротив, да докаже, че тези мерзавци със своите мръсни и отвратителни деяния не заслужват нищо друго, освен да престанат да бъдат между живите, за да не оскверняват още веднаж светото ни дело. Тежко и горко на милата ни родина, ако тя продължава да ражда подобни народни труженици като Таня и Арнаудов, които накараха да пропищи роба от целия Беломорски район.

По причина, че някои от членовете на Околийското ръководно тяло са затворени и избягали, то подписите им отсъствуват.

С.  Y. Z., 12.III.1905 год.

Следват подписите на:

Окол[ийски] ръководител: ...

Касиер: ...

Ръководител: ...

Член: ...

Да се помни, че когато бе издадено това „удостоверение", нямаше по тия места никаква организационна чета. Някои от подписващите и досега с пушка в ръка бродят горите, та немислимо е било всяко давление от оние, що го имат на ръка.

Да продължим. Ние не можем да разберем, да си обясним, защо всички емисари на г. С[арафов] се една и съща песен пееха? Разбира се, това според г. С[арафов] е случайно нещо и остава за тяхна сметка. Подписите: „Б. Сарафов, шеф на партията“(4), „за другарите; — В. Ковачев" и пр., показват, че без да са “носители на специални пълномощни, издадени ...", г. С[арафов] заедно с другарите си е сформирувал една група, която отвън се разпорежда със съдбините на вътрешността и, разбира се, се в името на „принципите" на Организацията. Само това може да бъде заключението от всички факти и фактчета, които систематично се повтарят. Именно от ,,царствующето многовластие" и от „липсата на обща связ", вие сте искали да се възползувате г. С[арафов], за да създадете вашата организация, която да ви избере за „представител". Прави сте, като казвате, че „безумния нищо не може да завладее”. Не по-малко прав ще е и оня, който ще притури: но много злини и нещастия може да причини. В това, вярвам, и вие не се съмнявате - Одринско ни е пред очите.

Горното „удостоверение" много нещо казва. То ни отговаря и доколко вашите емисари са прибягвали до терора при изпълнението на мисията си.

Ние ви обвиняваме г. С[арафов] задето при секи случай вие се мъчите да развращавате орг[анизационни] четници. Какво е ако не разврат, да викате отделни четници, били и самите войводи и да им давате своите „помощи": някакви 30-40 лева, един револвер и то без знанието на организаторите им. Нима не се сещат хората, каква цел гоните с това? Ами какво ви бе поведението спрямо Арнаудова? Последният бе, изпратен от Маджарова — имаме на ръка писмото му — не да работи солидарно с Таню, а да го гони. А propos. Вие знаете, че има за Одринския край избрано едно боево тяло. Защо ли аджеба не се споразумяхте с него при изпращането на Таня? Бихме чакали отговора ви, г. Сарафов.

Арнаудов изневери — защото е Арнаудов — и отиде та, се съедини с оня Таню, когото преди време е гонил и на когото какви ли епитети не е прикачвал. Но .... такива инструкции вие и другаря ви В. Ковачев сте му дали. Какво е това, ако не разврат?

Като привършваме, за длъжност считаме да поправим още една грешка в опровержението на г. Сарафова. Тя е, че сражението между Т[аню] и Дима временния организационен войвода не е станало под подстрекателството на покойния Вълков, а е било предизвикано от Таня. Когато Димо поканил 1-2–ма  да дойдат и се разберат, Таню изпраща 8-9 момчета. С каква цел, читателите ще се досетят, като знаят че Димо е бил с 3-ма само. На трикратното извикване на Дима да се върнат, момчетата на Таня продължавали да се приближават. Тогава чак Димо открива огъня. Ако не бе Вълков, Таню отдавна щеше да е в числото на умрелите. В засадата устроена от Дима, Вълков, за да осуети сякаква стрелба, изпратил на Таня брата си за куриер. Вярно ли е това г. Сарафов?

На края, чуйте и от нас един съвет: забравете Одринско. Вие виждате, че там не ви върви. Жертвите от първата ви самостойна акция - Керемидчиолувата афера - още гният в Паяс кале; по Дертли Мустафа-беювата афера загинаха само добри сили; поддържаните едно време от вас и от вашите хора (за това може да ви дадът сведения П. Генадиев и А. Кипров) чети докараха само нещастие на хората. Ето сега и Таню не излезе по-щастлив от своите предшественици. Забравете, съществуването на Одринско. Не виждате ли, че сте станали неговия ,,зъл гений”, както ви наричат там хората?

Новак.

Публ. във в. “Революционен лист”, бр. 17, 21 юли 1905 г., с. 9-11.

---------------

(1) Отговорът е подписан с псевдонима на Петър Николов Васков “Новак” (1875, Велес – 1907, с. Лъджакьой, Дедеагачко), учител в Лом, Видин, Сливен, Одрин, председател на Одринския окръжен революционен комитет.

(2) Пасажи, заети от едно писмо на В. Ковачев, изпратено до Т. Николов. (Бел. П. В.)

(3) Ibid. (Бел. П. В.)

(4) Това писмо е заловено заедно с другите и прочетено в заседанието на Извънредния Одр[ински] съд. (Бел. П. В.)

 

№ 23

ИЗВЛЕЧЕНИЕ ОТ РЕГИСТРИТЕ НА ВЕЛИКОТО ВЕЗИРСТВО ЗА ПОСТЪПИЛО СУЛТАНСКО ИРАДЕ ЗА ПОМИРЕНИЕТО МЕЖДУ Б. САРАФОВ И Д. ГРУЕВ ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВИЯ РИЛСКИ КОНГРЕС.

[ЦАРИГРАД], 20 ОКТОМВРИ 1905 Г.

 

Съобщава се, че между известния войвода Сарафов и водача на Вътрешната организация Дамян Груев е постигнато разбирателство.

Публ. в Документи за българската история, т. IV, С., 1942, с. 290-291 и в Д. Груев, Спомени, кореспонденция, с. 257.

 

№ 24

ПИСМО ОТ Б. МОНЧЕВ ДО ХРИСТО МАТОВ С ОТГОВОРИ НА ЗАДАДЕНИТЕ МУ ВЪПРОСИ ОТ МАТОВ ЗА РЕШЕНИЯТА НА ПЪРВИЯ ОБЩ РИЛСКИ КОНГРЕС НА ВМОРО.

Б. М., 16 НОЕМВРИ 1905 Г.

 

Централно управление: състав сегашен, избор, права и длъжности, седалище.

Централен комитет се предвижда само с много ограничени права.

Отредена му е функция на бюро, а не на управително тяло. “За всички свои по-важни мероприятия, а кои са важни и кои не, не се определя, Централният комитет трябва предварително да има съгласието на окръжните комитети”. В състава влизат четирима легални и двама нелегални, избирани от Общия конгрес. Друг начин за избор не се предвижда. Седалище – остава старото място. Дамян Груев и Пере Тошев са нелегални членове на ЦК, а пък аз един от легалните. Аз и Дамян Груев отказахме.

2. Окръжно управление: избор, права и длъжности. На едно място ли са?

Окръжен комитет също се предвижда. Окръжният комитет е в същата зависимост от околийските комитети, както Централният комитет от окръжните комитети. Предвижда се легалните да бъдат на едно място. Съставът на окръжния комитет се избира от окръжен конгрес, друг избор пак не се предвижда.

