СЪРБИЯ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – ДЪЛГИЯ ПЪТ ДО НЬОЙ

„Войната е зло“

В навечерието сме на  100 годишнината от осъждането на България в Ньой, в рамките на Парижката международна конференция през 1919 г. където вместо преговори, се провежда  обвинителен процес основан на правен произвол, който погледнат през призмата на съвременната Европейската ценностна система и международното право, е нелегитимен и недопустим, както по своята процедура, така и по своя замисъл и разпоредби. Зад прикритието на понятията конференция и договори, във Френската столица в действителност се извършва насилие, където обвиненията, присъдата и изпълнението са в ръцете на победителите от войната. Те ги превръщат в инструмент на отмъщение и домогвания за държавно политическо заробване имащо за цел разрушаване самостоятелния живот на победените държави в полза на победителите.

 

И още нещо, легитимирането на тежките присъди става чрез мащабна манипулация и фалшификации на доказателствените материали, което признават дори и участниците в конференцията. Целта на тези фалшификации е изграждането на облика на България като непоносимо зло, което се корени в генетичната патология на Българския народ и неговата държавност. В тази връзка Сърбия полага големи усилия за да подготви множество пропагандни издания в представителен вид на английски и френски език,  с които да убеди множеството представители на държавите от Антантата и техните общества във вродения варваризъм на България. Ето какво казва всепризнатия исторически авторитет на Сърбия по въпросите за Българските зверства Йован Хадживасилиевич:

„Техният най-голям народен певец Иван Вазов, им е пял да колят всичко сръбско, да убиват и деца в пелените, и в майчина утроба, да се закърмят с вечна омраза към Сърбия и сръбския народ.“

И разбира се, най-значимото пропагандно издание против България от 1919 г., което само по себе си заслужава обстоен криминален анализ на манипулациите в него- албума към обвинителните материали на Ньойската конференция 1919 г.

„Българите през тяхното управление върху всички окупирани територии на Сърбия, няма значение къде и кои са били те, без разлика на ранг, служебно положение, от най-висшите до най-низши – накратко, всички тези, които представляваха България, в градовете, както и в селата и в най-бедните махали, от долината на Морава до Македония, от 1915 до 1918 г. показаха същия криминален манталитет и същите животински инстинкти.“

Изграждайки зловещия образ на България като варварски окупатор, беше много по-лесно да се прокарат чисто прагматичните и реални искания на Сръбската политика – окончателно международно признание и оправдание за поредната окупация на Българско население и земи - Македония и голяма част от Западна България(Линията Лом, река Искър, Перник, река Струма).  С това се целеше унищожение на суверенитета на България чрез репарации, международна изолация и премахване на армията, което правеше страната ни  напълно зависима и безпомощна от всяко външно влияние.

В Ньой Сърбия тържествува завършека на своята многолетна изконна борба за окончателно и безвъзвратно прекрояване на етно-политическата и международна обстановка на Балканите и утвърждаване на своя хегемонизъм, с което да е невъзможно опазването и приобщаването на Българското население в завоюваните от нея територии. Втората голяма нейна победа е използването на големите държави като параван за прокарване на манипулация с международното право, с която България да се превърне в незначително, второстепенно и напълно уязвимо държавно съществувание предразположено към саморазпад и поставено под пълен контрол. Амбициите на Сърбия са толкова големи, че те предизвикват оправданото възмущение на няколко от представителите на Парижката конференция, а Американската делегация явно се противопоставя на този план и осуетява изпълнението му в цялост.

С разгрома на Русия и Австро-Унгария, Сърбия се чувства освободена от опекунството, контрола и ограниченията на своите домогвания и в Ньой дава пълна воля на своите миниимперски стремежи - цялостно изпълнение на своята национална стратегия за хегемонизъм и завладяване върху Балканите, каквато бе идеята на нейния национален план – Начертанието на Гарашанин, защото това не засягаше и не накърняваше интересите на нейните нови покровители-Франция и Англия.

За да се изясни, как Сърбия постигна своята победа в Ньой и установи хегемония на Балканите до последната четвърт на 20 в., е необходимо да се разкрие, пътя на нейното развитие от една малка автономия наречена Белградски пашалък в началото на 19 век до създаденото на Кралство Югославия през 1918 г., като връх на Сръбското държавническо развитие. В това развитие ключово значение за изграждане на Сръбската хегемония има отношението й към Българския народ в рамките на неговото етническо землище и впоследствие създадената Българска държава, като естествено обусловено препятствие и пречка за достигане на своите стремежи. Този анализ е необходим за да се проследи обективно процеса на противопоставяне, вражда и антагонизъм между двете държави, без които не може да се разкрие истината, да се разбере и оцени случилото се на политическата сцена в Ньой. Едва тогава може да се изясни че събитието в Ньой от 27 ноември 1919 г. няма нищо общо с идеята за мир и справедливост, а  е представена е една постановка, която много умело прикрива истинската цел на тази конференция- унищожението на самостоятелната Българската държавност. Всички средства за това – нарушенията на международното право, дипломатическите комбинации, системната пропаганда и мащабните фалшификации за зверствата на България по време на войната спрямо Сръбското население са тази сцена, която трябва да прикрие и легитимира отдавна планираната разправа с България. А политическите актьори-участници в конференцията, трябваше да подготвят от този богат сценичен арсенал, величината на присъдата над България.

Откриване на Парижката конференция за сключване на договори с победените държави от Първата световна война 1919 г.

Разкриването на манипулациите в Ньой изискват най-малко два подхода. Първият налага преосмисляне и нови идеи за вече много или малко известни събития, които да бъдат изчистени от манипулации за да се видят по-дълбоки и сложни процеси на развитие и влияния, които дават възможност за по-обективна оценка не само на процеса в Ньой, но и на общите закономерности на Българо-Сръбските отношения в епохата на изграждането на Балканските нации и върлуването на Империализма от края на 19 и първата половина на 20 в.  Вторият подход на работа, определящ актуалността на дискусията по темата, е обстоятелството, че все още се крият исторически сведения, документи и истини. Тези сведения са скрити или недоизследвани достатъчно в архивите на България, Сърбия, Франция, Русия и Гърция за един по-ранен период до Първата световна война. Несъмнено, това, че се крият сведения отпреди повече от 100 години, означава, че ни очакват сензации,  които ще предизвикат коренен преврат в мисленето и оценката  ни по редица въпроси, които имат нужда от необременено от доктрини, идеологии и фанитизми мислене. Ето защо, актуалната дискусия по проблемите на Първата световна война на Балканите и по-специално между България и Сърбия все още ще се съсредоточава върху критическия анализ и формирането на хипотези, докато науката не задълбочи своята работа с откриването на нови източници и експертизата на досега съществуващите в оборот документи.

Ако трябва да се започне с критичния анализ, то на първо място може да се направи оценка за неадекватните, абсурдни и нелегитимни по форма и съдържание решения на Ньойския диктат. Ето някои по-важни от тях: Решенията наложени по време на Парижката конференция нямат нищо общо със същността  на принципа на договаряне,  на мира  и справедливостта в името, на които тя бе свикана, тъй като победените държави нямаха право на никаква защита или преговори по предварително подготвените наказателни постановления. Най-яркото доказателство за абсурдността на клаузите, бе обективната невъзможност за тяхното изпълнение поради това, че се стигаше до заплаха  за устоите на държавността и дехуманизация на живота сред победените народи. Пример в това отношение е самото прокарване на Ньойската граница, която може да се квалифицира като чудовищна, разделяйки с телена мрежа и гранична бразда вековно установени населени места,  включително и дворовете на хората( границата при Стрезимировци, Врабча, Петачинци, Долна и Горна Невля и т.н.). Пример е деликатното допускане на етническото прочистване, което накара бежанците да живеят през зимата на 1920/1921 г. на импровизирани землянки в Осоговската планина(Доклад на Вл. Руменов, директор на Върховния комитет по бежанците в България). Пример е покровителството и защитата над денационализацията на завладените народности, включително и Българската, със средствата на повсеместен терор, какъвто бе приложен в Македония след 1912 г.

Граница по средата на село Стрезимировци

И не на последно място, всеки един анализ се нуждае и от принципни позиции и гледна точка, които поставят на изпитание цялостната дискусия от морална и хуманна гледна точка. Съвременният анализ след 100 години изтъква на преден план принципите на хуманизма и свободата, принципа на справедливостта и уважението към достойнството и естественото право на народите да живеят в мир, което e фундаментална ценност на Християнството и бе прокламирано като принцип от идеолога на гражданското общество и ценности Жан Жак Русо . Днес те са първооснова на ценностите на Европейския съюз. Въз основа на тези принципи, се налага естественото отхвърляне и морално отричане на системата от договори установени на Парижката конференция, вкл. и в Ньой. Защото, постановките на Парижката конференция  провокираха избухването на Втората световна война само 20 години по-късно. Това е причината решенията в Париж и конкретно в Ньой да не бъдат приети и до днес като формула за утвърждаване на траен мир в Европа и света, а като форма за обявяване на нова световна война. Те предизвикаха непрекъсващите протести на Българското общество и до днес. Тези наказателни мерки бяха отхвърлени не само юридически и политически, те бяха отхвърлени морално и социално от съвременна Европа, изградила нова концепция за мира – концепцията на Европа без граници и уважение на националното самоопределение–тоест отпадане на инструмента за насилие върху несправедливо заграбени и дискриминирани общности. Премахването на границите между Европейските държави бе израз на една нова култура и политика основана на върховенство на законността, солидарност, хуманен модел на обществено развитие, уважение и  свобода на личността и народите чрез запазване на тяхната самоличност и гарантиране на тяхното самобитно културно и социално развитие, които създадоха обединението на Европейския съюз. Именно в неговата политическа, културна и административна рамка бе намерено приемливо решение на заплетените възли от империализма преди повече от 100 години.

