ГЕОРГИ ПОПХРИСТОВ - ЕДИН ОТ НЕЗАСЛУЖЕНО ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ

Името на Георги Попхристов е неотделимо от имената на създателите и ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Близо четири десетилетия той участва в революционните борби на македонските и тракийските българи. Въпреки че няма историческо изследване, в което да не се говори за революционната му дейност, но едва в спомените си, публикувани още приживе, той изгражда чрез писаното слово собствения си портрет на революционер и просветител.



Проф. Любомир Милетич

Първите негови спомени, публикувани досега, бяха тези, които проф. Любомир Милетич стенографира още на 3 декември 1903 г., когато Г. Попхристов пристига в София след прекратяването на Илинденско-Преображенското въстание. Записаните и дешифрирани спомени проф. Милетич публикува едва през 1926 г. в поредицата си „Материали за историята на македонското освободително движение” като дял от книжка ІV. В краткото предговорче, което предхожда тогавашната публикация, проф. Милетич отбелязва, че Георги Попхристов е един от първите, чиито спомени записва и отбелязва, че той трябва да допълни „с любопитни подробности от онова време - доколкото могат още се помни - интересните свои спомени”. Макар че през 20-те години на миналия век Г. Попхристов публикува в българската периодика много свои изключително ценни спомени и бележки, искам да отбележа, че пълните негови спомени отлежаваха в българските архиви в продължение на половин век, като се пазеха най-строго в Централния партиен архив на ЦК на БКП. Впоследствие неговият архив (ф. 1958 к) заедно с редица ценни архивни фондове и колекции постъпиха в Централния държавен архив и станаха достъпни за изследователите и за всички интересуващи се от темата за революционните борби на българите в Македония и Одринско. Когато се чества 50-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание през 1953 г., е отпечатана само първата част от тях, достигаща като време до избухването на Младотурската революция (1908 г.). Тогава тези ценни спомени, заедно с издадените спомени и на Лазар Томов, бяха издание на Съюза на Македонските културно-просветни дружества в България. Спомените на Г. Попхристов се предхождаха от кратко предговорче от председателя на съюза Христо Калайджиев, един от хората, които не само провеждаха, но и бяха идеолози на грешната политика на БКП по македонския въпрос след 1944 г. Хора като Калайджиев натрупаха голям актив при отродяването на нашите сънародници както в Пиринска, така и в другите два дяла на Македония - Вардарския и Егейския. В предговора си Калайджиев по най-груб начин обвинява и критикува 77-годишния революционер, посветил четири десетилетия от живота си на борбата за освобождението на поробените българи в Македония. Не бих искал да повтарям срамните и обидни думи на този партиен функционер (той същевременно е и главен редактор на в. „Работническо дело”), а само да подскажа на читателите на какво се дължат подсилените черни краски във втората част на спомените на един от най-близките другари на великия Дамян Груев - революционера Георги Попхристов, когато разказва за Иван Михайлов и за навлизането на младата генерация революционери във ВМРО. Именно тя даде живота си в борбата за освобождението на българите във Вардарска и Егейска Македония през 20-те и 30-те години, а тези от тях, които доживяха до 9 септември 1944 г., в болшинството си бяха избити без съд и присъда от новата власт в името на българо-югославското братство. В тази напълно неизвестна втора част от мемоарите на Георги Попхристов се срещат редица нови лица и факти от времето на революционните борби след 1924 г., когато той е един от ръководителите на ВМРО като член на нейния Централен комитет.
Тъй като за него се знае изключително малко, тук накратко ще Ви представя личността и делото на този виден български революционер и педагог, като използвам и непубликуваните досега негови спомени и архивни документи.

Георги Попхристов

Българската мъжка гимназия в гр. Солун

Георги Попхристов Стойчев е роден през 1878 г. в с. Кръстофор, Битолско. През 1896 г. завършва Българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий” в Солун. Още като ученик става член на току-що създадената Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Младият революционер учителства последователно в Кавадарци, Битоля и с. Варош, Прилепско. През 1900 г. Г. Попхристов е избран за член на Битолския революционен окръжен комитет, където работи заедно с Дамян Груев, Михаил Герджиков и Васил Пасков. След разкритията на турските власти през 1902 г. е арестуван и осъден на смърт, но в началото на 1903 г. е освободен след обявената амнистия. Тук, в Битоля, той е един от най-приближените хора на Даме Груев. След попадането на Даме в затвора по Поп Ставревата афера (1901 г.) Г. Попхристов остава да ръководи окръга до арестуването му.