3. Ревизионни тела – чети.

Ревизионна чета отделно за всеки окръг не се предвижда. Избраха се трима – Борис Сарафов, Иван Гарванов и Никола Пушкаров – общи ревизори за цялата Организация.

Учреждава се Върховна контролна комисия, която ще ревизира делата само на ЦК. В състава на тая комисия влизат всичко двама, и двамата легални.

4. Задгранично представителство.

За представители избраха се: Гйорче Петров, Димитър Стефанов и Петър П[оп]арсов. Предвиждат се някои ограничения, но изобщо Представителното тяло запазва стария си характер. Гйорче Петров по един много нахален начин се наложи за представител. Този човек смятал себе си като предопределен от Провидението за представител на ВМОРО. От туй произхождат и много от негодуванията на някои делегати.

5. Изобщо по изборното право.

Избор става само по един начин – чрез конгрес. Предвижда се избор чрез писмено разбиране само в случай, когато комитета се лиши от един или двама свои членове. Ако половината или повече от половината състав на комитета пострада, избира се нов състав чрез конгрес. Законността на конгресите се проверява от съответните по-висши конгреси.

6. Тактика изобщо и близка тактика в частност.

Определено решение по този въпрос няма. След като се спомена, че европейската намеса в Македония се намира за недостатъчна, наново се подчертава революционния характер на Организацията и въоръжената борба, която трябва да водим до края. Вярвай Бога, казани са само общи фрази. Конгресът повече се спря на разни дреболии по културно – икономическите задачи на Организацията. Доколкото аз можах да схвана, по икономическите задачи на Организацията общо схващане няма, по право много слабо се разбират.

7. Гласове по име на две страни – кой, къде?

(По този въпрос Мончев не е отговорил).

8. По сметките на нас, представителите – избрана комисия. Получи ли се равносметка от нас?

Няма да се преглеждат никакви сметки. Кой дал – дал, кой ял – ял.

Вашата равносметка се получи, но не се прочете.

9. Сарафовият въпрос.

Конгресът дарява всеобщо опрощение на всички грешници и престъпници. Опрощават се всички престъпления, вършени до 30 октомври 1905 г.

Съображения: 1. Разглеждането на делата ще ни отведе много далеч; 2. Само чрез забравяне на грешките може да се дойде до едно побратимяване и 3. Така вели Гйорче, Яне и послушното болшинство.

10. По Цончевата група.

Конгресът реши да направи последна постъпка от своя страна пред групата върховисти, като ги подкани да разтурят групата в късо време, в замяна на което им дава широк прием в редовете на Организацията. В случай че предложението се отхвърли, решено е Организацията да излезне с едно съобщение до българското общество, с което да го осветли по водените преговори и да стовари от себе си отговорността за всички лоши последствия на борбата. Предвиждат се атентати на българска територия.

11. В що се състои изиграването, ако има, както види се мислиш.

От писаното дотук сам можеш да разбереш в какво се състои изиграването. За пояснение ще прибавя: Гйорче, Пере и Стефанов съумяха да спечелят на своя страна повечето от делегатите и с това станаха център в конгреса.

12. Що мислиш и що пишеш в Солун.

Правилникът, според мене, е дело на умувания и на превзет демократизъм. Докато тоя правилник не се отмени, дотогаз в Организацията ще царува анархия. Невъзможно е да има законни институти, каквито се предвиждат в Правилника; ако някъде нещо се нареди, то няма да бъде дълготрайно. Още отсега всички трябва да се погрижим за свикването на втори общ конгрес най-късно до юли или август, който конгрес да преработи Правилника и да отмени някои от взетите решения.(1) Предвиждам и втория конгрес да бъде незаконен въз основа на изискванията от новия правилник. За сега по-добре, ако се подчиним на взетите решения.

13. Що мислят други.

Даме Груев е убит духом. Лазар Маджаров само ругае. Друг един само псува. Интересно, след приемането на Правилника говорих отделно с Яне и с някои от неговите хора, които гласуваха Правилника. Всички те считат приложението на Правилника за невъзможно и се чудят що ще правят. Лазар Маджаров и други неколцина се считат оскърбени от избора на Гйорчета и Сарафова. Какво мисли Яне сега, не знам. Той е тука, но аз не съм се срещал с него и неприятно ми е да го срещам.

14. Що отговарят най-сетне Стефанов и Арсов.

Петър П[оп]арсов писмено подал оставката си. Писмото не съм го чел, но чувах от Груева, че Арсов не можел да работи задружно с Гйорчета.

Димитър Стефанов е тука. Последна дума не е дал още.

15. В що се състоят сегашните преговори с Цончевци и дали в нещо не са съобразени с решението на Конгреса, както Божем се мълвяло.

В поканата, която се поднесе на Цончевци, макар и изрично да бе казано, че тя не означава водене на преговори, а иска незабавен отговор с дума и дело, Даме Груев, който бе определен да поднесе поканата, позволил си да води преговори с Цончева в присъствието на Ляпчева, Дяковича и друг един, на когото името изумих. Роптание някакво за тая волност на Груева аз не съм чул. На нашата покана Цончев отговори писмено от свое име.

“Върховният комитет, пише Цончев, отдавна е унищожен от българското правителство. Ние сега сме представители на една вътрешна група”. Считат се оскърбени, загдето не са били поканени на конгреса, както са били поканени всички други групи. Приемат изработените правилници от конгреса и желаят да работят задружно. Това е писменото заявление на Цончева. Устните заявления са по-важни: 1. Считат помирението станало от деня на размяната на писмата; 2. Това е заявление на Цончева и на всички негови другари, находящи се в София. Съобщил на своите другари вътре и вярва да получат отговор в положителен смисъл; 3. Ако се получи отрицателен отговор, Цончев решен бил да се отдели от групата; 4. Вестник “Реформи” ще престане да излиза.

Въпросът остава открит. От наша страна никакви нови предложение не са направени.

16. Разни.

Войводата на околийската чета също е избираем – избира се от околийския конгрес. Личният състав на четата се определя от войводата в съгласие с околийския комитет. Войводата, както и всеки четник, получава официално назначително – войводата от околийския конгрес, а четниците от околийския комитет. Войводата по право е член в околийския комитет, но не завзима определена длъжност в него.

Занапред във всеки град се урежда градско ръководително тяло, както и във всяко село – селско ръководително тяло, а делата на всички селски комитети и градския комитет в една околия ще се ръководят от околийския комитет. Съставът на околийския комитет се избира чрез конгрес от делегати на градската организация и на всички селски организации в околията. До конгреса мнозина говореха за федеративност в Организацията, но почти всички се спираха до окръзите. Самият конгрес обаче вместо до окръзите разшири разпокъсването до околиите. Според Правилника, околиите са самостоятелни единици и всяко мероприятие на Организацията трябва да става с тяхно съгласие.

За редакционен комитет избраха се Христо Силянов и Димо Х[аджи]димов. От Дамян Груев научих се, че последният е отказал.

Правилниците са под печат и тези дни вярвам да излязнат. Щом излязат, ще ти пратя по един екземпляр.

С поздрав: Борис.