Не всички общности и държави в Европа изповядват тези ценности и политика. Държавите, които са и до днес ръководени от манталитета и мирогледа от началото на 20 век, се стремят да запазят придобитите в онези мътни времена привилегии и господство. От друга страна, Европейския принцип на уважението към националното достойнство стана силен пример на заробените от национализма или комунизма народи и те подириха в Европейския съюз място за своето свободно и духовно развитие солидарно и равноправно с другите народи. Сблъсъкът между тези две тенденции най-ярко се очерта на Балканите в изкуствено и с насилие  създадената в Ньой Югославия, която вместо солидарност на Балканските народи, донесе Сръбския деспотизъм, от който бързаха да се разделят Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора, Македония и Косовските албанци.  Това не стана доброволно и с взаимно разбиране, уважение и солидарност. Така на Балканите бе възродена омразата, насилието и стремежа за господство, които дадоха началото на поредица от Югославски войни през 90те години на 20 в., довели до многобройни жертви и опустошения, сякаш сме във времето на Първата световна война.

Борбата за господство над народи и държави  и днес заплашва съществуването на Европейския съюз, защото със своята ценностна система, със своя пример на съвместно съществуване между държави с различни култури и равнище на социално развитие, със силата на законността и хуманизма, с могъщата си икономическа и политическа солидарност, той е пример за много народи и държави и общности, които търсят достойно съществуване и място в международните отношения и в съвременния свят, вместо да бъдат обект на експлоатация и завоевание, защото намират в този съюз гаранция за своето национално съществуване. И поради това, сблъсъкът на мисленето от 19 и 21 век поражда изпитанията, които днес разтърсват Европейския съюз в опит да се ерозира това, което изгради неговата притегателна сила – законността, уважението към човешката личност и достойнство, свободите на личността, култ към обществено градивен труд и творческа дейност, уважение към културната и национална самоличност на всеки един народ. Критиките на Европейските ценности и модел на съществуване не се правят от по-хуманни съображения, от алтруизъм и състрадание към гражданите на Европа. Ерозията има много-по атавистично-завоевателна амбиция - да се възстанови стария модел на граници, феодализиране на зависимости и влияния обричащи малките народи на бедност страдания и асимилация.

Народът на България е само един от многото примери за значението на Европейските ценности и съюз между държави. След повече от 150 годишна борба срещу външно политически зависимости, експлоатация и завоевания, довели до тежки поражения на нашия суверенитет и изстрадана  национална съдба, България намери пътя към съюз с държави, които приемат нашето съществуване като равноправно основано на общи закони и солидарност. Нещо, което нито една империя не може да си позволи с подчинените народи. Необходимостта от позоваването на Европейските ценности се основава на това, че преди повече от 150 години същите тези ценности станаха крайъгълен камък на борбата за национално Възраждане. Тези ценности бяха антипода на империализма и господството над малките народи, които в битката между тях сменяха само своя господар.  И за това ценностите на хуманизма, на уважението към достойнството на всеки народ, култа към законността и духовния напредък станаха знаме не само на нашата свобода, но и на нашата национална идея, която гениално ясно бе изявена в идеите и творчеството на Васил Левски. Ние в миналото и до днес искрено желаем тези ценности не всеки народ, както бе казал Левски, но имперските амбиции унищожиха братството помежду ни за да ни превърнат във врагове.  Нека да бъдем критични и да подчертаем, че след Левски неразбирането на неговите идеи, неспособността за тяхното осъществяване поради собствените ни слабости, поради изкушенията на останките от робския манталитет или поради отсъствието на високо съзнание и отговорности пред нацията, тези идеи бяха изопачавани или пренебрегвани в еволюцията на Българската нация и отстъплението от тях заплатихме на жестока цена в хода на нашата история до днес.

Макар България да се приобщи  само от 10 години към обществено-политическата организация на Европейския съюз, (и то в условията на трудно преодоляване рецидивите на ретроградните модели на социално-икономическо и  политическо наследство от миналото, които насърчават вътрешните социални противоречия и бедността) не може да се отрече международната стабилност и обезпеченост на народа и страната ни в един опасен свят днес, който помита държави и народи, включително и на Балканите, довеждайки ги до жалко съществувание, както самите нас преди 100 години. Именно  срещу една такава злощастна съдба нашето членство в Европейския съюз е една солидарна и надеждна преграда. Но за това България извървя своя трънлив път на страдания, наказания и изпитания, за да преодолее манталитета на омразата и противопоставянето от  19 и 20 век. Защото спокойно национално съществуване на малките държави се намира именно в солидарността на всички народи въз основа на ценностите на мира, разбирателството и хуманността, които нашето общество за да успее, трябва да утвърди в себе си и да ги пази.

Редица антиевропейски настроени политици и общественици извън България и у нас пренебрегват обстоятелството, че Европейската стабилност и правила дадоха възможност на България сама да изгражда своя имунитет и международно положение. Това значително затруднява нашия политически и обществен елит да преодолее вътрешните си нагласи на тежък васалитет и зависимости в международните отношения и да има поведението на една самостоятелна държава с равностойно значение в международния процес. Особено ярко този феномен изпъква  в насадената неравностойност на отношенията между България и Сърбия повече от 100 г. Обстоятелството, че България вече има коренно различен статут и място в международната общност все още не е осъзнато дори и от политическата класа у нас и нейни представители в дипломацията, политическите партии, държавните институции, да не говорим в местната власт близо да границата със Сърбия, които продължават да развиват своите рефлекси на страх, сервилност и отсъствие на деловитост, творчество и конструктивност на равностойна основа. Не могат и не искат да приемат тази промяна включително и в Сърбия, защото това означа край на доминиращото й значение в нашите политически отношения, а за равноправие и взаимно изгодно сътрудничество, дори и дума все още не може да се отваря. За това стремежа за реваншизъм спрямо страната ни днес се превръща като част от ново противопоставяне, чиято цел е запазване на предишното положение на подчиненост и второстепенност на България. В тази насока особено значение имат  лостовете на политически и икономически отношения  и не на последно място на пропагандата както на национално така и на международно равнище. Тези обстоятелства налагат отговорното отношение на обществото за идентифициране новостите в методите и организацията на редица явления и процеси, които пряко са насочени към формиране на нагласи  и въздействие върху облика ни като Европейска нация и държава. Едно от тях е опита да се поддържа образа на България като държава с варварски нрави и престъпно минало чрез възраждане на обвиненията за геноцид и зверства над Сръбския народ по време на първата световна война.

В тази обстановка, ние също се връщаме към преосмислянето на събитията от Първата световна война с високо критично отношение към себе си. Но това е база за отношение към всички участници в това зло, защото едностранчивата и манипулирана дискусия, която стои зад обвиненията в Българските зверства и геноцид, се нуждае от цялостно изследване на комплекса от събития и процеси не само от Първата световна война, но и далеч по-назад в Сръбско-Българските отношения. Там, където са скрити причините и проявленията на противоречията между двата народа и държави, достигнали до своята крайна фаза на враждуване изразена в неколкократни военни противопоставяния. За нас не са важни само половинчати констатации и тяхното политико-пропагандно манипулиране. За нас е важна истината и изясняването на пътя за недопускане в нашите взаимоотношения на омразата, насилието, жестокостите и безчовечността оставили тежка травма върху нашите взаимоотношения през целия 20 век. Нещо повече, обсъждането на тази тема непременно трябва да има за цел отричането и предпазването от механизмите и процесите довели до тежкото противопоставяне на Балканите за да не се допускат подобни страдания, които бяха рецидива на Югославските войни в края на 20 век.

Преодоляването на омразата е изключително болезнен духовно-нравствен катарзис, който изисква огромни усилия и жертви от всяка личност и в обществото като цяло. Това е тежък и сложен процес , който изисква време,  усилия и помощ. Ето защо в този процес ние трябва да имаме културата на разбирателство, взаимно опрощение и изправление , както проповядват изконните Християнски ценности основани на приемането на истината, а не бутафорното перчене с Православието, което е добило характер на национално-политическа идеология и с основание може да се нарече православизъм. Именно истината е единствения път на очистението и опрощението. В тази връзка, връщайки се към злодеянията на Първата световна война, ние сме призвани да търсим, следваме,  да обявим,  разкрием  и преодолеем злото като първопричина за страданията на народите, особено на Балканите. Само това може да превъзмогне дълго и умело налаганото противопоставяне и омраза между България и Сърбия, които многократните фалшиви договори, декларации, височайши посещения и речи за вечно приятелство (заслужава да се отбележи – предимно по инициатива на политици от България, докато Сръбските политици гледаха покровителствено и хладно на подобни емоционални и чинопоклонни манифестации без покритие) , засилваха още повече политическо лицемерие и коварство до ден днешен.

100 годишнината от Първата световна война и последиците от нея в България сякаш се подминават и премълчават от един с десетилетия нагнетяван страх от тази тема, който е валиден и до днес. У нас темата е предмет на обстойно изучаване предимно във военно-стратегическите аспекти, докато липсва развито осмисляне и идеи в областта на социологията, политическите науки, философията, културологията и др.,  за мащабните културни, политически и икономически влияния, които тя оказва не само в периода на следвоенната криза, дефинирано с понятието „Втора национална катастрофа“, а  с процесите на изменение на Българското общество и трайните последици през целия 20 век върху нашата съдба във вътрешно и международно отношение. В различни времена и с конюнктурно политически мотиви, науката е била отклонявана от проблемите и последиците от войната, което ни лишава от културно-политическа и историческа зрелост. Без да познаваме и следим процесите породени от войната както у нас, така и сред другите участници, нашата дипломация остава със свит кръгозор и  бедни ресурси на идеи, а обществото става лесна плячка на пропагандни интриги и манипулации обслужващи външно политически интереси. Дори и ограничената кампания за опазване на съзнанието за героизма, подвига и дълга на нашите деди през 80те и 90те години на 20 век, не можа да спре процеса на заличаване на общественото съзнание за тази епоха.