Даме Груев

Гоце Делчев

Той съпровожда преоблеченият Гоце Делчев да се срещне с Даме в Битолския затвор, за която среща и до днес се разказват легенди. Дори една важна подробност: Макар и от затвора, Даме продължава да ръководи Битолския окръжен революционен комитет с посредничеството на Г. Попхристов. Днес трудно може да се установи кой от двамата (Даме или Г. Попхристов) е писал шифрованите писма на Окръжния комитет от този период и подписвани с псевдонима на Даме - Йосиф Ариматейски. След като става известно взетото решение за Илинденско-Преображенското въстание на Солунския общ конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., Г. Попхристов се включва активно в неговата подготовка. Участва като делегат на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (април 1903 г.), където е определен за лерински войвода. През въстанието той е един от ръководителите на бойните действия в Леринско, но след прекратяването на въстанието се прехвърля в България. Това е първото му идване в свободната част на отечеството. Тук взима участие в зимните заседания в ЗП на ВМОРО в София, където се обсъждат грешките и резултатите от въстанието и се планира бъдещата дейност на организацията. Заминава за Македония отново, начело на чета през пролетта на 1904 г., която е определена да действа в Битолско. По същото време (май 1904 г.) е свикан Прилепският конгрес на Битолския революционен окръг, на който Г. Попхристов е делегат. Тук той участва в дискусиите за бъдещата дейност на организацията и за принципите, на които тя трябва да се гради. Тогава се разгарят споровете между двете групи - привържениците на централизацията, водени от Д. Груев, и на децентрализацията, водени от Пере Тошев. При дискусиите по време на този подвижен конгрес Г. Попхристов се оказва изключително полезен, тъй като е бил участник и в софийските срещи. Делегатите са информирани от него за направените предложения на софийските срещи. Двадесет години по-късно той ще разкаже в спомените си за работата на конгреса, които и до днес са ненадминато свидетелство за това важно събитие в живота на революционната организация.

Георги Попхристов

След Прилепския конгрес до есента на 1905 г. Попхристов като войвода продължава да действа с четата си в Леринско, Костурско и Битолско.
Назрелите въпроси от въстанието и последвалият го възстановителен период, в който са лансирани различни предложения за реформиране на организацията, налагат свикването на нов общ конгрес на ВМОРО. По време на проведените окръжни конгреси са определени делегатите за общия конгрес. Г. Попхристов е избран за делегат от конгреса на Битолския революционен окръг и участва в работата на Първия Рилски общ конгрес на организацията (септември-октомври 1905 г.), който заседава в Рилския манастир. Тук са приети нов устав и правилници на организацията и за нейните чети. Новоприетият устав, колкото и да е критикуван впоследствие, продължава да е действащ в продължение на 20 години, т. е. до 1925 г., когато е променен, отново с участието на Г. Попхристов. След конгреса организацията публично оповестява съдържанието на новоизработения си устав в пресата. (Вж. в. „Македоно-Одрински преглед”). Първият Рилски общ конгрес възлага на комисия в състав: Дамян Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев и Г. Попхристов, да изработят два циркуляра на организацията. Готовите вече циркуляри са отпечатани в началото на 1906 г. в отделни брошури и на страниците на в. „Македоно-Одрински преглед”. Те и до днес са едни от най-важните извори за работата на конгреса, тъй като не са запазени протоколите от неговите заседания. Същевременно участието на Г. Похристов в комисията, която изработва циркулярите, е едно голямо признание за неговите качества на революционер и ръководител във ВМОРО.
След провалянето на Втория Рилски общ конгрес през декември 1906 г., по вина на оформящата се Серска група, Г. Попхристов участва в съвещателното събрание на ВМОРО през януари 1907 г. Делегатите излизат с общо изложение, което отбелязва началото на разцеплението в организацията.
След Хуриета през 1908 г., когато ВМОРО се легализира, Г. Попхристов се завръща в Битоля. По същото време Българската екзархия го назначава за главен учител на началните училища в Битоля. Г. Попхристов участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове в Солун. По време на учредителния им конгрес, през есента на 1908 г., той е избран за секретар на съюза. Педагогът Г. Попхристов участва и в свиканата в Цариград Педагогическа конференция от Екзархията и е избран за секретар на Учителския съюз на българските учители от Македония и Одринско.
По време на обезоръжителната акция (1910 г.), която предприемат младотурските власти спрямо българското население в Македония и Одринско, Г. Попхристов е арестуван и заточен в гр. Айдин, Мала Азия. От там успява да избяга през 1911 г. и се завръща в България, където за известно време е назначен за чиновник в Дирекцията на статистиката, но продължава активно да работи и в легалната организация на българите от Македония и Тракия. Тук той се включва в дейността на новосформирания Изпълнителен комитет на македонските братства. Избран е в новото му ръководство за секретар, което включва в състава си и подполковник Александър Протогеров, председател, Полихрон Нейчев, подпредседател, и др.