Публ. в 36 години във ВМРО, с. 408–411, Архив Христо Матов, с. 236–239.

-----------

(1) На практика Правилникът на ВМОРО е променен не на следващия Втори Рилски общ конгрес, тъй като той се проваля по вина на серските делегати, а чак по време на работата на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО през март 1908 г.

 

№ 25

ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ УЧАСТНИЦИТЕ В СЪВЕЩАТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ НА ВМОРО ДО ОКРЪЖНИТЕ И ОКОЛИЙСКИТЕ КОМИТЕТИ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА.

Б. М., [15 ЯНУАРИ 1907 Г.](1)

 

ДО ДРУГАРИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА ОКОЛИЙСКИТЕ И ОКРЪЖНИ КОМИТЕТИ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА.

ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ БОЛШИНСТВОТО ДЕЛЕГАТИ НA ОБЩИЯ КОНГРЕС НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Съгласно наредбите на Организацията през октомври м. г. предстоеше да се свика Втори редовен общ конгрес.(2) Според чл. 141 oт Правилника инициативата за неговото свикване принадлежи на Централния комитет.(3) По нещастно стечение обаче на обстоятелствата последният се разтури, без да може да изпълни тая си обязаност. Делегатите на Струмишкия окръг, имайки предвид безизходното положение на Организацията и възползувани от чл. 52, който съгласно чл. 93 се приспособява към Централния комитет с изричното съгласие на останалите правоимащи членове на комитета, встъпиха в неговите права и поканиха останалите окръзи да изпратят незабавно делегати за конгреса. За сборен пункт те определиха X...,(4) а за дата 15 декември. Окръзите охотно се отзоваха на поканата; ония от тях, които бяха закъснели, побързаха да уредят своите конгреси и делегатите в голямото си болшинство още преди определената дата бяха на сборния пункт.

От резултатите на окръжните конгреси предполагаше се, че Общият конгрес ще се състои от 51 делегати – 12 от Битолско, по 8 от Скопско, Серско, Одринско и Солунско и 7 от Струмишко. В изборите предвидената в Циркуляр № 2 норма – един делегат на 5000 члена, не бе спазена в Струмишко, Серско, а може би и от други окръзи. Те избраха повече делегати от припадащите им се. Но навярно причината за тая несъразмерност трябва да се дири в отсъствието на статистика за членовете и организираното население. Д. Груев, Кирил(5) и П. Тошев бяха избрани от по 2 места, така че числото на делегатите се намаляваше на 48.

Веднъж делегатите пристигнали, тям предстоеше да се конституират в редовен конгрес. За тая цел трябваше да се направят няколко предварителни заседания, в който да се проверят пълномощията и се касират неправилно избраните делегати, ако би имало такива, а също да се определи окончателната дата и място на конгреса. Тая практика, която е единствено законната и уместна, е осветена и от миналия Общ конгрес, който постъпи именно по тоя начин.

Предварителните заседания започнаха. За голямо съжаление обаче в тях се установи, че има група делегати, която не желае да се подчинява на общите решения и която на всяка една цена иска да види реализирани своите предварително обмислени планове. Това бе същата оная група, която още в миналия Общ конгрес бе се показала опозиционно настроена към съществующите наредби и гледища и която искаше да се наложи на цялата организация. Ядката на тая група бяха серските делегати: Я. Сандански, Ч. Кантарджиев, С. Хаджиев, И... (легален), П. Тошев (делегат същевременно и от Битолско), П. Арсов, Д. Стефанов и К. Българията. Към тях се присъединиха: X. Чернопеев от Струмишко, П. Ангелов и Г. Василев от Скопско и А. Станоев от Солунско.

Първото заседание се състоя на 13.XII. – два дни преди редовно определената дата. За дневен ред по желанието на серските делегати биде поставен въпросът за окончателното определяне мястото на конгреса. Серчане и техните съмишленици се изказаха единодушно, че конгресът трябва да стане в организационната територия, понеже в такъв смисъл се е изказал миналият конгрес. Те се основаваха на онова изявление на конгреса, изложено в Циркуляр № 1, в което той обяснява, че се е състоял зад граница по съображения, които не трябва да се вземат като претекст в бъдеще. И от тая чисто отрицателна и желателна форма на изказване серчане вадеха едно абсолютно задължение за всички бъдещи конгреси. Болшинството от делегатите бяха на противно мнение. Но те не се изказаха определено, понеже намираха, че е необходимо да се почака до определената дата, за да могат присъствува повече делегати – заседанието [се] състоеше едва от 16 души. Това мнение се уважи и заседанието се закри, без да реши нещо.

На 15 се състоя второто заседание със същия дневен ред. Серчане продължаваха да настояват на своето гледище и искаха да се пристъпи към гласуване. Но и това заседание не бе законно; в него присъствуваха 28 делегати, когато според чл. 143 от Правилника, който изисква за законно заседание най-малко 3/4 от предвидените делегати, би трябвало да присъствуват поне 36 души. Независимо от това мнозина делегати, неосведомени от инициаторите за мястото на заседанието, не можаха да присъствуват. Имаше и такива делегати, които бяха из провинцията или в Македония, но за които положително се знаеше, че пристигат. Предвид на тия съображения се реши да се отложи разискването и гласуването на въпроса за още 2 дни. По предложение на един от съмишлениците на серчане се прие, че следващото заседание ще гласува въпроса, от колкото и делегати да се състои.

На 17 се състоя третото заседание. То ще остане паметно в историята на Организацията. Болшинството от делегатите се изказаха в смисъл, че конгресът трябва да стане зад граница. Те посочиха преди всичко на фактическата невъзможност за неговото състояване в организационната територия поради зимното време и неудобност за делегатите да влязат вътре, след като са се събрали вече зад граница. Те посочиха, че няма никакви клаузи в нашите наредби, които да са против подобно решение, и че мотивите, изложени в Циркуляр № 1, които принудиха миналия конгрес да стане зад граница, са в сила и сега, плюс даже още други. Те посочиха най-после, че не е важно къде ще става конгресът, а какво ще решава и заявиха, че ако би било възможно да се удовлетвори желанието на серчане, те не биха имали нищо против. Но серчане нито се опитаха да възразят на тия доводи; те настояваха на своето и чрез Чернопеева заявиха, че ще напуснат конгреса, ако се реши да стане в България. Предложи се гласуване. Серчане, макар че в първите две заседания най-настойчиво искаха това, заявиха, че въпросът не може да бъде подлаган на гласуване, понеже по тяхното разбиране бил предрешен от Циркуляр № 1. И когато им се обясни, че изпадат в противоречие със самите себе си, те, вместо да възразят, демонстративно напуснаха заседанието. Делегатите бидоха изненадани, те не очакваха подобен край и не гласуваха. Те основателно се опасяваха, че серчане ще се отцепят от Организацията, и оставиха въпроса открит до едно трайно и сигурно разбирателство с тях.

