АКАДЕМИК ИВАН ДУЙЧЕВ ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА АРХИЕПИСКОП ПЕТЪР БОГДАН

Тия дни по всички български медии и от всички страни ни залива една научна сензация – откриването на малкоизвестен и дори напълно непознат труд на Софийския католически архиепископ Петър Богдан (1601-1674), писан през XVII век, т.е. един век преди Отец-Паисиевата История. Дори започнаха да се прокрадват нотки на подценяване, че дори и на отричане и характеризиране на Паисиевата История като несръчна компилация на необразован светогорски монах в сравнение с високообразования и високопоставен католически архиепископ. Като че ли на някои им се иска да правят сравнение там където то е невъзможно и неуместно, изпускайки факта за влиянието на Паисиевата история, от която до ден днешен са известни огромен брой преписи из всичките български земи, като достигаме и до издаването й като известния „Царственик“ от Христаки Павлович. От този труд на Петър Богдан, носещ според неговата откривателка заглавието „За древността на бащината земя и за българските дела“, до момента се оказва, че има запазен само един екземпляр в библиотеката в Модена и препис от неговия предговор, съхранен във Ватиканската библиотека и е останал неизвестен в продължение на почти четири века, още повече че е писан дори не на български език, а на латински, като има предположения че е отпечатан след смъртта на автора му. Без все още да е разчетен и преведен той беше обявен за първата българска история.

В случая с неуместните сравнения на личността и делото на тези бележити и заслужили българи, каквито са Отец Паисий и Петър Богдан, ако трябва да перефразирам великата мисъл на Козма Прутков, че „никой не може да обхване необхватното“, бих посъветвал днешните епигони и несръчни интерпретатори да не сравняват несравнимото.

Нямам никакво намерение да преповтарям известното за този бележит чипровски българин, получил най-високото за времето си образование и постове в католическата йерархия. До 9 септември 1944 г. едни от най-хубавите страници за неговата народополезна и книжовна дейност са тези излезли изпод перото на проф. Константин Иречек, проф. Васил Златарски, проф. Любомир Милетич, проф. Йордан Иванов, проф. Никола Милев, проф. Боян Пенев, проф. Иван Дуйчев и др. Същевременно няма да се спирам и да цитирам написаното от посочените изследователи, тъй като всеки сам би могъл да направи това като разгърне библиографиите и техните съчинения. Искам само да ви запозная с някои забравени, а може би и непознати публикации на акад. Иван Дуйчев (1907-1986) за дейността и творчеството на архиепископ Петър Богдан.

Първата, която е приложена по-долу, акад. Дуйчев пише като млад изследовател на родната ни история и е резултат на неговите научни дирения във Ватиканската библиотека и в цяла Италия, където преди него има възможност да работи и да се сблъска с документи и трудовете на Петър Богдан проф. Никола Милев. Издирените и подготвени за печат документи проф. Н. Милев не успява да издаде и те до днес се съхраняват в няколко тома като преписи в неговия архив. В книгата си „Католическата пропаганда в България през XVII век“, която той пише под ръководството на професорите си от Виенския университет К. Иречек и Ханс Юберсбергер Н. Милев разглежда дейността и творчеството на Петър Богдан въз основата на откритите от него документи във Виенския държавен архив и на публикациите на францисканеца отец Евсевий Ферменджин. При представянето на неговият хабилитационен труд в Софийския университет проф. В. Златарски, който е негов рецензент цитира и други известни му документи, както и документални публикации от края на XIX и началото на XX век за Петър Богдан. Новите си открития, които не успява да оповести проф. Н. Милев, тъй като наскоро е убит, прави по време на продължителните си научни командировки във Ватикана и Италия след Първата световна война. За много от тях той информира в кореспонденцията си най-близките си колеги проф. В. Златарски и проф. Петър Ников.

Своите открития проф. Иван Дуйчев прави по време на специализацията си във Ватикана през 30-те години на миналия век, въз основа на които пише редица от своите трудове, а голяма част от тях отпечатва в следните публикации: „За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история“ (1933), „Софийската католическа архиепископия през XVII в. Изучаване и документи“ (1939), „Два исторически опита на архиепископа Петър Богдан Бакшев“ (1939), „Описанието на България от 1640 г. на архиепископ Петър Богдан. (По случай 300-годишнината)“ (1940), ненадминатия и до сега негов двутомник „Из старата българска книжнина“ (1943 и 1944) и в др.