Христо Чернопеев

След окончателния крах на Младотурската революция ВМОРО излиза от нелегалност и възстановява разпуснатите си структури под ръководството на Тодор Александров, Петър Чаулев и Христо Чернопеев, представляващи новия Централен комитет. Г. Попхристов се включва заедно с д-р Димитър Владов, Павел Христов и Петър Дървингов в помирителната комисия, която успява да примири съперничещите си групи в движението и привлича в състава на възстановената вече Вътрешна организация и бившите дейци на Върховния македоно-одрински комитет. В резултат на водените преговори подполковник Ал. Протогеров е включен в новия ЦК като резервен допълняющ член.
Надеждите, които македонските и тракийските българи възлагаха на младотурците, рухнаха много скоро - още преди да бъде предприета обезоръжителната акция. След сключения Балкански съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора (1912 г.) страната ни поема пътя на разрешението на македонския и тракийския въпрос по пътя на войната. Очаква се само поводът за избухването й. ВМОРО е тази, която го намира чрез извършените атентати в Кочани, Щип, Битоля и Охрид, които предизвикват турците да извършат редица жестокости и кланета над беззащитното българско мирно население.

Георги Попхристов

Г. Попхристов участва в Балканските войни (1912-1913), като заминава веднага след обявената мобилизация за Битолско заедно с войводите Алексо Стефанов, Павел Христов, Марко Иванов, Алеко Джорлев в състава на сборна чета, наброяваща около 60 души. След навлизането във вътрешността Г. Попхристов се отделя от сборната чета и действа като войвода на чета № 18, която участва в боевете в Битолско и Леринско. Още през войните, когато турците са прогонени, той става свидетел на сръбските и гръцките мераци и опити да заграбят родната му Македония, което описва в спомените си.
Г. Попхристов участва и в Първата световна война, като след освобождаването на Македония е назначен за околийски началник в Струга и Охрид. Той е един от последните, които се оттеглят в свободната българска територия, след като нашите войски започват да търпят поражения и след подписването на Солунското примирие в края на септември 1918 г.
След войната Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев възстановяват Вътрешната организация. Г. Попхристов първоначално не се включва във възобновеното революционно движение, а участва в легалната организация на бившите революционери от Македония. През април 1921 г. той заедно със Стоян Мишев, Милан Гюрлуков, Славчо Абазов, Ив. Попов и Крум Зографов е сред учредителите на Илинденската организация. След като учредяват Дружество „Илинден”, е избрано и ръководно й тяло в състав: председател - Крум Зографов, подпредседател - Георги Занков, секретар - Георги Попхристов, касиер - Славчо Пирчев, и съветници - Стоян Мишев и Иван Попов. Изработват устав и печат и организират издаването на в. „Илинден”, като за редактор временно е назначен Александър Панов. Започват набирането на членове и събират и членски внос, като образуват и каса на дружеството. По думите на Г. Попхристов организацията „най-много въздейства да се затъпят изострените ежби между двете фракции измежду емиграцията, даже Илинденската организация със своя авторитет подпомогна да се прекратят братоубийствата и се постигне едно споразумение. Тя спомогна да се възприеме девизът - борба за независима автономна Македония. Илинденската организация изигра своята историческа роля, като помирителка между двете течения в емиграцията, тя стана причина емиграцията да си подаде ръка и да стане единна под патрона на Националния комитет. От двете страни и с взаимни отстъпки в името на Македония се постигна разбирателство. Останаха да функционират Илинденската организация на бившите дейци със своя орган и оная, на благотворителните братства - Националния комитет, на чисто легални и просветно-политически начала.” През 1924 г. Майският манифест ще стане препъникамъкът в отношенията между ВМРО и Илинденската организация, когато ще се наруши синхронът между двете български организации - революционната и легалната. На събитията около подписването и публикуването на Майския манифест Г. Попхристов се спира в непубликуваната част от спомените си. В тях той разказва за голямата криза в македонското движение, която е резултат от подписването на този антибългарски документ.
Но професионалния революционер не го свърта в София и тихата чиновническа работа не го задоволява, докато българите, останали в рамките на Гърция и Сърбия, са лишени от всякакви права и са подложени на нечовешка денационализация. Той отново се включва в революционното движение в Македония, като заминава за войвода отново в родния си Битолски край.