Същевременно темата за Първата световна война има устойчиво присъствие в общественото съзнание и един от неговите стълбове във възпитанието и културата на Сърбия. Нещо повече, немислимо е изграждането на Сръбското обществено мнение,  национално отговорно поведение, политическия елит и доктрина без мирогледа основан на тази съдбовна за тяхната нация епоха. Именно това превръща събитията на Първата световна война в много ценна  митология, която по своята сила и същност е напълно равностойна на религиозността. В тази митология особено място заема България. Нейният образ е символ на злото във всичките му разновидности и сме представени като най-големия и жесток враг, угнетител и унищожител на Сръбския народ. Отрицателния образ на България е несъразмерно по-голям от този на Австрия, Германия и Унгария, които  в действителност, по време на Първата световна война, са нанесли големи поражения върху Сърбия. Причината за тази несъразмерност е свързана с опортюнизма и ползите на Сърбия за сътрудничество с тези държави, които имат значимо място и влияние в Европейската политика и разполагат с достатъчно възможности да се противопоставят на всякаква конфронтация. Изборът на България за главния враг е продукт на много по-сложни причини и обстоятелства от историческо и политическо естество, които са свързани с насоката на Сръбската обществено-политическа доктрина за противопоставяне спрямо България още преди нейното създаване като държавен субект, защото съществуването на Българската държава е в противоречие със Сръбската национална доктрина още от времето на Гарашанин(1844 г.)  и поради това, обективно националните интереси на двете държави не могат да намерят хармонично разрешение, включително и до днес. Ето защо, откъснатия анализ на събитията от времето на Българската окупация 1915-1918 г. в Сърбия, извън контекста на тези обстоятелства поражда силно изкривена представа за същността на противоречията между двете държави. Друг е въпроса, че за тяхното изостряне и ескалация до войната, съществуват още по-значими фактори свързани и с могъщите интереси на големите империалистически държави през 19 и 20 век.

Стоян Новакович


 

Йован Ристич

Драмата на сблъсъка между България и Сърбия има голяма предистория. Тя се корени в културно-етническите различия между двата народа и естественото обстоятелство, че Българската държавност е с по-голяма историческа тежест през средновековието, като е поставила значителни темели на културата, която е обща и за двата народа ( писменост, религия, държавно начало), но непризнавана от Сръбската историография. Наред с това, през периода между 17 и началото на 19 век в. Българската народност живее в много по-различни и неблагоприятни условия определяни от характера на Османския деспотизъм и политическо влияние на Европа, което дава огромна преднина на Сърбия, създавайки своя самостоятелна държавност първа на Балканите – 1817 г. след създаването на Белградския пашалък. От друга страна, Българската народност преживява значително етническо развитие и чисто демографски се превръща в доминиращо население на Балканите. Но поради своята географска разпокъсаност, близостта до Цариград и пряко Османско управление, няма възможност да изгради   силен елит, който да организира борбата за национално освобождение и обединение.

Вторият важен фактор, определил по-значимо и трайно различията между двата народа, е борбата за  господство над Балканите между империите на Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Русия в плана им да изтласкат и установят своето влияние върху територията на Османската империя до Босфора. За тази цел се използва похвата на създаване на подконтролни  и зависими държавни формирования като Сърбия, Влашко, Гърция, България, Босна, Източна Румелия, превръщайки ги в инструменти на тяхната политика чрез умелото им противопоставяне. Именно чрез тези малки, неопитни и зависими държавици се осъществява дистанционната война между големите държави, използвайки човешкия ресурс и политическата вражда между самите тях. Това са особеностите на имперската политика и дипломация от тази епоха, която употреби малките народи и държави като инструмент и създаде общите причини за антагонизма не само между Балканските народи, но и за  предизвикването на Първата световна война.

Конкретно за Българо-Сръбските отношения ключова роля изигра налагането на панславизма и Православието,  проповядващо обединението на всички славяни под скиптъра на Руския цар. На Балканите панславизма придобива своя специфика, наречена Югославянство. Зад тази идеология се криеха руските имперски интереси в териториално-политическата доктрина, която тя води за завладяване на Цариград и Проливите, а Балканския регион да играе ролята на естествен хинтерланд(необходима територия за сигурност) с доминиращо православно и славянско население, което да се  приобщи към изконната родина на славяните – Руската империя. За  пръв и най-важен носител на идеята на Югославянството исторически се утвърди Сърбия, като регионален лидер на обединението на южните славяни. Тази концепция, обаче, отрежда на Българския народ второстепенна и несамостоятелна роля, чиято съдба и управление е поверена в ръцете на Сърбия, като стратегически значим и доверен представител на Руската империя на Балканите. Руската подкрепа спомага на Сръбско княжество да изгради своята национална идея на основата на Балканския или по-точно на Югославянския месианизъм, приемайки себе си за елит на южното славянство, призван да обедини недоразвитите и неспособни за държавно съществуване славянски групи на бошняците, хърватите, словенците, българите. Тази философия естествено довежда до възприемането от Сърбия и сръбския народ на идеологията за Балкански хегемонизъм или с други думи – Балкански миниимпериализъм. От тогава на Българския народ е отредена мисията на придатък към Сръбската корона, оценен като недоразвит и неспособен за самостоятелно развитие, но полезен за утвърждаване на Югославянската идея. Не случайно една голяма част от дейците за национално освобождение, обладани от Югославската идея  й служат вярно, каквито са представителите на Благодетелната дружина, БТЦК, Каравелов, Четническото движение, БЦБО и др.

Карта на Сръбската народност през 19 век по Милош Милоевич

Първото смущение на Панслависткия план  за Югославия, който пряко засяга Сръбските интереси,  идва от епохалната борба на Българския народ за църковна независимост, недостатъчно оценена като основополагаща за изграждането на Българската нация. Това народно движение в действителност няма никакво доктринерско-религиозно значение, не е дирижирано от външни сили, а е плод на своеобразния процес на самосъзнание и самообединение на Българския народ. Всъщност то представлява една форма на национална борба за самоопределение в продължение  на повече от 40 години, която за разлика от всички други национални борби, е извършен по неповторим начин – със средствата на ненасилието и мира. Делото на Екзархията, всъщност е победа на целия Български народ  без война, с което много малко народи могат да се похвалят. Признаването на Българската Екзархия през 1870 г., станало след множество опити за нейното осуетяване от Руската и Сръбска дипломация, а най-вече от Гръцката патриаршия, се явява повратен момент в Балканската криза, който не само притеснява Сърбия, но по-вероятно да е стреснал и империалистическите държави.

Екзархийска България  се явява като непреодолимо препятствие и голяма заплаха за доктрината на Югославянството, защото Българската църква се превръща в своеобразен автономен държавен организъм за консолидиране на цялото Българско население в неговите естествени демографски граници. Такава автономия и в тези географски граници на Екзархията,  гарантирана от Османското правителство със специален ферман, е абсолютно неприемливо положение, защото противоречи на договореностите за разпределение на Османското наследство от  Империите и Начертанието за Сръбски хегемонизъм на Балканите.

Българската Екзархия по плебисцита на населението в Османската империя

Сърбия, без приобщаване в своите граници на Българските територии и население загубва мисията на своето съществуване от тази епоха – да се превърне в Пиемонт на Балканите за всички славяни и с това да се издигне в Първостепенен регионален фактор в Югоизточна Европа. Ето защо унищожението на Екзархийското дело се превръща в тайна политика на всички заинтересовани външни сили, включително и Сърбия,  за да се осуети консолидацията на Българската нация в нейните естествени териториални граници. Първо, защото се оказва, че Екзархията не е толкова лесно преодолима институция за овладяване и манипулиране(както това става с представители на обществените и революционни организации), тъй като тя не е дирижирано създаден инструмент. Второ-защото всъщност тя е най-могъщия и мащабен фактор, който със законни средства и напълно самостоятелно изгражда не само Българската нация, но и развива всички функции на една бъдеща автономна държава. Ето защо, за осуетяване на нейното дело се прилага широк спектър от мерки. Най-значимите от тях  са свързани с изкуствено противопоставяне между Екзархията и революционното движение във вътрешен план, а отвън –чрез осуетяване на нейното засилване институционално, функционално и географски. Трето-за да се избегне естествената консолидация и еволюция на Екзархийска България в автономно държавно образувание, се пристъпва към предизвикване на извънредна ситуация преустановяване управлението на Османската империя на Балканите.

Народните водачи Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски

В нашата история неизвестно защо, погледът върху революционното движение се разглежда изключително затворено само във вътрешното ни социално пространство и вероятно умишлено не се разглеждат зачестяващите насърчения за въстания, за чети и за война против Османската империя. И то не само сред Българите, но и сред Черногорци, Бошняци, Херцеговци. В анализа на Балканската история се изтървава обстоятелството, че насърчаването и подпомагането на тези движения има все един и същи източник. Това са държавите проявяващи пряк интерес за поставянето на северните Балкани под техен контрол: Австро-Унгария и Русия. Те ознаменуват своите кроежи в политически документ -  Споразумението в Райхщадт 1876 г ). В тези кроежи е отделено достатъчно място и за интересите на Сърбия, при условие, че и тя участва в общия процес на Балканската криза с планираната като финален завършек на безредиците в Османската империя Сръбско-Турска война.

В тази пролука от събития, голям интерес представляват аспирациите на  Сърбия за насочване на Национално-освободителното дело на Българите  към нейните интереси, като използва революционния ресурс и население за решаване на свои задачи, за сметка на Българския народ. Но поради отрано формирани противоречия с една част от революционните водачи, стремящи се към самостоятелност на нашето революционно движение, Сърбия насочва своята политика именно против това крило. Най-ярко в тези събития изпъква изгонването на Раковски, Левски и техните съратници от Белград и разгрома на Вътрешната революционна организация със съдействието на подставени лица или агенти като Димитър Общи, Панайот Хитов, Любен Каравелов и др., които са редовно финансирани и подпомагани от Сръбското правителство.  А що се отнася до Вътрешната революционна организация и по-скоро „опасната“ идеология и организация на Васил Левски, то историческите факти безусловно подкрепят хипотезата за съществуването на план за нейното обезглавяване от заинтересованите за хегемония на Балканите държави-Сърбия и Русия.

