РАЗКАЗЪТ НА ИВАН МИХАЙЛОВ ЗА ЕДНА СРЕЩА С ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ ПРЕЗ 1923 Г.

Втория том на своите спомени водачът на ВМРО Иван Михайлов посвещава на революционната дейност на Тодор Александров като обхваща времето от края на Първата световна война до началото на август 1924 г., когато Т. Александров и ген. Александър Протогеров дават опровержение на наскоро публикувания Майския манифест във в. „Балканска федерация“ и „Илинден“.

Ив. Михайлов освен в първия, втория и третия том от спомените си е автор и на десетки статии, интервюта и спомени за своя именит съгражданин, на когото с право се смята че е продължител на неговото дело. Във втория том Ив. Михайлов разказва накратко за една нарочна среща с Т. Александров в пограничните села на Горно-Джумайско.

Срещата е непосредствено преди Деветоюнския преврат от 1923 г. С умението си и на увлекателен разказвач мемоаристът ни въвежда не само в обстановката, в която се намира водачът на ВМРО, заедно със своята чета, но ни среща и с редица известни и малко известни дейци на Вътрешната организация, макар че не се впуска в подробности, около необходимостта от тази среща. В този спомен Ив. Михайлов ни среща и с „подвизите“ на Тодор Паница, като сътрудник на безчинстващата земеделска оранжева гвардия. Тук се мярка за един кратък миг и един от зловещите екзекутори от ония години майор Порков.

 

Досега нашите читатели са имали възможност не веднъж да се запознаят и с други описания и спомени за Т. Александров, но от този кратък спомен на Ив. Михайлов ще имат възможност да получат допълнителна информация, както за революционера, така и за обаятелния човек, възглавяващ една от най-мощните революционни организации в света през 20-те години на миналия век.

На нашите читатели предлагам и нещо, което досега не съм споделял с никого. Това е факсимиле от втория том от спомените на Ив. Михайлов, който ми беше подарен от покойната вече дъщеря на Т. Александров Мария Александрова – Коева. Над посвещението, отнасящо се до мене стои посвещението за нея от брат й Александър, също син на Т. Александров, който й го изпраща от Париж, където е отишъл на лечение. Това прави още по-ценен този спомен. Този подарък от г-жа Мария Александрова – Коева и от нейния сърдечен и изключително земен човек, съпругът й д-р Георги Коев са мой скъп спомен и за десетките разговори, които сме имали в жилището им на ъгъла на улиците „Ген. Гурко“ и „Цар Шишман“ и за подкрепата, която съм получавал в тяхно лице. И сега искам да изразя моя поклон към това семейство, пазило най-хубавите традиции на народа ни.

Цочо В. Билярски

* * *

ИВАН МИХАЙЛОВ
ЕДНА СРЕЩА С ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

 

През март 1923 година отидох да се срещна с Тодора, който бе се прехвърлил от поробена Македония в пограничните села на Горно-Джумайско. С мене тръгна и Георги Занков. Той взе грижата да намери автомобил. Потеглихме през Пазарджишко, в която посока полицията не бе много бдителна.

На гара Белово се обадих на крушовчанина Ташко Янакиев, отдавна установен там и с твърде добри връзки в околността. Намерихме го в кръчмата на Пергела; около една маса бяха десетина души във весело настроение. Помежду им седеше един кавалерийски майор, с когото се запознах. Той бе Порков. Неотдавна бе насочил ескадрона си срещу полицията в София при някакъв спор, та го бяха отстранили временно от полка. Чрез свои познати се озовал при „македонствующите“ в Белово и Чепинско, където вече отдавна се чувствуваше някакъв борчески, за да не кажа революционен дух, засилван от близостта на родопските гори и организираното население към юг. В кръчмата ни приеха с радост и изненада, но не можехме да се задържим по-дълго там. В Белово ни бе спряла една малка неприятност – спукала се бе гума на автомобила ни. Опомних си, че преди известно време продадохме автомобила от улица „Гурко“ 22 на една фирма, чиято търговия с дървен материал на гара Белово ръководеше един мой познат. Продадения автомобил бе още там и се надявах да ни дадат в заем една гума. Ташко ме заведе при търговеца, но за моя преголяма изненада последния отказа да ми услужи, скривайки се зад византийски оправдания.

При някои случаи нелегалнитe хора в планината подкарват пред себе си насила оногова, който би отказал да им посочи път. Ние трябваше също да си послужим с известно насилие против лицето, което ни отказа въпреки обещанието ми, че две гуми вместо една ще му върна; а при това бе чул, че съм викан по бърза работа от Тодора. Но нищо не му сторихме. Реших, че от тук за Разложко бихме могли да прехвърлим и с коне, даже пеша. Но шофьора успя някак да закърпи гумата.