Сега ще имате възможност да се запознаете със съобщението на проф. Ив. Дуйчев „Два исторически опита на архиепископа Петър Богдан Бакшев“, което той публикува в едно от най-хубавите български списания за история, изкуство, култура и литература „Родина“, издавано от професорите Богдан Филов и Борис Йоцов.  В това кратко съобщение той се спира на публикувани от отец Е. Ферменджин исторически справки от Петър Богдан върху историята на Призренската епископия и за град Охрид. Тук Охрид, който е известен и със своя античен произход е представен като град населен с българи и като столица на българското царство.

За много от проучванията, откритията и работата на акад. Дуйчев вероятно някой ден ще научим повече когато бъде публикуван неудобният все още негов дневник, както и останалите в ръкопис негови научни трудове.

Другият път ще можете да се запознаете с първата публикация на проф. Ив. Дуйчев с доклада на Петър Богдан до Конгрегацията на вярата от 1640 г.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ИВАН ДУЙЧЕВ
ДВА ИСТОРИЧЕСКИ ОПИТА НА АРХИЕПИСКОПА ПЕТЪР БОГДАН БАКШЕВ

Към 1653 год. между охридския католишки архиепископ Андрей Богдан и призренския католишки епископ Франческо Соимиров избухнал спор във връзка с границите на съответните църковни области. Спорът, изглежда, бил отнесен до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим. Конгрегацията, от своя страна, поискала сведения от софийския католишки архиепископ Петър Богдан Бакшев. В отговор архиепископ Бакшев написал две бележки, една върху историята на Призренската епископия и друга – за града Охрид. Тези два исторически опита (обнародвани от о. Е. Fermendzin, Izprave god. 1579-1671 ticuce se Crne gore i stare Srbije, в „Starinе“, XXV, 1892, pp. 187-192) представят голям интерес като творби на българската историография през XVII век.

В първия опит П. Бакшев очертава, най-напред, границите на Сърбия („царство Сърбия, по-рано назовавано Горна Мизия, Дардания“). Той споменава, че това царство „винаги е имало свои собствени и свободни царе“ и дава сведения за някои негови владетели. Тези сведения той заимствувал из съчиненията на дубровничанина Мавро Орбини: „come dice l`аbbate D. Mauro Orbini nel suo libro intitolato „Regno dei Slavi“, fol. 264, stampato a Pesaro, 1601“. Ho дори и думите на един авторитетен автор, като М. Орбини, не били достатъчни за Богдан. Той допълва и подкрепя това твърдение с други данни. Бакшев споменава, че за тези владетели са запазени предания в Сърбия; друг доказ са многото църкви и манастири, съградени от тях. За миналото на Сръбската патриаршия П. Богдан използувал същото съчинение на М. Орбини („come dice l’istesso autore della storia descrivendo a casa Nemagna nel fogl. 244“), но подкрепя своите думи и с признанието на един сръбски патриарх. За границите на патриаршията софийският архиепископ използувал указанието на „Geographia sacra del abbate Fulinese: illyrico Orientale, fol. 202“, заедно с едно друго съчинение („il Barbosa dice nel suo libro De officio et potestate episcopi“). Използувани са също сведенията на една була на папа Урбан VIII (1623-1644) и на един декрет на Конгрегацията за разпространение на вярата. Като говори за някои стари, изчезнали градове и изтъква, че „множество древни градове са загубили (своите) имена“, П. Богдан добавя един цитат от Сенека („come dice Seneca: omnesque usque rerum patiuntur urbes, ubi fuerunt aliquando quaerentur, et vario exitii genere tollentur“). Архиепископ Бакшев привежда докази отвсъде, гдето ги намери: така, например той е използувал списъка на участниците в Тридентския събор (1545-1563) („si prova nel Concilio di Trento nel Catalogo dei legati“), един друг автор („Bottero nella sua Relazione di Europa parte 1-a fog. 97“) и Птоломей („anche 1’istesso Ptolomeo nella descrittione di Servia“).