Филип Тотю


Любен Каравелов

Към тази политика е необходимо да се отправи един критичен поглед върху форсирането на Балканската криза чрез усилване на четническите и освободителни движения и въстания на Бошняци, Херцеговци и Българи в периода 1969-1976 г., като част от общия  военно-стратегически и психологически фактор- предпоставка за пряко вмешателство на големите държави в  Източната криза от 1876-1877 г. Правят впечатление няколко обстоятелства: Вдигането по едно и също време на въстания в различни части на Османската империя между които няма никаква връзка. Предизвикването на въстанията става без обективно съществуващи условия и добра организационна и военна подготовка, които да гарантират успеха им. Веднага след тях започва Сръбско Турската война. Всички тези военни акции завършват неуспешно и при потушаването им турците прилагат жестоки зверства.   Старозагорското въстание е предвидено да избухне по същото време, когато се вдигат въстанията в Босна и Херцеговина, а Априлското въстание е съгласувано със започването на Сръбско Турската война. Доколко мащабно е било планирането на тази обединителна военна акция, се доказва от  това, че всички тези въстания са подкрепени финансово и материално, а вероятно и инспирирани от Руската империя, която все по-мащабно е осъществяла своята доктрина за завладяване на Османското наследство. Интересен е  и един много дребен факт доказващ това схващане. Самарското знаме е било ушито именно за Българското въстание от 1876 г., което означава, че Самарци са знаели предварително за това въстание, въпреки ширещото се мнение за конспирацията и самостоятелността по взимането на решението за въстанието от Гюргевския комитет и неговата подготовка.  Този факт разкрива ключовата роля на Руската империя както в работата на Гюргевския комитет и мащаба на тази операция, включил дори и Самарските монахини, които са ушили знамето.

Българи доброволци в Сръбско Турската война 1876 г.

След Левски, Българското революционното движение изпада в тежка морална и концептуална криза.  Разцеплението му на съратници на Апостола и техните противници водени от Каравелов вещаят неговия колапс. Но моралното падение през тази епоха се състои в това, че докато Гюргевските млади и наивни глави, без опит и елементарна представа за реалностите,  се опитват да вдигнат въстание в България, по-влиятелните революционери Любен Каравелов,  Панайот Хитов и деятелите на Българското централно благотворително общество(БЦБО) се занимават със събирането на доброволци за Сръбско Турската война (около 1200 души участват не в Априлското въстание, а в Сръбско Турската война, между които са Филип Тотю, Дядо Ильо, Панайот Хитов и мн. други. Отделно,  в помощ на Сърбия във Видинско се е инспирирано отделно въстание, а Българите от Моравско и Македония, както във всички освободителни войни на съседните народи, участват масово като доброволци- около 4-5000 хиляди души) . Но най-големия цинизъм от това време, е че парите събрани от Руския народ за подпомагане жертвите на Априлското въстание, отиват за въоръжение на доброволците в Сръбско Турската война, при положение, че десетки хиляди са били жертвите на терора след Априлското въстание.

Българи доброволци в Сръбско Турската война 1876 г.

Във връзка с това доброволческо участие във войната между Сърбия и Османската империя Сръбското противопоставяне срещу България приема нови очертания. Сръбското военно ръководство категорично отказва да даде национално наименование на Българските доброволни подразделения, като назовава техните бойни съединения Старосръбски или Арнаутски. Нещо повече, след загубата на войната, официалната Сръбска позиция е, че за това са виновни Българските доброволци.

Дори и тези дребни детайли показват една принципна политика на Сърбия по никакъв начин да не признава и поддържа каквато и да било изява на Българския народ от Западните предели на нашето Отечество, каквито преди това са Моравското и Нишкото въстание, днес непознати за Българите, а отдавна канонизирани като част от Сръбското национално освободително движение.

Погромът върху въстанията и неуспеха на  Сръбско Турската война, включително и турските зверства след това, изглежда са били обект на регулирана политика и за това основания ни дава  странния на пръв поглед текст на тайното Райхщадтското споразумение между императорите на Австро-Унгария и Русия. В него има толкова много империалистически цинизъм и анатомия на политическото инженерство, че обективно налага хипотезата за планирания неуспех, на Източната криза(въстанията и войната) както и на мащабите на потушаването им,   за да може да се появи спешната нужда от спасение и впоследствие да се легитимира освободителната мисия на Русия, която да обяви „свещенна война“ за спасяване не на Българите, а на славяните и християните от зверствата и на турците. А що се отнася до страничните подробности, като това: Райхщадтското споразумение да се пази в тайна от Сърбия и противниците на Русия и Австро-Унгария,  че се прави пазарлък за взаимно обещаване и раздаване на територии  в Хърватско, Босна и Херцеговина на Австро-Унгария, уреждането на морски излаз на Черна Гора, завземането  на Бесарабия от Русия и  увеличаване на своята територия в Турска Азия „в такава степен, в каквато й бъде нужно за установяване на по-удобни граници в тази посока и в качеството на еквивалент за територията, присъединена към Австро-Унгария“, определяне статута на Цариград и Босфора, даването на Тесалия и Крит на Гърция, - са прикривани теми за да не бъде накърнена морално-психологическата страна на тази мащабна империалистическа акция. Още по-значимото за нашата историография е, че именно в тези тайни договорки за първи път се говори за създаване на автономна държава Румелия, което ясно показва, че още преди решаването на Източния въпрос, Българския етнос е подложен на парцелиране в различни държавни образувания, съобразно геополитическите сфери на влияние и интереси на двете империи. Тези сложни сделки със съдбите на Балканските народи произтичат от взаимното разпределение на Руското и Австро-Унгарското влияние на Балканите с отстраняването на Османската империя от тази територия. Една от договорките, която се явява гарант за равновесието и инструмент на подкрепата на военната акция на Русия, е съгласието да не се образува голяма славянска държава. Вероятно за това се предвижда още в Райхщадт създаването на Румелия.

Тези споразумения имат важна роля в предизвиканата Цариградска конференция края на 1876 г. до 28 януари 1877 г., която дава пълномощия на големите държави да решават не въпроса за България, както често се спекулира, а въпроса за Балканското наследство. Решенията на Цариградската конференция, макар и неизпълнени, заслужават особено внимание и анализ. С даването автономия на Черна Гора, опазване на статуквото на Сърбия след войната й с Турция и разбира се – вертикалното деление на България по линията на разграничение между източния и западен говор на нашия език. Всичко това  е много мистериозно, защото то не почива на никаква вътрешна логика от гледна точка на Българското етническо, духовно и икономическо единство. От друга страна ярко впечатление прави значителното отдалечаване границите на Източна България от Беломорското крайбрежие и Цариград, без да се следват и тук каквито и да било етнически принципи. На Цариградската конференция не се дава яснота как ще функционират двете автономни области помежду си.

Вземайки под внимание изключителната опитност на Европейската дипломация, която се занимава с договаряне на интереси и утвърждаване на политическо господство от столетия, немислимо е да се подминава въпроса защо се приема вертикално деление на България. Това по никакъв начин не може да бъде грешка или неволна импровизация на някой от участващите посланици.

Какво говори налагането на принципа на вертикално деление на България на изток и запад?  Със сигурност това не са интересите на Българския народ и една логика основана на изграждане на тези международно-политически условия, които да доведат до едно бъдещо нормално етническо, икономическо, социално-политическо и културно развитие. Нещо повече, едно такова деление не само, че ще затруднява административния и икономическия живот на така определените две области, но ще води и до тяхната вътрешна неустойчивост и деление по линията на Стара планина, която е и икономическа граница през онази епоха. Логиката на това деление може да се разбере единствено в търсенето на равновесие между Австро-Унгария и Русия при разпределение на Балканското наследство на Османската империя и проектираните области, вероятно имат връзка с борбата за сфери на влияние. По-внимателното вникване при избора на разделителна ивици – говорната линия на разделение трябва да се разглежда в рамките на стратегията за приобщаване и присъединяване към Сърбия на западната Българска област. За това вече са налице аспирации подготвени от Сръбските научни и политически среди.

Макар, че една част от историографията, се опитва да отрече договореностите за разпределение сферите на влияние  и недопускане създаването на голяма славянска държава като условие за провеждане на Руско-Турската война, има и още доказателства, че такова споразумение е задължавало Русия безусловно за да получи международна подкрепа. Историографията крие информация за Будапещенската конвенция от януари 1877 г. между Русия и Австро-Унгария. В нея се препотвърждават споразуменията в Райхщадт и  още един път се декларира, че след разгрома на Османската империя няма да се създават големи славянски държави и още нещо: няма да се създава съюз между тях за да не се разруши Европейското равновесие . В Будапеща двете страни се договарят Русия да завземе Бесарабия, което по-късно се свързва с ангажиментите на Русия към Румъния и нейната компенсация с предоставянето на Южна Добруджа.

Втори важен момент, който се избягва от поддръжниците на моралната кауза на Руско Турската война , Лондонския протокол от 1877 г., който Русия и Великобритания сключват за да се подсигури дипломатическата подкрепа за войната с Турция. В този договор англичаните получават обещание, че Русия няма да създава голяма държава под своя зависимост, за да се избегне интервенция във войната от другите големи държави.

С тази дипломатическа подготовка Русия започва Руско-Турската война за освобождение на християните като води военните действия не само на Балканите, както често в пропагандата се представя, а включително и на Кавказкия фронт, където тя преследва своите интереси за утвърждаване на господството в този стратегически район.