Безсъмнено мотивите, които караха серчане и техните съмишленици да бъдат така настойчиви, не бяха от някое особено чисто естество. Те се вдъхновяваха не от желанието да спазят някакъв принцип за самородност на Организацията, те просто искаха да правят политика от въпроса. По всяка вероятност те са предполагали, че ако конгресът се състои вътре, то мнозина от техните противници по физическа немощ не биха могли да отидат, когато техните делегати всички до един биха били там. И тогава те с много по-голям шанс биха могли да разчитат на болшинство, към което явно се стремяха. Че техните съображения са преследвали именно горната цел, свидетелствуват следните три факта:

1) Някои техни съмишленици, като Чернопеев, бяха предварително определили мястото на конгреса в България и даже проектираха да почнат да правят нужните приготовления;

2) Те сами, след като напуснаха предварителните заседания, определиха за окончателно място един български пункт; и

3) Те заявиха, че не признават за делегати известни лица, неприятни тям. Особено ясно се изказа в това отношение П. Ангелов в края на третото заседание.

Тоя въпрос по самото си естество трябваше да се разгледа при проверката на пълномощията, но серчане го повдига във всяко заседание. На своето предрешено мнение те даваха един по-общ характер и се мъчеха да го примирят с наредбите на Организацията. Те отричаха правото на делегатство въобще на всички ония, които по едни или други причини са напуснали организационната територия и сега занимават известни професии в България. А такива са почти всички солунски и битолски делегати и голяма част от одринските и скопските. Серчане се основаваха на чл. 3 от Правилника, според който всеки напуснал организационната територия член губи правата си на такъв, докато е вън. На тая декларация на серчане биде няколко пъти най-обстойно отговорено. Болшинството от делегатите обясниха, че окръзите имат върховното право да избират всекиго, който им е угоден, стига лицето да отговаря на необходимите по нашите наредби условия, и че делегатите могат да бъдат класирани само в два случая: 1) ако не отговарят на тия условия и 2) ако изборът е произведен по незаконен или нередовен начин. Делегатите посочиха, че чл. 3 не отнема правото на делегатство на живущи в България работници, понеже миналият Общ конгрес, същият тоя, който изработи въпросния член, избра за представители П. Арсов, който беше назначен учител, и Д. Стефанов, който беше адвокат, а за редактор на “Революционен лист” Д. Х[аджи]димов, чиновник в Македонския отдел на Министерството на външните работи – всички кандидати на същите ония, които днес са против подобни избори. Те посочиха и на това, че окръзите, предварително известени, че сборният пункт е в X..., са предполагали, че и самият конгрес ще стане зад граница. А в зависимост от това съображение те са избрали делегати, които действително да могат присъствува на конгреса. Делегатите, към които се отнасяше заявлението на серчане, заявиха, че в краен случай са готови да се откажат от мандата си, стига само да се даде възможност на съответствующите окръзи незабавно да си изберат вместо тях други, за да могат се представлява всички пропорционално на членовете си. Но серчане и на това не скланяха. А с това те явно даваха да се разбере, че единствената им цел е да имат без друго болшинство. Инак става необясним фактът, че под знаменателя на неправоимащите делегати те не подвеждаха своите съмишленици Г. Василев, който по собствените му думи е напуснал окончателно Македония и сега търси длъжност в България, и А. Станоев, който биде избран, макар че отдавна е в България.

Ако и да виждаха явно намерението на серчане, болшинството от делегатите направиха всичко възможно, за да се избягнат последствията, които биха могли да се породят от едно отцепване. Те правиха ред срещи и [опити за] разбирателства, пращаха няколко специални лица за изглаждане станалото, но напразно. Цели три заседания бидоха употребени за тая цел, но серчане нито счетоха за нужно да присъствуват на тях. Делегатите бяха в недоумение и страх пред бъдещето, обаче те не губеха надежда и продължаваха своите усилия. Но се напразно; серчане продължаваха да бъдат непримирими.

Тъкмо в разгара на страстите делегатите бидоха подложени на една изненада, която отново внесе малко надежда във формиралото се неверие за едно разбиране. Разпратени бяха до всички тях покани, подписани от Арсова и Стефанова, в които се определяше за място на конгреса един пограничен пункт в България. Тая покана бе и невярна в своите факти, и незаконна в своята инициатива. В нея се съобщаваше, че мястото се определя от Представителството в съгласие с находящите се бивши членове на Централния комитет и инициаторите струмичани. Г. Петров бе представител, а Кирил – член на Централния комитет; те не бяха сондирани. Всичките струмишки делегати, изключая Чернопеев, нямаха никакво известие, че се действува от тяхно име. Поканата бе и незаконна. Тя трябваше да изхожда от едно общо решение на всички делегати и само тогава би имала своята сила. Но въпреки тия нередовности в нея болшинството искаше да вярва, че тя е акт на едно отрезвление и залог на една задружна работа. Свика се специално събрание, в което бидоха поканени всички серчане, за да се обсъди взетата инициатива, против която никой нямаше нищо, но последните пак не дойдоха. И делегатите с горест констатираха, че са били измамени в своите очаквания. Непримиримостта на техните другари не бе отслабнала, напротив, тя още по се усилваше и достигна дотам, че серчане без стеснение заявяваха, че “ръкавицата е хвърлена и борбата е неизбежна”.

При подобна атмосфера на възбуденост и неприязненост естествено безполезно бе всяко отиване на определеното място. Липсваха реални гаранции, че ако болшинството би претърпяло нанесената му обида с произволното вземане инициативата от 2 – 3 души и би отишло, че би могло да се дойде до известен край. Поведението и декларациите на серчане ясно показваха, че те не желаят съвместна работа и че ако би се отстъпило на това им желание, те биха създали друг претекст и пак биха се отцепили. И болшинството не замина, Заминаха само избраните отначало 12 делегати без някои от тях.

Останалите делегати с изключение на д-р Руменов, Лозанчев, С. Икономов и М..., за които бе съобщено, че се отказват от мандата си; на Л. Маджаров и Г. Петров, които не счетоха за нужно да посещават заседанията след напускането на серчане; на Д. Груев, който биде убит; М. Герджиков, който намира за добре да направи свое собствено изложение; П. Китанов и Л..., които още отначало напуснаха заседанията и си заминаха, и на Д. Даскалов, Бакунин, Сливаров и П. Шишманов, които не можаха да дойдат отвътре, продължиха предварителните заседания. Да се конституират в редовен конгрес те счетоха за незаконно, понеже според Циркуляр № 2 липсваше необходимият минимум от 40 делегати, и нетактично, понеже подобна постъпка би означавала най-малко приемане на хвърлената ръкавица. Делегатите намират, че в подобни съдбоносни моменти, когато една борба може да бъде предизвикана в Организацията от напусналите делегати, най-компетентни и правоимащи да се произнесат са самите местни организации и те тям предоставят да кажат своята дума.

Предвид на горните съображения делегатите решиха да се конституират в едно съвещателно събрание, което да изкаже само мнения пред Организацията, от които се има такава нужда по всички жизнени за нея въпроси, но без да ги облича в задължителна сила За осветление на Организацията събранието изпраща настоящото изложение на всичко онова, което е станало преди и след напускането на серчане и техните съмишленици.

За още по-голямо осветление на Организацията събранието счита за необходимо да изтъкне в няколко думи ония дълбоки причини, които продиктуваха отделянето на серчане.