За местоположението на града Призрен, назоваван „некога Улпиана или Юстиниане Втора“, архиепископът съобщава, че е прекрасно („bellissimo“), обилствува с жита, вина и риба; по Бели Дрин ловели риба, назовавана „на славянски пъстърва и младица“ („in Slavo pastarva et mladiza“). Градът Призрен се намирал „около 15 италиански мили“ далече от Косово поле. За некои от споменатите градове Бакшев привежда свидетелството на италианския историк Антонио Бонфини („il Bonfinio nella decad. 3. libr. 8. fogl. 487 apud nos“).

В своята бележка за града Охрид архиепископ Бакшев съобщава, че градът бил основан от „император Юстиниана (и) назован от него Първа Юстиниана и негово отечество“, като цитира „Novella 119, lib. 108“ на същия император. Използувано е също указанието в „Geograf(ia) Sacra nel Illyrico Orientale nel fol. 200“; другаде пак се връща към същия автор (посочва fol. 210 и цитат). „Но както е сега, добавя П Богдан, (градът) е в Царство България и е неин главен град; днес всички ония, които се намират в града, са българи и те управляват и служат (в) този град; и това е отстъпено от турците, когато завладели гореказания град“ („Ма come sta oggidi е nel regno di Bulgaria et sua metropoli; et hogi di tutti quelli, che si trovano dentro nella citta, sono Bulgari et loro governano apresso et servano questa citta; et questo e concesso dal Turco, quando prese la sopra detta citta“). За доказ той привежда думите на един друг автор (именно „Aubertus Mireus Brusulensis in sua Notitia episcopatuum fol. 91“; по-нататък указва и други места от същия автор; fol. 184, cap. 11; f. 349). Подкрепа за своята мисъл П. Богдан намира и в съчинението на Мавро Орбини; „Абатът дон М. Орбини в своята книга назована „Regno dei Slavi“ fol. 435 не само казва, че градът Охрид е разположен в България, но че е престолен град на българските царе и (че те) винаги са пребивавали в този град докато турците заели (тяхното) царство; и това е познато на всички и го казва цяла България“ („L’abbate D. Mauro Orbini nel suo libro chiamato Regno dei Slavi fol. 435 non solo dice, che la citta d’Ocrida sia in Bulgaria, ma sia sedia regale dei re di Bulgaria et sempre hanno riseduto in detta citta in sino che il Turco li prese il regno; e questo e noto a tutto il mondo e Io dice iutta Bulgaria“). По-нататък П. Богдан напомня, че същият Мавро Орбини говори за един охридски патриарх Давид, като го назовавал само „arcivescovo di Bulgaria“; също и охридският архиепископ Теофилакт се наричал само „Teofilactus (!) archiepiscopus Bulgarorum“. Съвременният на П. Богдан охридски архиепископ грък също се назовавал „primate di Bulgaria“. За разстоянието на града Охрид от границите на Сърбия („quante sij discosta detta citta di Ocrida dei confini di Servia“) П. Богдан споменава няколко съчинения и географски карти („si potra vedere nel Ortelio nella descritione di Grecia, e anco al Paolo Forlani Veronese nella sua Carta della descritione di Europa, et in molti altri autori et carte geografiche. Si potra vedere ancora nella carta della Geografia sacra in illyrico Orientale et anche nella carta del patriarcato Romano“).

Тези два исторически опита са твърде ценни, защото позволяват да се изтъкнат и уяснат някои нови черти в духовния образ на архиепископ Петър Богдан Бакшев (вж. моята студия „България и западния свят през XVII в.“, сп. Родина, I, 1, с. 111 сл.). И тука долавяме голямата начетеност на автора, както и неговата точност при използуване на книжнината: той указва почти винаги имената на авторие, заглавията на техните съчинения и съответните страници или листове. П. Богдан, с цел да очертае границите на българскитe земи, е използувал в първообраз съчинението на Мавро Орбини – и то повече от един век преди Паисия. Католишкият архиепископ П. Богдан чувствувал гореща обич към своя народ и, както Паисий, всячески се стараел да го възвеличи, и то – около един век преди него.

Публ. в сп. „Родина“, год. I, 1939, № 3, с. 162-193.