Вертикално деление на България според Големите държави на Цариградската конференция 1876 г

 

Тези исторически факти дават обективна светлина за имперския характер на Руско-Турската война, където моралния и християнския въпрос за съдбата на славяните, а не конкретно на Българския народ, е само пропагандният механизъм за мобилизацията и усилване духа и боеспособността на Руската армия. Всъщност с тази война започва прякото и  мащабно стълкновение и прегрупиране на империалистическите държави, което достига до върховата си точка по време на Първата световна война. Руско-Турската война обективно премахна Османското господство над християнските народи и даде независимост на Черна Гора, Румъния и Сърбия, а в резултат на войната бе създадено Българското княжество. Но след войната се оказа, че решаването на Османското наследство на Балканите не е толкова лесно и с една война този възел се затяга още повече, включително и до днес. Както по-късно Чърчил определя: „На Балканите верен ход няма“.

Като изоставим пряката намеса и интереси на Англия и Франция от Балканската криза, които са заинтересовани от територии несвързани с Българското и Сръбско население – интереси към Средиземноморските острови, Сирия, Проливите, Персия, ние ставаме свидетели на зараждаща се борба между Русия и Австро-Унгария върху Балканското наследство, което всъщност довежда до събитията от 1914 г. Тази борба всъщност се пренася в бъдещите стълкновения между България и Сърбия, които наред с превръщането им в инструменти на имперската политика, по тяхно подобие,  започват борба за влияние на Балканите.

Първата успешна битка, която печели Сърбия, като вече изградена държава с развита дипломация, стабилно влияние и поддръжка, е умелото й включване във войната като наша освободителка.  След падането на Плевен, срещу предоставяне на 1 милион рубли за подготовка и 1 милион рубли за всеки месец издръжка на войската, Сърбия участва във войната от 19 декември 1877 г. до 17 януари 1878 г., когато е сключено Одринското примирие. Нагласата на Сърбия е,  въз основа на достигнатите военни позиции, да включи „освободените Българи“ в рамките на своята държава- Моравско, Враня, Лесковец, Ниш, Пирот, Цариброд, Трън, чак до Брезник. Така планът за поетапното поглъщане на Българското пространство вече придобива реални очертания. Сръбската армия е трябвало да напусне териториите на Брезник, Трън и Цариброд под натиска на Руското командване, тъй като нейното нашествие в тези територии не е било предвидено в планирането на нейното военно участие и договорка за предоставяне на територии като форма на награда за участието й във войната. Така освободителната мисия на Сърбия по време на войната се явява като първа крачка към разрушаване на Българското етническо пространство, което има ключово значение за по-нататъшното развитие на нейните планове за доразвиване на тази експанзия. Явно поблазнена от лесния успех за едномесечното й военно участие, за което получава огромно за мащабите си териториално разширение, Сърбия вижда във военната доктрина успешна формула за своята експанзия спрямо България. Доказателство за такава хипотеза е агресията спрямо България след Съединението през 1885 г.

Със завладяване на тези области, за първи път виждаме преки действия на Сърбия за изкореняване на Българската култура, език, образование и самоличност, които представляват следващата ескалация в противопоставянето срещу България – началото на етническото прочистване. Такова, каквото Сърбия започва едновременно и в Косово. Но ако за Косово, сръбската историография има подготвена теза за изгонването и кланетата над албанците, като го дефинира с понятието -  отговор на албанските погроми над християните през 18 и 19 век, то за етническото прочистване на Българите, тяхната историография изгражда нова теза.  Отрича съществуването на Българи и обявява местното население в Моравско, Нишко и Пиротско за старосърби.

Доколко фалшиво е това схващане, се доказва с обстоятелството, че навсякъде в Моравско – Враня, Куршумлия, Ниш, Пирот при плебисцита за Българската Екзархия, в условията на Османската империя, без  натиска от Българска държавност(такава не е имало) населението се самоидентифицира като част от Българската Екзархия.  Но още с първите действия „освободителите“, както всички „освободители“, налагат своя ред и власт, като първата им дейност е изгонването на Екзархийските свещеници, отнемането на храмовете в полза на Сръбската патриаршия, разтурянето на Екзархийските общини, затваряне на Българските училища и изгонване на учителите.  В този акт на недобронамереност и насилие се изяснява величината и значението на Екзархийското дело като национална опора на Българите и като огромна опасност за Сръбската асимилация спрямо Българското население. И понеже не може да се отрече исторически съществуването на Екзархията, се стига до твърдението, че тя е била наложена насила. В модифициран вариант на пропагандата се твърди, че Екзархийското дело включило местните хора, защото Екзархията издигала всъщност славянска кауза против елинизма и за това „старосърбите“ се включили в борбата срещу Гръцкото духовенство . Разбира се, в Сърбия, където общественото мнение няма никаква представа за Екзархията, такава идея се приема за чиста монета без да има някой да разясни чисто Българския характер на църковната борба за независимост.

Втората мярка на Сърбия за борба срещу Българския облик на населението в „освободените“ земи, е въвеждането на Сръбската именна система и Сръбския език чрез въвеждането на свещеници, учители и колонисти-сърби(както в Косово), които чрез поемане управлението на просветата и икономиката с помощта на армията извършват мащабна асимилация. С тази акция Сърбия поставя началото на открита и системна вражеска кампания срещу България, която ярко разкрива антибългарската стратегия и политика спрямо новосъздадената Българска държава. Накратко, обвиненията, които Сърбия отправя срещу България по време на Първата световна война, тя самата ги практикува 40 години върху Българското и Албанското население, без да има възможността да оцени тази асимилация със същите критерии, с които мери „Българските зверства и геноцид“.

След Руско турската война, според предварителните договорки в Райхщадт, Будапеща, Цариград, Санстефано и накрая Берлин, се оказва, че  всички са удовлетворени– Сърбия, Румъния, Черна Гора, Русия, Австро-Унгария, дори и Англия постигайки значителни териториални придобивки и привилегии. С края на войната, обаче, се поражда най-тежкия и съдбовен проблем на България, който води до нейната пълна катастрофа само 40 години по-късно - Националния проблем. Изглежда удовлетворението на горепосочените държави се основава на Българската кауза и за Българска сметка.  Това се дължи на много обстоятелства, които могат да се сумират в това, че съзнателно е осуетявано създаването на самостоятелен субект на България в рамките на нейното естествено историческо, етническо и географско разположение в тогавашния момент. За това стремежа за нашата самостоятелна свобода и независимост бе прекършен, а „подареното освобождение“ се превърна в инструмент за постоянно налагане на сервилност, самоунижение и комплекс за малоценност в сравнение с другите Балкански и Европейски държави. Комплекс, който трябваше да развие у Българина разбирането и поведението за недостоен за самостоятелно съществуване без закрилата и обятията на Руската империя, където единствено щяха да се чувстват щастливи Българите.

Няма как другояче да се обясни това, че на нито един международен форум не са поканени представители на Българския народ, а тогава легитимно представителство поне е имала Екзархията. Изследователите на нашата история и държава все още нямат сили и смелост да обяснят защо. Има още много съкровени тайни, които не се споделят за действията на основните политически играчи между Сан Стефано и Берлин, за които хвърля светлина Симеон Радев. Но в ерата на свободата на информацията тези, които искат да намерят истината, шансовете стават все по-големи. И така, решаването на Българската съдба е преценено от договарящите се да става без наличието на нейни представители, при погазването на това, което Българите очакваха от освобождението. Вместо това, Българския народ бе подложен на дипломатическо разкъсване под формата на международно право, което превърна Българското княжество в заложник на собствената си национална идея. Още в първия ден на своето съществуване България е поставена в положение, ако иска да работи за своята национална кауза, то непременно трябва да наруши международното право и да се конфронтира с всички останали държави в региона. А това даваше право за международна интервенция, включително и военна, от която и да било засегната държава. Ако Княжеството и Българските политици проявеха политическо смирение, страх и малодушие пред международно скрепената несправедливост и второ заробване, то държавната машина изпадаше в нелегитимност и проклятие пред собствения си народ, както в страната, така и сред Българите останали отново в робията на Османската империя, но и на новите господари Сърбия и Румъния. Тази предварително обусловена държавническа и политическа безизходица за България се дължеше на това, че Княжеството бе създадено само върху 1/4 от териториите населявани от Българи. С това бе обусловена неговата слабост, нестабилност и податливост на могъщи външни влияния за да търси опора в решаването на Националния въпрос.  Всъщност създаденото  Българско княжество вече бе заложник на три  империи – Русия, Австро-Унгария и Османската империя, както и на своите съседи, също претендиращи, че са освободители – Сърбия и Румъния. При тази ситуация то бе безпомощно да предприеме самостоятелна политика за осъществяване естествения стремеж за единство на нацията и оставаше доброволно да се предаде в ръцете на своите покровители за решаването на Националния въпрос – това, което те искаха доброволно да направят нашите политици-да предадат Княжеството в  ръцете на тези, които го създадоха, какъвто беше смисъла на неговото конструиране – „Divide et impera!“. Събитията от 1885-1887 г. доказаха това безусловно.

Казимир Ернрот


Доколко илюзорен бе статута на Княжеството като самостоятелна държава стана ясно със суспендирането на Търновската конституция през 1881 г и последователното назначаване на руските офицери Казимир Ернрот и Леонид Соболев за министър-председатели на България 1881-1883  г. Този „невзрачен“ исторически факт няма обстойно тълкувание и оценка от историческата наука в България, сякаш става дума за някакво естествено явление в нашето вътрешно политическо устройство. Но използвайки антитезата, ако на министърпредседателския пост  бяха поставени Английски лорд или Френски граф, историческата наука щеше да бълва тонове литература за зловещото заробване на България от Запада.