В обществените организации винаги се поражда опозиция на ония системи и режими, които са господствующи в тях. Тоя обществен закон не остави незасегната и нашата Организация. Още преди въстанието в нейните редове се бяха появили известни недоволници, които имаха за девиз да се борят срещу всичко старо, затова само, защото е старо. Те бяха неоформени, те сами не знаеха защо са опозиция; те просто искаха да играят ролята на вечни реформатори. Те бяха анонимни, те нямаха свои идейни представители, те не представляваха нещо цяло и не оказваха особено въздействие върху организационния живот. Но настана въстанието. То не даде желаната свобода, но затова пък даде разочарование, недоволство, даже негодувание. Актът на въстанието трябваше да бъде осъден най-безпощадно, а заедно с него авторите и системите, които го предизвикаха – така както те биха били величани при успех. Настана реакция срещу формите и идеалите на миналото и на Организацията почна да се чертае един съвсем нов път – тъкмо обратен на дотогавашния й. Недоволниците тържествуваха, те видяха развързани своите ръце и се впуснаха в най-фантастични новаторства. Те се организираха в своя група, начело на която застана Сандански – един от серските войводи, и почнаха да изнасилват духа на Организацията. През миналия Общ конгрес те бяха така силни, че даже по известни въпроси успяха да му се наложат. Психологическият момент бе особено удобен за най-крайни утопии и разни македонствующи социалисти от България пожелаха да го използуват за интересите не на самото дело, а на техните доктрини. Те застанаха начело на групата като нейни идеолози и почнаха по един косвен начин всецяло да я направляват по вкуса на своите абстракции.

Това външно влияние по разбирането на събранието е най-съществената причина за сегашните скръбни събития. То е, което създаде психологията на непримиримост у серчане, то е, което я засилваше и което създаде идейните различия на последните от Организацията.

Но психологическото сътресение от въстанието почна да се притъпява и Организацията отново трябваше да тръгне в своя нормален път – разбира се, след като плати необходимия данък на новите нужди на времето. Ето защо опозицията, която се яви в ролята на безогледен новатор, неминуемо бе предосъдена на едно бавно замиране и днес я виждаме в един конгрес от 48 делегати да се представлява едва от десетина души. Но крайните трябваше и до края да си останат крайни. Още повече, че те ковяха своите теории, изхождайки не от самото положение и нужди на делото, а от отвлечените теории на своите идеолози. Те се помъчиха да си създадат идеология, различна от тая на общегосподствующата в организационното съзнание, но те още я нямат. Тя е мъглява, неустойчива, неуловима. От всичко онова обаче, което са говорили, от всичко, което са вършили и писали в „Революционен лист” и другаде, може да се заключи, че техните основни различия от Орг[анизацията] [се] състоят в два пункта:

1) Серчане и техните съмишленици са убедени интернационалисти. Но техният интернационализъм не се съдържа в даването еднакво правоучастие на всички нации и религии в делото на революцията. Подобно гледище, понеже отдавна е усвоено от Организацията и е вписано като неин най-свят принцип, не може да служи като точка на различие. Различието е не в принципа, а в неговото прилагане. Серчане безусловно вярват в едно скорошно сближение между всички християни в Македония и Одринско, което поставят като необходимо условие за самото постигане на крайния ни идеал – автономията. Те не се отчайват от оная непримирима и кървава борба, която ни е обявена от сръбските и гръцките чети, и мислят, че тя е от временно естество. За тая борба те не обвиняват прямите нейни виновници – пропагандите, а самата Организация. Тя според тях е отблъсквала и преследвала небългарските елементи и със своето „поддаване” на официална България е предизвикала сегашното им поведение. И сега, ако ние им заявим най-искрено, че желаем тяхното съучастие и дадем реални доказателства и гаранции, че свято пазим нашата самостоятелност, те ще ни повярват и последват. Доколко сърбоманите и гърците ще ни последват, това знаят най-добре ония, които непосредствено чувствуват терора на техните чети. И ако Серският окръг би имал нещастието на останалите, то навярно неговите работници биха по-инак разсъждавали.

Серчане ненавиждат България, ако и най-охотно да се ползуват от нейното гостоприемство. Те искат пълна изолираност от нея и са готови да обвинят цялата Организация, че й се поддава и даже продава. Това е обвинение, което е твърде известно, за да се обяснява, и твърде несъстоятелно, за да се опровергава. Безсъмнено Организацията не може да не търси приятелството на България и въобще на всички ония фактори, от които зависи съдбата на македонския въпрос. Тя обаче високо прокламира своята самостоятелност и никога не ще я жертвува за подкрепата и приема, които й се оказват. В своята омраза към България серчане отиват дотам, че искат да се отблъсва всяка една помощ, която изхожда от нея. В подобни моменти, когато Организацията е в най-голямо финансово затруднение и когато ней са необходими огромни суми и оръжие за борбата й срещу неприятелските чети, да се отблъсват помощите, които се дават, без да се иска нещо в замяна – това е цяло престъпление спрямо интересите на делото.

2) Серчане са крайни еволюционисти. Недоволни от миналата, предимно боева дейност на Организацията, която по тяхното разбиране е главният виновник за неуспеха през 1903 г., те прегръщат една чисто културна дейност и с това съвършено затъмняват революционното естество на Организацията. Те не желаят бури и борби; те са за една подземна и безшумна работа, работа, която ще превъзпита населението и ще го направи съзнателен пионер в борбата и съзнателен гражданин на бъдещата свободна Македония. Те обвиняват своите неединомислещи в бунтарство, в желание да правят още тая година въстание, да хвърлят Организацията в най-опасна авантюра, но те с нищо не се стремят да подкрепят своите голословни обвинения. Съвещателното събрание не намира за нужно да показва несъстоятелността на еволюционното гледище; то просто посочва утопиите, в които изпадат серчане, и пълната несъвместимост на това гледище с една революционна организация, каквато е нашата, която има за цел час по-скоро да извоюва прямия си и непосредствен идеал – политическата свобода.

Такава е в общи линии идеологията на серчане и техните съмишленици. Не ще и дума, тя не се издържа на практика и ето защо нейните носители не са я приложили даже в нейния минимум. Ако и крайни новатори, те продължават да вървят по стария път на миналото. Деятелността на Чернопеева, който най-безпощадно преследва неприятелските чети и който не особено подбира материалните източници, деятелността на Сандански, цялата деятелност на техните съидейници, иде да покаже, че те на практика в нищо не се отличават от Организацията. И обясним става тогаз фактът, че в тяхната група има единици, които не единомислието свързва, а само личните връзки на приятелство и другарство. Но ако практиката не се отстоява, теорията се отстоява и ще се отстоява, защото нейните носители са доволно ангажирани вече с нея. При това тя е една отлична маска, под която се прикриват амбициите и честолюбията, едничките може би, които подтикват серчане по хлъзгавия и опасен път на отцеплението.

Съвещателното събрание, като подчертава, че посочените идейни различия са поне в момента по-скоро номинални, отколкото фактически, намира, че те ни най-малко не могат да послужат за достатъчно основание на едно отцепление. Събранието искрено съжалява за всичко станало и вижда опасността за Организацията от тая необмислена постъпка, особено в сегашните критически минути. То апелира към местните организации да упражнят всичкия свой авторитет и власт, за да поправят оная грешка, която при по-голямо благоразумие би могла да бъде избягната.