От Юндола за пръв път видях Пирин. Върховете му се сливаха с красиви облаци, та се добиваше величествена картина. Снеговете по него и Рила не бяха напълно изчезнали. След многомесечния ми живот в София, в някои отношения напомнящ затворническия, на Юндола се почувствувах възроден. Като да бях забравил от много години колко простор, светлина и въздух има всред природата. И как ми се искаше да не се връщам вече назад ...; бих се зачислил в някоя чета и заминал за поробена Македония. Това ми желание бе отхвърляно от Тодора. И той и другари си служеха с аргумента, че за четници и войводи имало доста хора, но че моята задача нямало кой да поеме в това време. Слабо ме успокояваше този довод, но трябваше да бъда верен към дълга си, да се подчиня.

В Банско спряхме за кратко. Тук се запознах с Илия П[оп]иванов от Неврокоп. Намерих го с нелегалната му чета от шест-седем души в една старинна къща. Интересни ми се видяха домовете в Банско. Между четниците на П[оп]иванов намерих и някогашния мой съученик от Солунската гимназия Иван Мълчанков.

Александрова видяхме в с. Покровник, Горно-Джумайско, в дома на Гьоре Даскала, авторитетен селянин и някогашен учител, който бе четникувал близо девет години през турския режим с Чернопеева и други войводи. Занков отиде в града при свои познати, а аз останах при Тодора. Разказах му някои подробности за положението в София и изобщо в България, което и без туй му бе доста познато и от нашите писма.

Тъкмо тогава се бе появила наново и безпокоеше селяните край границата изпращаната от сръбските власти група на Илия Пандурски, станал вече доста популярен като разбойник-ренегат. Вдигнати бяха на крак много селски местни чети от двете страни на границата. Бе дъжделиво време и милицията много се бе мъчила в походи и по засади. Но резултата бе добър. Ударена на няколко места, бандата на Пандурски бе изтощена, дала бе двама-трима ранени, и на края пет или шест души бяха заловени тъкмо когато се упътвали към село Бобошево, а от там да заминат за стара България. Ние имахме, обаче, тайно въоръжени хора и в това голямо село, които помагаха при гонитбата. (Под думата милиция трябва да се разбират тайно въоръжените селяни. Милицията във ВМРО е въведена още през турския режим. Тая дума в случая няма нищо общо с „милицията“ в някои страни с комунистическо управление след Втората световна война, която е чисто и просто държавна джандармерия.)

Заловените бяха докарани при Тодора и подробно разследвани. Там бе и Ангел П[оп]василев от Охрид, пристигнал за разговор с Александрова; изказваше желание да замине нелегален за Охридско. Помагаше при разпита на заловените, които сетне бяха предадени на групата на Алеко Василев, намираща се през тези дни в Джумайско.

След два дни виновниците са били наказани. Известно бе вече, а и заловените в подробности разказваха как групата била организирана и как била въоръжена в Дупница със съдействие на Петров, тогавашния дупнишки кмет, виден член на Комунистическата партия; но и със знанието на онези, които в София се именуваха федератисти, и всичко в съгласие с полицията на Стамболийски.

Със знанието на сръбските власти групата на Пандурски носеше на шапките си знака сърп и чук. Това бе характерно доказателство, че Сърбия повече ненавиждаше българщината в Македония, отколкото комунизма. Тактизирането с комунистическите пароли сръбската власт използуваше с надежда да разстройва редиците на ВМРО; да откъсва от нейната мрежа селяни и граждани и чрез агитация, че свободата на Македония ще дойде откъм Русия. Полицията имаше задача да разкрива и по тоя начин кои са готови да работят срещу сръбското владичество – под каквото и да е знаме –, та в даден момент да ги тормози или ликвидира.

Навсякъде из Пиринския край с радост се посрещаше унищожението на тази сърбо-комунистическа група, но повече сръбска. Сам видях задоволството на селяните в Джумайско, които по-отблизо знаеха за убийствата, обирите и другите злодеяния на Пандурски.

След десетина дни тръгнах обратно за София. Занков щеше да замине през Дупница. Аз се присъединих към групата на Алеко Василев и Георги Атанасов, която през Предел отиваше за Банско. Минахме по старото шосе откъм Бакър-тепе. Между четниците бе и Аспарух Ванков (Ганчев), до скоро гимназиален учител в Петрич. Той бе българин от Русия; семейството му бе останало в селото си при Бердянск. По време на Руската революция участвувал в конен отряд; в началото се борел срещу въоръжените части на известния тогава анархист Махно, а сетне против някакви украински групи. Разправяше ни, че отрядът взимал често по петстотин километра в три денонощия, сменявайки конете където намери по-отморени. Разказите му бяха занимателни.

По пътя за Банско се сприятелихме с Ганчева; остана ми в паметта, че той може за в бъдеще да се смята като една от най- добрите сили в нашите редове, особено за организирване на бойни групи и за воденето им в сражения. Четата на Алеко имаше намерение да продължи към Неврокопско.