Последвалите събития в България напълно разкриха несъвместимостта на нашите национални интереси с  Балканския проект за имперско разпределение и невъзможността за тяхното решаване при условие, че страната е управлявана като протекторат. Пред България имаше два пътя, тя официално да приеме статута на протекторат или да започне борба за своята самостоятелност и отстояване на националните интереси – борба, която постави на проверка съществуването на Българска нация. В тези сложни условия, естественото право и стремеж на Българския народ да бъде господар на собствената си съдба, го тласна към самостоятелна борба за своето обединение и независимост, която постави на смъртно изпитание  съдбата на Третата Българска държава – тази борба и тази опасност се нарича Съединението. Огромна заслуга за това има и Сърбия, с което тя постави началото на открита военна интервенция срещу Българската държава, като целта на военната операция бе завладяването на страната и унищожение на нейната държавност.

Съединението бе всенародно самостоятелно дело, но то бе осъществено в предварително така конструирано международно положение, че то трябваше да дискредитира Българското княжество. Ако България приеме Съединението, тя става вероломен нарушител на Международното право, принципите на равновесието и интересите на големите държави и нашите съседи. Ако България се отрече от народното дело на Съединението,  тя се  дискредитира пред собствения си народ като предателско, неспособно и страхливо правителство не заслужаващо доверието и правото за съществуване. Българският княз, разбирайки че е обречен на жертва и в двата случая,  избра не само своето достойнство и честта пред позора и омерзението на продажен държавник. Княз Александър Батемберг избра спасението на собствения си народ, комуто бе отдал клетва да изпълни своя дълг, за да го предпази от безславната съдба на колониално население. Поемайки върху себе си отговорността за нарушението на Берлинския договор, той прие Съединението и обедини не толкова територията на северна и южна България, а стана символ на солидарността и достойнството на Българската нация. Изкушението да се правят съпоставки въз основата на хипотези е недопустимо в подобен род анализи, но ако на мястото на Батемберг бе държавен глава от калибъра на Николай Мингрели, който подари своето княжество на Руския цар, как биха постъпили в безизходната ситуация на Съединението? Тази задача не е насочена към развиването на хипотетична история, а има за цел да изтъкне величината на саможертвата и държавническия дух на един средностатистически княз от второстепенно значение в Европа, който обаче спаси нашата национална чест и самоличност, дори и с това, че отиде в окопите на Сливница, което съвременните държавници не биха направили в никакъв случай.

Последваха мълниеносните събития: Острата реакция на Русия против Съединението, изтегляне на Руските офицери, които до този момент заемаха командните места в Българската армия и инсинуации пред Османската империя да навлезе с войски в Южна България. И в този критичен час, когато цялата боеспособност на Българската войска и опълчение се готвеше за нападение от юг, Сърбия подкрепяна от покровители - архитектите на Балканския ред и водена от националната си стратегия и амбиция, обяви неочаквано война на България. Сръбската войска се насочи към окупация на София и завземането на Българските държавни учреждения. Наред с измамните декларации на Гарашанин(тогава министър на външните работи на Сърбия) буквално дни преди войната, че Сърбия няма войски до Българската граница и не се готви за война, в официалната телеграма за обявяване на войната същия Гарашанин има дебелоочието да заяви, че Българска войска е нападнала Сръбската армия и е навлезнала на нейната територия, което означава, че с това предизвиква намесата на Сърбия и й дава основанието да обяви война. Ако всеки разумен политик, преглеждайки Сръбско-Българските отношения, проследява декларациите и действията на Сръбската политика срещу България, ще осъзнае, че времето няма никакво значение за проявата на един и същи модел на отношение – двуличие и налагане на виновност на България.

По късно, при официалното легитимиране на войната, Сърбия представя аргументи за своята агресия като защита на международния правов ред и извършване на наказание на провинилата се България. Само чудото и извънредната проява на народен героизъм, сплотеност и единство в целия народ спаси нашата страна от очаквания с настървение от всички разгром на Княжеството. На бойната линия бяха депутатите от Народното събрание, княза, доброволци от всички краища на страната, които с „Шуми Марица“ удържаха неравностойния напор при Гургулят, Мека Црев и  Три Уши. Там, войската водена от неопитни капитани пречупи духа и достойнството на Сръбската армия и напълно смаза стратегията за завладяване на България с оръжие като невъзможна.

След провала на Сръбската армия, борбата срещу самостоятелността на България бе поета от Азиатския департамент на Руската империя. Най-напред бе организиран преврат за свалянето на държавния глава, а след като заговора не успя, по дипломатически път Княз Александър бе принуден от Руския цар да абдикира. Тези трагични събития категорично дадоха да се разбере, че всякакви илюзии за моралните категории на политиката и митологията на панславизма, югославянството, духовното богатство и величие на славянската душа, православието като политическа идеология - са опасна илюзия предназначена за наивни слепи и продажни политици. От 1885 г. вече бе ясно какви са мащабите на клопката, в която бе принуждавана да затъне и изчезне Българската държава.

Но има нещо много интересно, което разширява кръгозора на идеи и оценки свързани със Сръбско Българската война.  Ако внимателно се следи дипломатическата подготовка на всяка война, изглежда Сърбия е имала доста стабилна гаранция за да започне тази авантюра. Наличието на такива гаранции, тоест на външно-политическа координираност на нападението върху България, най-добре се доказват с ултиматума даден на Княз Александър да преустанови военните действия до Ниш и с  подписването на мирния договор между двете държави в Букурещ, където Сърбия излиза без никакви загуби или репарации. Всичко това много ярко ни отпраща към осмислянето на Райхщадтското споразумение, което не бива да се разглежда само като конкретен казус за Сръбско-Турската война, а за взаимно разбирателство между двамата императори на Русия и Австро-Унгария за статута на Балканския полуостров. Там изрично е казано, че при загуба на Сърбия, двете държави няма да допуснат изместване на границата и ще опазят Сърбия (status quo ante bellum). Това именно подчертава мисията на Сръбско Българската война, където ясно се вижда недопустимостта България да премине установената от Берлинския договор западна граница.

 

Сърбия извлече много важен урок от тези събития, че преките военните стълкновения срещу България са непродуктивни и нейното отстраняване от международната сцена изисква коренно различен подход в сравнение с тактическия план за издигането на Сърбия от епохата на Начертанието. Гарашаниновото творение  бе създадено в една епоха без представа за способностите на Българската нация. В текста  Българския народ се разглеждаше като второстепенен субстрат в борбата срещу Османската империя за нейното наследство, който трябва да бъде използван от Сърбия срещу нейния стратегически враг– Османската империя за налагане на господство над Балканите от онази епоха. Събитията от 1885 г. наложиха в Сърбия разбирането, че всъщност най-опасния враг за плановете на Велика Сърбия не е Османската империя вече, а България и съобразно традициите на нейната гъвкава политика, се налагаше въвеждане на коренно различни средства. Тя изцяло съсредоточи своето внимание върху борбата да не допусне създаването на България в естествените й етнически граници и да ограничи опосредствено дейността на Княжеството за национално обединение извън територията на Княжество България. За жалост, Българската държавност бе в крайна нестабилност, а политическия елит бе зает с опазването на Съединението и спасението на държавата, с което обективно не само не можа да развие продуктивна и творческа политика по Националния въпрос, но и не можа да разгадае плановете на Сърбия за по-нататъшни действия.

Сърбия предприе важни стратегически промени в борбата срещу България– подобряване на отношенията с Османската империя, обезпечаване на закрила и подкрепа от Руската империя, овладяването на Българското население в Османската империя и осигуряване на дипломатическа блокада на България с изграждането на съюза с Гърция и Румъния. Сърбия постави  Македония за център на битката с България  и превърна нейното завладяване в главната цел на Сръбското правителство, където то хвърли всичките си усилия, финансови, икономически, образователни и военни възможности за борба срещу Българското население. В по-далечен план, Македония се превърна в примамка и клопка, която трябваше завинаги да унищожи възможността България да установи управление над територии, в които доминираше Българско население.

Явно Съединението е било изключително слабо звено на империалистическата стратегия за контрол и влияние върху държавите от Балканския полуостров, защото освен усилията на Сърбия, ние ставаме свидетели на безпрецедентна кампания за прекършване самостоятелността на Българското княжество и  дестабилизиране на държавата чрез поредицата инспирирани от Русия вътрешни сблъсъци, метежи и политически убийства на които стана жертва след отчаяна борба за национално спасение и министър председателя Стефан Стамболов. При тези условия Българското население в Македония остана без подкрепата от Княжеството.

По своето естество кампанията на Сърбия в Македония след 1885 г. напълно отговаря на днешното понятия хибридна(смесена- в смисъл многостранна)война. Тази нова война имаше три направления – борба срещу Екзархийската автономия и самоуправление на Българите чрез дипломатическо отнемане на митрополитските катедри и настаняване на Сръбски свещеници, създаване на Сръбски консулства и система от Сръбски училища в конкуренция със съществуващите още от Възраждането Български училища и на трето място – привличане на Македонската интелигенция в Белград за интегриране и подготовка за емисарска дейност на сърбизма в Македония чрез новосъздадената от Стоян Новакович идеология на Македонизма и дейността на учреденото за тази цел дружеството „Свети Сава“ като прикритие на правителството.  Цялата тази кампания бе подсигурена във военно отношение чрез навлизането на Четническата организация от Сърбия в Македония (четите на Иван Бабунски, Анджелко Ренджелкович, Коста Печанъц, Коце Дреновски и др. действащи в северна Макодения), като тяхната дейност  от 1903-1912 г. се координира с Гръцките андарти(четническо движение) в Егейска Македония. Тази мащабна кампания се подкрепяше системно с всички средства от правителствата на Гърция и Сърбия в изпълнение на тяхната амбиция да добият обща граница и премахнат ключовата роля на България на полуострова. Именно в тази кампания бе родена и тайната терористическа организация „Църна рука“, която има важна роля за обезбългаряването на Македония.

Българското население в Македония можеше да оказва съпротивление само чрез Екзархията и създадената Вътрешна революционна организация. Но както и по време на революционното движение  до 1878 г., и в Македония бе направено достатъчно за да има несъгласуваност и противоборство между  ВМОРО и Екзархията. Нещо повече, вътрешната революционна организация не само, че не бе дело на Българската държава, както четничеството и андартското движение, а до голяма степен то работеше самостоятелно, често пъти с противопоставяне срещу  Българската държава, защото Княжеството бе заплашвано многократно да не се намесва в Македония и да не подпомага ВМОРО в противен случай се предвиждаше и употребата на сила срещу нея (вж. също тайна Военна конвенция между Русия и България от 1908 г.).