* * *

Съвещателното събрание счете за необходимо и уместно да се занимае само със следните въпроси:

1) бъдещата дейност на Организацията;

2) материална издръжка на Организацията;

3) Организацията и България и

4) управление и правилници.

След като разгледа най-обстоятелствено поставените въпроси, събранието взе следните решения, които имат силата на мнения пред Организацията:

I. Съвещателното събрание намира, че Организацията трябва да бъде революционна не само по характер, но и по начин на действие. Еволюционната тактика, която води към неусетно модернизиране на турския режим, трябва да бъде чужда на Организацията независимо от това, че в нейната територия няма обективни условия, които биха позволили подобна тактика. Предвид на това положение Организацията възприема културно-икономическата дейност само дотолкова, доколкото тя подпомага и не е в разрез с нейните непосредствено революционни задачи.

Организацията има за първа и главна своя задача да се подготви в боево отношение по възможност най-скоро както материално, така и духовно, за да действува винаги когато е необходимо. За тая цел трябва незабавно да се пристъпи към: а) въоръжаването на населението с по-модерно и в достатъчно количество оръжие; б) вкарване във вътрешността необходимите боеви и взривни материали и в) определяне специални инструктори, които да обучават населението в боево изкуство.

Организационните действия предполагат:

1) Най-активна борба срещу сръбските и гръцките пропагандагорски чети. Желателно е да почне неусетно да се дава на борбата непосредствено масов характер, като се предостави на населението само да се разправя с четите. Организационните чети ще се грижат само за неговото ръководство. Като се стреми да запази сегашните си позиции, изложени на опасност, Организацията не забравя и ония, които й са отнети. Тя се стреми да си ги възвърне чрез общи атаки от няколко райони, пресичане каналите на неприятеля и други начини, каквито местните и временни условия позволяват. Наред с непосредствената отбрана препоръчват се в борбата всичките възможни репресалии срещу сърбоманското, гръкоманското и гръцкото население и техните легални пропаганди като: изгаряне на села, служещи за база на неприятеля, нападение на чужди извън организационната територия села, икономически бойкот и пр.

2) Унищожение на турски, арнаутски и въобще на всички разбойнически банди, техните ятаци и свърталища.

3) Убийства на видни политически личности – турски държавници или чиновници и шефове на пропаганди.

Всичките тия действия трябва да почнат повсеместно и незабавно. Те се предприемат със съгласието на респективния окръжен комитет.

След като се подготви достатъчно, Организацията предприема ред атентати над обществени постройки: мостове, железници, тунели, банки, рудници и пр.; които са в състояние да увредят турските и европейските интереси. Както атентатите, така и въстанията организацията счита за свои формални действия и ги предприема: първите с изрично разрешение на Централния комитет, а вторите – на Общия конгрес. Величината и характерът на формалните организационни действия зависят не само от нейната подготовка, но и от момента, който ги е продиктувал.

Атентатите и убийствата, за да могат да бъдат по-ефектни и по-добре направлявани, трябва да се предоставят на специални терористични групи, към организирането на които е желателно незабавно да се пристъпи.

ІІ. Събранието възприема като принцип, че Организацията трябва да има своя собствена финансова издръжка, от която в голяма степен зависи нейната самостоятелност. Събранието намира, че Организацията би могла да има много по-големи вътрешни приходи, стига само по-добре да организира своя приходен бюджет, в смисъл да разхвърля правилно и пропорционално със състоянието на членовете техните вноски и налози. Препоръчва се предприемането на политически обири, пленяване на известни личности и пр. с цел да се добиват по-крупни суми.

Въпреки добре организираната финансова наредба обаче на Организацията събранието намира, че последната никога не ще може да се поддържа от непосредствените си приходи, и затова то препоръчва организирането на външната благотворителност, особено тая в България. Организацията за сегашните критически минути, когато нейното въоръжаване се налага най-скоро, въобще трябва да усвои началото, че тя може да приема помощи от всякъде, откъдето би й се предложили, но без да дава в замяна никакви ангажименти.

III. Събранието намира, че Организацията трябва да има към България една приятелска и коректна политика, конкретно изразена в осветляване нейното обществено мнение, доколкото това е възможно, по всички събития в революционния живот; въздействие за организиране емиграцията и българското общество за морално и непосредствено материално използуване и пр.

В своите взаимоотношения към България Организацията трябва да бъде особено осторожна; за да не изпадне в поддаване, което може да компрометира нейната самостоятелност.

IV. Събранието разгледа изработените от миналия общ конгрес правилници и намира, че те в голяма степен са непрактични и неприложими и че немалко са съдействували за сегашната анархия в Организацията, обаче се въздържа да укаже техните отрицателни страни, а също и да посочи положенията, на които трябва да почива нашето управление. То предоставя на окръжните организации чрез своите конгреси или писмени разбирателства сами да се произнесат по тоя въпрос и посочат необходимите според тях реформи.

* * *

Изхождайки от положението, че не е компетентно не само да взема формални решения, но и да прави законни избори, Съвещателното събрание реши да не определя лица за върховните тела на Организацията – Централен комитет, Представителство и Ревизионно тяло. Като има предвид: 1) че от тия тела не е окончателно разтурено само Представителството; 2) че мандатът на последното, като едногодишен, е изтекъл още на 31 октомври м. г.; 3) че Правилникът със своите празноти не указва как да се постъпи с върховните тела, в случай че след изтичането на мандата им Общият конгрес, който е едничкият правоимащ да ги замества, не се състои; и 4) че в организационната практика няма прецедент, който да ни упъти – Съвещателното събрание намира, че най-компетентни да се произнесат са самите местни организации чрез своите окръжни конгреси. Ако окръзите намират за добре, те могат поне да си изберат по едно лице зад граница, което да ги представлява и извършва техните покупки и експедиции до Общия конгрес, за най-близкото състояние на който събранието се надее, че окръзите ще направят всичко възможно. И само тогава би могло да се изберат законни тела и се тури край на сегашното хаотично положение.

С другарски привет, делегати за общия конгрес:

Картагенски, Л. Джеров, А. Манасиев, И. Гарванов, Т. Златков, П. Пенчев, Т. Оровчанов(6), Б. Чавдаров(7), Кирил, д-р Татарчев, Г. Илиев(8), М. Развигоров, Хр. Матов, Г. Христов(9), Август(10), Б. Сарафов, М. Дорев, Е. Чучков, В. Анастасов(11), И. Илиев, Д. Занешев, Т. Александров

НА БАН, ф. 36 к. оп. 1, а.е. 1019, л. 242–243. Печатно. ДА Смолян, ф. 30 к, оп. 1, а.е. 12, л. 1–2. Печатно. Публ. в Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали, с. 318–327 и в Ц. Билярски, Документи за живота и дейността на Иван Гарванов, Стара Загора, 1995, с. 69–78.

---------------

(1) Изложението е датирано по Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. ІІ, С., 1943, с. 482. Вж. и Ц. Билярски, Т. Петров, Документи от конгресите на ВМОРО след Илинденско–Преображенското въстание, ИБИД, кн. ХХХVІІІ, С., 1986, с. 391-400.