С Ташко Янакиев, когото намерих в Банско, се уговорихме да пътуваме пак през Юндола до Белово, а аз ще продължа към София. Качихме се в пътническия автомобил, който идваше от Неврокоп. Когато взехме да се възкачваме към Чисто-тепе започна да се смрачава. Тъкмо пред ханищата на това тепе колата ни потъна в една яма; от дъждове и сняг шосето се бе доста развалило, а помашките коли, натоварени с дървен материал, непрекъснато се влачеха от тук до железопътната станция при Белово. Изгубихме доста време докато измъкнем автомобила и то благодарение на двата чифта волове, които ханджията впрегна в работа. Потегляме наново. Не минали един километър, чух един от коларите помаци да вика: „Бай Ташко, Бай Ташко!“. Те минаваха край нас мълчаливи, покрили главите си с оръфаните им кепета. Ташко, който седеше отпред също чу гласът и веднага каза на шофьора да опре. Слезна и поразговаря нещо с коларя. Сетне ми даде знак и аз да слезна, а на шофьора каза да продължава. Обясни ми, че помакът наблюдавал във всички минаващи автомобили и други коли, за да срещне него. Разказал му, че хората на Тодор Паница са се установили на Юндола и претърсвали всички пътници. В домът на Ташко направили основен обиск и неговите близки поръчали да не се връща у дома си. В Чепинското корито били обискирани много къщи, а въоръжената група на Юндола нанесла побой на мнозина, които от Петричкия окръг пътували за към стара България. Ташко бе подушил, че в София се готви да тръгне отделение от правителствената оранжева гвардия заедно с хора на Паница; но не е знаел точно на къде ще се упътят. В Разложко бе пристигнал между другото да съобщи и за тези слухове.

– След два километра пред нас автомобилът ни щеше да бъде спрян и нямаше да останем живи – заключи Ташко.

Чудно бе как в полумрака този помак позна Ташко. Може би така е викал при всяка срещната кола.

Нямаше време за губене; потеглихме пеша назад за Якоруда. Предупредихме местните наши хора да свикат част от милицията и да наблюдават около градчето, защото не бе изключено внезапно нападение от страна на Паницовата тайфа и оранжевата гвардия. Направи ми впечатление готовността на помаците да се бият. Там останахме цяла нощ. Всички известия потвърждаваха, че Паницовци не дават знаци за раздвижване.

Аз бързах за София; с Ташко се разделихме в Банско от където стигнах в Горна-Джумая. С автомобила на един тютюнотърговец, добрия влах от Крушево, Унче, поех за Самоков. По пътя срещнах малък кавалерийски отряд; не можех да си обясня за къде отиват тия войници; може би бе само един разезд, за да следи няма ли да избухнат някакви вълнения към Петричкия окръг след появяването на споменатите групи около неговата граница.

В Самоков, по препоръка на приятели, спах в дома на Радойков, познат самоковски гражданин. Там срещнах някои лица, минаващи за съмишленици на нашата кауза; един от тях бе офицер, на име Чичев, по произход от Македония; друг бе учител от тамошното протестантско училище; третият бе Александър Чукуров, струва ми се банков чиновник. Не зная каква мътилка е настъпила по-късно в главата на офицера Чичев, за да може от съчувственик на поробените си братя да стане такъв – волен или неволен – на техните поробители, включвайки се под командата на групата „Звено“, всецяло тръгнала във водите на белградската политика; и вместо за освобождението на Македония да замечтае за величието на сръбска Югославия.

В Самоков се качих на автобус. На един километър пред София слезнах и по страничен път се вмъкнах в града.

* * *

Александров се задържа в Горно-Джумайско, където бяха привлечени някои чети. Очакваше се военен преврат и с оглед на неизвестностите се обмисляха мерки за евентуална помощ от страна на организационната милиция, и за защитни борби – ако би се случило отряди от властта да настъпят към Петричкия окръг. Бе обмислено и промъкването на сто-двесте души по-смели хора в едно имение край София, но този проект бе отменен.

Бяхме с повишени надежди, че македонското движение в близко време ще може да се отърве от този мизерен фронт, създаден в неговия тил от страна на българи, инспириран от българската власт.

* * *

Тодор тогава от Пиринска Македония поддържаше честа куриерска връзка в околиите под сръбска власт.

По това време му се случи една малка неприятност. От един близък град е изпратена при него зъболекарка, за да му извади зъб, който бил загноил и му причинявал силни болки. Поради някакво смущение, види се, тя измъква не болния зъб, а съседния напълно здрав. Тодор, за да й спести всяко стеснение, е благодарил любезно. След това друг зъболекар е трябвало да се повика за болния зъб.

Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. Том II – Освободителна борба (1919-1924). Лувен, Белгия, 1965, с. 233-237.