Явно големите държави, след горчивия опит от Съединението бяха взели всички необходими мерки да не допуснат по никакъв начин подобна акция на България в Македония. Това от своя страна постави България в много неудобно положение спрямо Българското население там, особено по време на Илинденското въстание, когато тя получи сериозни заплахи, ако реши да  се намеси в подкрепа на своето население. Такава намеса, обаче, бе разрешена на Сърбия и тя не изпусна тази възможност да влезне в преговори с част от въстаниците и с това да ги приобщи за своята кауза. В крайна сметка, Илинденското въстание нанесе непоправим удар върху Българското население и авторитета на Българското Княжество, защото даде основание на Османската империя, Гърция и Сърбия заедно и координирано да предприемат мерки за постепенното изтласкване и изкореняване на Българския елемент. Поради естеството на условията за това, бяха използвани всякакви мерки – чрез изселвания, чрез разрушаване на Екзархийските институции, чрез икономически ограничения или привилегии, чрез образование и пропаганда и най-важното – чрез създаването на ренегатство в полза на Патриаршията, гърцизма и сърбизма. Тоест, Илинденското въстание постави началото на откритата борба срещу Българския елемент в Македония без подбиране на средства, след като международно бе гарантирана парализата на Българската държава. Именно в тази борба, където господстваха варварските закони на ориенталщината и жестокостта, започнаха тези издевателства, които установиха омраза до крайност в отношенията между България, Сърбия и Гърция с непозната за Европейския дух и ценности ненавист. На територията на Османската империя, където господстваше хаоса и престъпността, четническите движения всъщност поставиха началото на погромите, опожаряванията, грабежите, изнасилванията, убийствата, което постепенно се превърна в устойчива практика и поради многобройните жертви, отмъщението и стремежа за жестокости вземаше все по-големи размери.

След управлението на Стефан Стамболов, политическите идеи и стратегии на България нямат решение за продължаване на самостоятелния път в решаването на националния проблем, което се определя и от решителните мерки за ограничение на всякаква активност на България по този въпрос от големите държави. Така Княжеството е принудено да приеме покровителство като част от имперската стратегия за Балканите и постепенно преминава в орбитата на Руското влияние осигурено с подписването на тайната военна конвенция от 1902 и 1908 г.1 с което практически  загубва своята самостоятелност, особено във външната и военна политика. Надеждите на правителствата, че Русия ще съдейства на България за разрешаване на националните тежнения чрез нейна помощ и влияние, без да има представа от суровите реалности на сложната външно политическа стратегия на Русия за утвърждаване на влиянието си върху целите Балкани, където Гърция и Сърбия за нея имат много по-голямо стратегическо значение, разкриват напълно наивното и безотговорно поведение на тогавашния политически елит в България. Същевременно Българската политика остава пасивна или по-скоро неспособна да се противопостави на това, което  вършат Гърция и Сърбия в Македония срещу Българското население там, имащо характер на война срещу България. Тази неадекватност и все по-голямата зависимост от волята на Русия, без всякаква яснота как ще се реши националния ни въпрос, тласка България безкритично и безотговорно към създадения от Русия Балкански съюз, чиито замисъл няма нищо общо с решаването на Българския национален въпрос.

Включването на България в Балканския съюз е дипломатически и политически клопка, в която сляпата Българска политика попада, заблудена в своето разбиране, че основния враг на България е Османската империя. Балканският съюз не  е нито програма, нито принципен договор за перспективно държавно сътрудничество. Той е само една коварна сделка за определено действие-войната срещу Османската империя, без никаква принципна позиция за бъдещето, било то успешно и нещо по-важно – било то неуспешно. Внимателният анализ на тайната военна конвенция между Сърбия и България от призмата на историческото разстояние върху последвалите събития, разкрива ключови неясноти, условности и възможности за маневриране напълно противно на идеята за единство между двете държави. В договора ярко си проличава сянката и ролята на Русия както в неговото конструиране, така и в дефинирането й като основен фактор, който ще направлява Българо-Сръбската сделка след приключване на задачата. В текстове ясно си личи хипотетичната опция за изоставяне на България в случай на неуспех в операцията й срещу Османската империя, но за да се видят тези неща е имало нужда от държавници, които да четат текстовете не това, което казват думите, а това, което е скрито зад тях, още повече писани от тези, които копаят гроб на Българщината от няколко десетилетия.

Българските политици са подмамени да приемат концепцията за дележа на Македония още от 1897 г.(тайния договор Константин Стоилов – Джордже Симич) и потвърдена с договора от 1912 (Иван Гешов- Милован Милованович), което несъмнено е наложено на България отвън. Това всъщност е последната капитулация на националната отговорност пред Българското население в Македония, тъй като с него се легитимират окончателно правата на Сърбия върху тази област. България няма достатъчно смелост да разбере, че без нейната армия и без нейното съгласие Гърция, Сърбия и Черна гора никога не биха посмели и не биха успели да наложат своето господство в Македония изправяйки се заедно срещу Османската империя. Влизането на България в Малката Антанта е най-голямото стратегическо престъпление, чиито последици са двете национални катастрофи. Кой разумен политик, след такива провокации към България, като етническото прочистване в Моравско и Понишавието след 1878 г., Сръбско Българската война 1885 г., Въоръжената пропаганда на Гърция и Сърбия в Македония 1902-1912 г., Ахелойското въстание от 1906 г., и борбата срещу Екзархията до 1912 г., които определено се водят за овладяване на Българското етническо пространство извън Княжеството, ще има идеята и смелостта да сключва договори, а още по-малко да оставя в тези договори нерешени и негарантирани въпроси, при положение, че противопоставянето срещу Българските национални интереси се води с всякакви позволени и непозволени средства.

Всъщност мястото на България в предстоящата война подготвено от архитектите на Малката Антанта е нейната войска да бъде употребена за да изнесе войната с Турция независимо как тя ще свърши.  По изявления на военни специалисти, се е считало, че България няма да може да се справи на Източното направление. Вземайки под внимание с кого се съюзява нашата страна, съвсем естествено се изгражда хипотезата че в плановете на този съюз е имало сценарий за неуспех на България. Но едва ли Българските политици са си давали сметка за ужасните последици за страната ни при една неблагоприятна развръзка. Още повече, че именно България  поема отговорността да връчи  Ултиматума на Османската империя, който става повод за войната и с това се превръща в основния обект на нейния главен удар – Тракийско Одринското направление. Именно за това България  е принудена да участва с най-големия военен контингент и според договора, е трябвало да обезпечи най-тежките сражения на източния фронт от Черно море до Солун, докато „съюзниците“ Сърбия, Гърция и Черна гора, подпомогнати от четите на ВМРО и местното население, успяват да изтласкат слабата вардарска армия на Османската империя и оперират на много по-ограничен боен театър и срещу чувствително по-малък военен контингент на Османската империя. Замисълът на тази стратегия ясно очертава невъзможността и неспособността на Българската армия да защити нашето население от последвалата окупация на „съюзниците“, които още веднага започват терор върху Българското и Албанско население и провокации към Българската армия.

Твърде късно политическите среди в България разбират поредната измама и за това не 16 юни 1913 г. е „престъпното безумие“, както е известна датата на започването на военните действия срещу „съюзниците“. Необходимо е формирането на още по-ясна мяра за събитията от тази епоха  като говорим за „Безумното престъпление“.   И това е подписването на тайните договори със Сърбия и  Гърция,  което е най-зловещата клопка дискредитирала Българската национална кауза и външна политика – признаването на легитимността на Гърция и Сърбия да завладяват части от Македония и поемането на военни ангажименти без всякакви гаранции и следвоенната обстановка по всички аспекти за статута на Българската държава. Това е вкупом и първата и втората на национална катастрофа.

Междусъюзническата война всъщност е дълбоко планиран вариант за провеждането на Балканската военна кампания на Антантата от 1912 г. За това има два много важни аргумента. На първо място, това е съществуващия таен договор за обща граница между Сърбия и Гърция от 19 май 1913 г. със споразумение да присвоят окупираните от тях територии в нарушение на Българския съюз и по време, когато Българските войски се бият с основната сила на Османската империя – Родопите, Одрин, Люлебургаз, Чаталжда. Това означава, че изтласкването на България от това пространство е било предварителна договорка и безусловна цел на тяхното участие във войната, като се взимат и превантивни мерки за обща война срещу България. Втория важен аргумент е, че този таен договор, както и всички тайни договори, в рамките на самото съглашение, са били подписвани със знанието, ако не и указанията на Руската империя. Ето защо цялото протакане на т.н. „преговори“ за подялба на следвоенното наследство, е само една бутафорна игра на дипломатическа скрупльозност за да може ескалирането на провокациите срещу България да я принудят към въоръжена защита срещу тях.  Така неминуемо се стига до желаното от Антантата – България да бъде виновника, заслужил легитимно последващия разгром върху нея. Така че, Междусъюзническата война рано или късно щеше да избухне. Ако не на 16 юни 1913 г., то на друга дата по-късно, защото тя бе необходим завършващ елемент от приключването на Балканската криза с отстраняването на България от политическата арена. И вероятно с нейната катастрофа се свързва и един дълбоко емоционален и интимен аргумент – отмъщението за Стамболов. Всъщност Балканската криза не е свързана толкова с Османската империя, колкото с маргинализирането на България като основна пречка на имперските интереси, включително и  тези на Сърбия.