(2) За работата на Съвещателното събрание, в каквото се конституирали делегатите (без серските и струмишките) на несъстоялия се Втори Рилски конгрес, вж. Хр. Силянов, пос. съч., с. 479–486, Ив. Харизанов, Вторият рилски конгрес – 1906 г., сп. “Македонска мисъл”, г. І, кн. 1–2, С., юли – август 1945, с. 44–51 и Ц. Билярски, Т. Петров, Документи от конгресите на ВМОРО след Илинденско-Преобженското въстание, с. 338–340.

(3) Уставът, правилниците и циркулярите № 1 и № 2 на ВМОРО, изработени от Първия рилски общ конгрес и цитирани многократно в изложението вж. в Т. Петров, Ц. Билярски, Уставът и правилниците на Вътрешната македоно–одринска революционна организация, приети на рилския конгрес 1905 г., ВИС, кн. 5, С., 1984, с. 118–153 и Ц. Билярски, Т. Петров, Циркулярите на Вътрешната македоно–одринска революционна организация, съставени след Рилския конгрес от 1905 г., ИДА, кн. 50, С., 1985, с. 191–210.

(4) Става дума за Рилския манастир.

(5) Кирил, псевдоним на Еф. Спространов. Хр. Силянов грешно отбелязва, че зад този псевдоним се крие Тодор Попантов, или както отбелязва той неточно Тодор п. Антонов. Псевдонимът на Т. Попантов е Любен. Вж. Хр. Силянов, пос. съч., с. 486.

(6) Тодор Георгиев Оровчанов (1881, с. Ораовец, Велешко – 1927, София), офицер от българската армия, учител във Велес, член на Велешкия околийски революционен комитет (1901–1902), солунски окръжен войвода (1907–1908), през Балканската война е войвода на чета № 50 във Велешко, командир на 48 Планински взвод в Планинската дивизия в Моравската военноинспекционна област през Първата световна война

(7) Бойко Чавдаров (1880, с. Домуздере, Дедеагачко – 1908, с. Окуф, Дедеагачко), учител в с. Раклица, Лозенградско и с. Домуздере, Дедеагачко, дедеагачки районен войвода (1905–1908).

(8) Георги Илиев, от Струмица, учител, деец на ВМОРО и СБКК.

(9) Става дума за Георги Попхристов

(10) Август, псевдоним на Климент Кузманов Шапкарев (1875, Охрид – 1949, Битоля), учител в Самоков, Одрин, Битоля, Садово, секретар на Одринския окръжен революционен комитет, участник във войните за национално обединение.

(11) Викенти Попанастасов, учител, анархист, участник в македоно–одринското революционно движение, осъден на смърт и обесен по обвинение в извършване на атентата в Софийското казино през 1915 г.

 

№ 26

ПРОТОКОЛ ОТ ЗАСЕДАНИЕ НА ОКРЪЖНИЯ КОМИТЕТ НА СЕРСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ С ВЗЕТО РЕШЕНИЕ ЗА СМЪРТНИ ПРИСЪДИ НА ИВАН ГАРВАНОВ, БОРИС САРАФОВ И МИХАИЛ ДАЕВ.

СЕРСКО, 10 ОКТОМВРИ 1907 Г.

 

ПРОТОКОЛ

Окръжният комитет на Серския революционен окръг в пълен състав, събран на 10 октомври 1907 г. на заседание по повод разкрития заговор на групата Гарванов – Сарафов, представляваща българското националистично течение в Организацията, която от своя страна е замислювала да разстрои положението като обезсили и подчини на своето влияние стоящите на принципа за целостта и независимостта на Организацията дейци от Серския революционен окръг, взе в съображение следните обстоятелства:

I. Сама по себе си съединената група Гарванов – Сарафов се е стремила винаги да експлоатира македонския проблем, постепенно превърнат в средство за съществуването на известни личности, лишени от всякакъв революционен идеал и водими изключително от егоистични и славолюбиви побуждения, като не държи сметка за употребяваните подли средства по отношение на идейните си противници и влага само личен елемент с участието си в революционното движение.

Чувствувайки се слаби в основата си и неспособни да се борят на теоретична почва, те са усвоили методи неприсъщи на истински революционери и винаги са се стремили да спъват революционното движение, като са го отклонявали от пряката му цел и са ангажирвали времето и енергията на организационните дейци във вътрешни раздори и междуособици. Верни на горното начало, те са решили и замислювали да прокарат влиянието си и в Серския революционен окръг, като са избрали за оръдие на своята цел, близка тям по нравствените си качества личност – драмския околийски войвода М. Даев.

От своя страна М. Даев, съзнавайки се виновен и отговорен за влошеното положение в Драмска околия, достатъчно компрометиран и станал невъзможен между население и другари и сам по себе славолюбив, извратен и лишен от всякакъв идеен възглед, макар и да бе дал писмена декларация на Окръжния комитет, че възприема становището и поддържа другарите си от окръга, едновременно с това е бил в преписка и сношение с Гарванов – Пенчев, за да приложи уговорената между него и тях обща замисъл, да ги подпомогне и улесни отвътре за нахлуването на техни хора и завземането на окръга.

За да се обезпечи успехът на горния заговор, нужно е било съдействието на съучастници из самата вътрешност, а като най-главно онова на Паница, комуто най-после, мислейки да добие одобрението, Даев е разкрил заговора и го е натоварил да замине в България, гдето да се срещне с Гарванов – Сарафов и непосредствено дадат окончателна форма на плана за действие, а сам Даев при пристигането на Чудомир и Буйнов в Драмска околия за конгреса е приготвил тяхното избиване.

Други вероятни съучастници и помагачи на плана са мислили да вербуват в лицето на Запрянов, Чавдар, Занков, който е донесъл из България от тях писмо Даеву и се е готвил да заеме Демирхисарско. Вън от тях те са подготвили и имали на разположение за този случай изпъдените от Кадикъойско четници.

VII. Последното писмо на Даева до Гарванов и Пенчев съдържа поканата да му дадат обещаната от тях помощ, понеже моментът бил удобен и следвало да се пристъпи към действие – което писмо се съхранява в архивата на Окръжния комитет. Тези домогвания на Гарванов – Сарафов, станали наемници и агенти на българската държава и съвършено компроментирани като организационни дейци и действующи от името на българските държавнически и династически интереси – са един акт на престъпление, насочен в дадения случай еднакво до независимостта и цялостта на Организацията и до представителите на нашето идейно течение.

По силата на взетите от общия конгрес решения, вписани в циркулярите и чл. 205 от правилника, буква „Д”, комбинирани с буква „Ж” от същия член и въз основа на документите и данните по разкрития заговор, Окръжният комитет на Серския революционен окръг осъди на смърт: Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев.

С прилагането на присъдата по отношение на Борис Сарафов и Гарванов натоварва се Т. Паница, а Окръжният комитет ще изпълни онази към Даев.

Горният акт ще бъде същевременно и начало на тази система към всички онези, които биха действували по такъв начин.

Я. Сандански, Чудомир, Скрижевски, А. Буйнов

(Печат)

ЦДА, ф. 1508 к, оп. 1, а.е. 469, л. 1-3. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Ив. Гарванов, Спомени, документи, материали. Съст. В. Китанов, Ц. Билярски. София, 2005, с. 304 – 305.

 

* * *

 

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА СИМЕОН РАДЕВ

 

Тоя [Матей Геров] бе човекът, когото Борис Сарафов бе избрал за свой агент в Сърбия. Той го познаваше добре, но касаеше за една игра на надхитруване със сърбите и смяташе, че по-подходящ от него не може да намери. Как Матей Геров игра тая игра се вижда от писмото му, което давам като приложение. То е писано с тоя весел цинизъм и с това самовеличание в шарлатанията, който той охотно и радостно изваждаше на показ. Писмото е от 20-и януари 1903 година. Цончевото въстание чрез нахлуване на чети бе станало през есента край българската граница – и вече се говореше за едно по-голямо, оттатък Вардара. Борис Сарафов обикаляше Запада, търсейки средства тук и там - където му посочи ума и където изникне от фантазията му. Чрез Матей Геров той се опитваше да убеди и сърбите да дадат своята помощ. Сърбите били образували един комитет за Македония в Белград и клонове в провинцията. Матей Геров се въртял между водителите на тая организация, сеел раздор между тях и ги парализирал. А в същото време водил преговори за сръбската помощ. Той дава една вярна картина на владеещите в сръбските кръгове идеи досежно Македония. Принципът на автономията бил приет, но зад него се показало, макар и в друга форма, старата идея за дележ. Геров пишеше на Сарафова:

„От многобройните ми срещи с разните „отбори“ натоварени да ръководят македонските „отвари“, както и от откровените изявления на капитан Рафаиловича (най-меродавний), а напоследък и на Давидовича, подпредседател на Скупщината (и той е „натоварен“) излиза следното: Понеже у Сърбия няма македонци организирани, които с участието си във въстанието да дадат на туй въстание толкова сръбско - македонски облик, колкото то днес има българо - македонски, то Сърбия като пристава на една автономна Македония, опасява се, да не би тая автономия да добие чисто български характер. За да може тя да запази там своите права на претенции при създаването на автономията, ней е потребно да се чуе по света и светът да види, че там водят борба наравно и сърбо - македонци. А понеже такива няма, то тя мисли да пусне вътре войници и офицери, които ще се ползуват с привилегии. Добре, но при сегашния ... на нашата организация, когато на Перистер командува Сарафов, когато в Битоля ръководи Груев, когато на Пирин се развява знаме, на което личат Ъ и Ь без h и h, естествено е щото всяка помощ от дето и да е дошла тя, ще се счита като придобитък на досегашната организация и всеки неин успех ще се смята като плод на досегашната дейност. Това би значило те да работят в полза на българо – македонското движение. При всичко, че те нямат дълбоко вяра в твоята искреност, в твоите чисто - македонски замисли и намерения, обаче цял свят е привикнал да гледа на това движение само като на българско. А то трябва да се измени. И то ето как:

Целия Скопски вилает (заедно с Щип, разбира се) и северната половина на Битолския вилает трябва, или да се опразнят от всички съществуващи до днес органи на нашата организация или да се турят те на разположение на новата организация, в Сърбия, от дето ще получават своите наредби и средства и от дето ще се изпращат чисто сръбски чети, ще се прокламира сръбски народ в Македония въстанал. По такъв начин, както виждаш от нас се иска вече, а не от султана, признаването на сръбската народност в Македония и то посредством чети из сръбските полкове, които те ще нарекат македонски, местни сърби.“

Това беше, в едри черти - с прибавки на измислените от Ризова спорни и безспорни зони - програмата, която сърбите успяха да прокарат в сръбско – българския съюз за войната с Турция. Матей Геров, колкото моралните му устрои да бяха шаткави, обичаше отечеството си и мисълта, родното му Тетово да попадне в сръбски ръце му даваше тръпки, но той не искаше да докарва работата до скъсване, държейки в запас своите изкуства. “Макар и да е абсурдно това искане - пишеше той - но аз с вечната си резерва не им го отблъсквам ... защото там съзирам един басамак още за изкачване до целта ни тук.“ Той поставя тоя въпрос: „Ако ний приемем това условие, тогава в Северозападна Македония благодарение на държавните средства, с които Вий ще разполагате успеха на движението ще бъде гарантиран. В такъв случай, като се има пред вид, че българското правителство с нищо не ни помага, а нам е еднакво ценна както северозападната така и другата част от Македония, то с какво ще ни подкрепите, за да ни се гарантира също такъв успех и в Източна и Югоизточна Македония, дето ние не разполагаме с държавни средства. „Както виждаш - хвалеше се Геров - аз забих ножа право в месо.“ Сърбите се показаха обаче не по-малко хитри от него. След двайсет и четири дена бавене те отговорили, че „формата и размерите“ на пълната помощ ще бъдат определени, след като бъде прието по принцип тяхното предложение. Трябваше да се реши: да се отхвърли това им предложение или да се приеме. Матей Геров разглеждаше и двете хипотези и посочваше как сърбите могат да бъдат обезвредени в едната и другата.

„В първия случай - пишеше той - т.е. ако приемем искането, ний ще трябва да го приемем толкова късно, щото те да нямат време да се приготвят, а ние няма да чакаме вечно; докато се приготвят, ний ще караме работата, а после като сме почнали, да заповядат, нищо няма да ни пречи да я караме, защото естествено е, че във време на военни действия не може да се прави реорганизация, то става в мирно време.“ И самодоволен от хитростта си той добавяше: „Искреността остава цяла.“ Той посочваше церът и за положението, което би се създало от един отказ: „Във втория случай, т.е. ако го отхвърлим (при слаба компенсация), трябва това да направим толкова късно, щото те да нямат време да се приготвят за самостоятелна работа в ония северни краища, които ние сме пренебрегнали.“ Геров смяташе, че те ще капитулират. Но до тогава той не мислеше да стои със скръстени ръце. „А за да им се до това време суспендира всяка работа приготовителна - пишеше той - аз прибягнах до уроците на даскал Макиавели. Ето как: Трябваше най-напред да парализирам всяка инициатива от страна на най-способний за самостоятелна работа - капитан Рафаилович, а после да прекъсна сношенията (комуникационната) линия, между властта, която крепи и направлява и между органите, които слушат и изпълняват. Двете тези задачи реших с точността на филеас-фога и със спокойствието на Бога.“ Няма да се спирам на средствата, които той употребил - който е любител ще ги види в приложението. Ходенето му във Враня, в Ниш, интригите му, скарванията, които предизвикал, недоразуменията, които посял - всичко това е разказано от него с кикотене. Той предаваше със самозадоволство резултата: „Сношенията между властта и комитета суспендирани. Главата засмърде; комитета не функционира тук, а понеже възникналата разпра между Рафаилович и Кошакович няма кой да реши, то нито едний, нито другий работи. Приведох, прочее, всичко в бездействие. Що се смееш? На отрицателната ми деятелност ли? А това е потребно за нам тука. Нищо не бива да се върши без нас. Аз съм така майсторски разглобил щото отделните части са все здрави и когато ще потрябва ще ги сглобим, аз зная местата на всичките бурмички, но когато ще ги сглобим, те вече ще работят както ни изнася или инак казано, ще почнат да работят когато не ще трябват, а ние оставаме в средата необходими.“ На край той се провикваше триумфално: „На ти тебе сръбско - македонско въстание!“

Преговорите на Матей Геров в Сърбия не доведоха до нищо. Впрочем Борис Сарафов нямаше време да чака.