А що се отнася до вярата и надеждата на нашите правителства и политици в Русия, че ще защити Българските интереси и при усложнения на Източния фронт и при арбитража  за „Спорната зона“ при делението на Македония, те получават толкова жесток урок по наивност, за който Теодор Теодоров по късно публично ще се разкае. Всъщност, сторонниците на политиката на покровителстване на България от могъща сила, не разбирайки нито замислите на Руската империя, нито уменията в задкулисни машинации и публично формиране на двусмислени позиции, формират безотговорен манталитет на авантюристическо политическо действие. Това ги прави неадекватни на действителността, благодарение на което стават лесна плячка на подготвения от стратезите на Антантата зловещ капан, в който се оказва, че попадат не те, а Българския народ и Българската държавност.  Русия гарантира своята невинност много преди събитията от 1912 г., за да умее да подреди всички фигури на Балканския политически шахмат така, че всяка една от тях  действайки предвидимо и фрагментарно по поставените им функции осигуряват вкупом нейния замисъл за решението на Балканския въпрос.  И така, Балканската война е завършека на Българското национално освободително дело, на мечтата и каузата на Българското Възраждане, което от края на 18 век до 1912 г. успя да превърне Българския народ от най-големия демографски, икономически и военен фактор на Балканите във второстепенна нация поставена под тежка международна дискриминация и смазана от своите съседи. От доктрината за  самостоятелна, мирна и всенародна борба за национално единство по пътя на еволюционното действие,  въздигната от Екзархията, до възлагане на националните съдбини в ръцете на своите измамни съюзници и покровители, утвърдена от безотговорните правителства в началото на 20 в., представяше пътя към нашето собствено чистилище, на което бе пожертван повече от половината от Българския народ, който ако не бе изтребен, бе превърнат в обект на най-свирепа асимилация непозната и от турците. Своя принос в това има и Сърбия, която за да свие „естествено“ Българското национално пространство на Балканите,  стъпка по стъпка гонеше и асимилираше Българското население с пословична методичност. Най-напред в Поморавието и поречието на Нишава, след това в Южна Добруджа, след това в Беломорска Тракия и накрая бе предадена и Македония. Тази съдба последва и  Българското население в териториите попаднали управлението на Румъния, Сърбия и Гърция, където то стана обект на омразата и една жестока асимилация.

Разгромът на България не е резултат от Междусъюзническата война, тя бе само един естествен завършек на сложен и многогодишен процес движен от  два фактора. Първият е насоката на империалистическата политика за контрол над Балканските държави в борбата за стратегическо надмощие на империите. Вторият фактор е свързан с невъзможността за опазване на самостоятелна външна и вътрешна политика в решаване на най-важния проблем на България от тази епоха – Обединението на Българския народ. Отрезвяването на Българската политика за тези реалности става още по време на самата война, но нейния истински крах настъпва, когато правителствените лидери осъзнават обречеността и невъзможността за изход от коварството и капана заложен в приетите от самите тях договори.

За да не става колебание коя теза е истина, на нас ни остава да разгледаме поведението на победителите от „Междусъюзническата война“. Тук най-често се разглеждат „справедливото“ наказание на България като агресор в Букурещкия договор от 1913 г. По-важното е тяхната дейност на територията на Македония, където много по-рано от Букурещкия договор – още с първите стъпки на окупацията там,   започва етническо прочистване, чиито мащаби обхващат не само Българското население, но и Албанците в Македония и Косово. Най-ярко описание на това прави един безпристрастен, дори критичен към България наблюдател – Лео Троцки, който рисува ужасяващите действия на сръбските офицери и войници, на сръбските четници координирани от вече създадената „Църна рука“ в Скопие и Куманово. Един от неговите разкази ни дава сведения за безпощадното разорение на всички села на Албанците в Прешевската долина,  чиито пожарища той наблюдавал по време на нощното му пътуване от Враня до Скопие с влака.  И най-удивителното е, че само 5 години по-късно, по същата линия от Скопие към Враня пътуват големите приятели на Сърбия Рудолф Арчибалд Райс и Уилям Драйтън (офицери доброволци в Сръбската армия по време на Първата световна война, а по-късно представяни като независимо международни експерти по анкетиране на зверствата и геноцида извършен от Българското управление по време на войната), които описват опожарените села в Прешевската долина, като дело на Българския окупатор и с това изпълват с „документи и доказателства“ престъпленията и варварството на България.

Систематичния терор над Българското население в Македония не е продиктуван от Междусъюзническата война, той е започнал много по-рано. Терора само се легитимира с Междусъюзническата война и превръща Българското население в една разорена и безправна маса с много по-зловещи условия за съществуване, отколкото в Османската империя.

Обширния исторически преглед и своеобразното критично тълкувание на повечето известни факти се налага за да се разсее неяснотата и мъглата за същността на Сръбско-Българските отношения, които доведоха до участието на България в Първата световна война и окупиране на територии, в които исторически живееше население с Български корени. Грешките, пропуските и зависимостите на младата Българска държава не дадоха възможност тя да се пребори за своето национално обединение, защото тя бе принудена да влезе в колелото на империалистическото противопоставяне, без да си даваше сметка, че империите никога не са имали план или споразумение за създаване на независима Българска държава в нейните естествени етнически и териториални очертания. Тази истина за първи път ни представя Симеон Радев с публикуването на факти, които разбиват цялата митология в съвременната историческа концепция за събитията от възраждането на Българската държавност.

Въпреки опита да изгради своя самостоятелна политика за кратко време, България бе принудена да влезне в конспирациите на големите държави, заемайки ролята на сляп изпълнител на техните начертания. Това положение ни отреждаше съдбата на вечна конфронтация със съседните държави, благодарение на което нашата държава все повече затъваше в зависимостта от своите покровители. Превърнала се в инструмент на противопоставянето, България бе употребена като плацдарм и военна сила за решаването на чужди интереси, в което тя изгуби не само своите интереси, но и собствената роля на политически субект на Балканите.

Балканските войни представляват триумф на Сръбската политика, която със силата на Българското оръжие, със слабостта,  глупостта  и раболепието на Българската политика успя да постигне непостижимото – да превърне само за няколко месеца всички българи от Македония в „прави сърби“, включително и мюсюлманите турци, албанци и цигани, а земята на която те живееха се оказа за изненада на всички местни жители - Стара Сърбия. С какви насилия и жестокости бе извършено това, никой на Парижката конференция през 1919 г., не се интересуваше, защото задачата им бе съвсем друга. Но насилията и жестокостите в Македония извършвани от терористични организации, подкрепяни от официалните Сръбски и Гръцки правителства в периода до 1914 г., представляват най-яркия пример за нарушения на Хагските конвенции за водене на война. Иначе няма как да квалифицираме избиването и прогонването на свещеници, учители, обществени дейци и обикновени хора само заради това, че са Българи. Няма друга квалификация освен системна асимилация, за унищожаването на Българските училища, насилственото отнемане на черкви, смяната на имената, забраната да се говори на обществени места Български език и т.н.

И ако днес Сърбия иска отново да постави на международно осъждане и обвинение България за зверствата извършвани по време на окупацията 1915-1918 г, ние ще съучастваме, но в търсене на истината и само истината, като разкриваме многобройните измами и фалшификации от победителите. За изява на истините, обаче, се изисква по-голяма смелост от Сръбските изследователи, защото в съществуващите първоизточници, на които се позовават техните обвинения към България, дори с обикновен поглед се разкриват злоупотреби, фалшификации и манипулации. Тук от огромно значение е методологията на анализа на първоизточниците прилагайки вече напълно достъпните методи за анализ на публикуваните обвинителни документи, както и критериите съобразно международното право за доказателственост, за формиране на обект и субект на обвинението. Второ, необходимо е, независимо от статута на която и да било страна, да се прилага безусловно и равнопоставено отношение за оценка на зловещите събития белязали войната между Балканските народи, приемайки за обща основа отричането на империализма и хегемонизма  като двигатели на тези злощастни събития от онази епоха. Ето защо е важно, когато се поставя въпроса за отговорността и вината за извършване на насилия и жестокости между България и Сърбия, трябва да започнем обсъждането на темата концептуално, а не фрагментарно. Това ще рече да започнем от началото и в рамките на цялостната Балканска касапница от 19 и 20 век., защото всичките войни са движени от злото на империализма и хегемонизма над народите. Така най-напред е нужно да се разгледат причините и процесите за трагичната съдба на Българите в Моравско, Понишавието и Македония, където за първи път, в систематична организация и последователност, бяха употребени точно тези действия на насилие, жестокости, варваризъм и безчовечност именно от Сърбия, по които тя обвинява България в мрачните времена на следвоенната разплата по време на Парижката конференция от 1919 г.

Днес, във века на достойнството и уважението към народите основано на Европейските ценности, е необходимо да осъдим омразата между народите и по-специално между нашите два народа, да осъдим манталитета на деление на низши и висши народи, амбицията за господство над съдбините на други народи и тяхното  инструментализиране в политически стратегии, в обществена психоза на враждата. Това са тези зловещи основи, на които се опира демона на войната и колкото повече разклащаме тези основи, толкова повече ние извикваме опасността на човешкото взаимоунищожение. Така, че усилията да се връщаме към миналото трябва да имат за основа търсенето на истината и борбата за опазването на хуманизма, който се крепи в свещените права на човешката личност и народите да живеят в свобода и равноправие. Ето това е нашата Европейска кауза и политика, която нашите предци от времето на Българското възраждане издигнаха като принцип на нашето обществено съзнание и която ние искаме да отстояваме като принцип на взаимоотношенията ни не само със Сърбия, а като принцип на разбирателство с всички народи, които като нас признават, споделят и работят за човещината като се пазим от зловещата сянка на империалистическите посегателства. Това е пътят на опрощението и помирението, за който трябва всеки сам да се подготви. Ние не разбираме мира като със сила наложено подчинение, а като духовно състояние и съзнание на народите, които изповядват вярата в правдата, уважението и обичта към човека и народите основани на свободата и съвестта. Това е истинското Православие изчистено от всякаква идеологическа сквернота и злонамерена употреба като параван на имперското насилие.

Лозан Митев