Тодор Александров

Организацията поема пътя и на узаконяване и регламентиране на своето съществуване и дейност, което може да извърши само общият й конгрес. Но подготовката за свикването му протича мудно и изключително трудно, тъй като организацията се намесва и взема страна в политическия живот в България. Дори чети на ВМРО, ръководени от Т. Александров, оказват подкрепа при извършването на Деветоюнския преврат (1923 г.) и в убийството на земеделския водач и министър-председател Александър Стамболийски. Едва след убийството на Т. Александров (31 август 1924 г.) е свикан VІ общ конгрес на ВМРО в началото на 1925 г. Г. Попхристов участва в работата на конгреса като делегат на Битолски окръг. На този конгрес той е избран за член на Централния комитет на организацията заедно с Иван Михайлов и ген. Александър Протогеров. Макар и вече член на ЦК, той отново заминава за Македония, като действа с четата си отново главно в Битолския окръг. Но за изходна база той използва албанската територия. Тук той създава много пунктове за прехвърляне в Македония и поддържа тесни връзки с албански революционери.
След убийството на ген. Протогеров Г. Попхристов не е преизбран на VІІ общ конгрес (1928 г.), тъй като изразява несъгласие с намеренията и действията на Иван Михайлов, но и без да подкрепя другия член на ЦК - ген. Ал. Протогеров.
И извън ЦК на организацията Г. Попхристов отново влиза и действа в Битолския край с четата си.

Иван Михайлов

Георги Попхристов, Александър Протогеров и Иван Михайлов

Г. Попхристов се противопоставя на Ив. Михайлов след убийството на ген. Протогеров (7 юли 1928 г.). Ген. Протогеров е убит по нареждането на Михайлов по обвинение като един от виновниците за заговора срещу Т. Александров. Като член на бившия ЦК Г. Попхристов заедно с Петър (Перо) Шанданов и Кирил Пърличев застават начело на протогеровисткия ЦК. По улиците на София и из страната падат един след друг убити дейците на Вътрешната организация от двете противостоящи си фракции. През 1930 г. под силния натиск на Ив. Михайлов Г. Попхристов се отказва с декларация от по-нататъшна активна революционна дейност, а от 1931 г. той се оттегля окончателно от всякаква революционна дейност.
През следващия период започва да работи върху спомените си и събира материали и пише статии и очерци за аферите на ВМОРО и за политическите убийства.
В легалната македонска периодика в България той публикува много свои спомени и статии по революционното движение, а през 1953 г. излиза от печат книгата му „Революционната борба в Битолски окръг”, която представлява само първата част от неговите обемисти спомени, обхващащи периода до 30-те години на ХХ век.
Неговите спомени ще помогнат за цялостното проучване на революционните борби на Вътрешната организация и на борбите и противопоставянията вътре в самата нея. В много отношения те, заедно с вече публикуваните спомени на Иван Михайлов, Кирил Пърличев, Перо Шанданов, както и на записаните и публикувани от проф. Л. Милетич и Боян Мирчев, ще ни дадат пълната картина на революционното движение на македонските българи за един почти четиридесетгодишен период. Същевременно смятам, че Г. Попхристов със своето слово, както и с делото си трябва да заеме отдавна полагащото му се място сред пантеона на безсмъртните българи.
Георги Попхристов умира на 20 февруари 1962 г. в София.
Като приложения ви предлагам два от спомените на Г. Попхристов и едно негово интервю, дадено веднага след Илинденско-Преображенското въстание.

 

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1. Интервю на Г. Попхристов - Участието на Леринско в Битолското въстание, по разказа на един районен ръководител. Ноември 1903 г.

Поднасяме на читателите си разказа на един от водителите на въстанието в Леринския край, г. Георги Попхристов. Както ще видят читателите, описанието му на последното въстаническо движение в Леринско е доста обективно и безпристрастно и заслужва да бъде прочетено от всеки, който се интересува да чуе истината по последните произшествия в Битолско:
„Жално е, че досега почти нищо не се е писало за Леринско. Светът е много по-осветлен за последните произшествия в Трансвал, отколкото по ония в нашия край, па и в целия Битолски революционен окръг. Hякои, може би, ще кажат, че и без това не малко сме чули за тоя отдалечен край. Да, но с бития, представени по слух, не са всякога тъй точни, както, ако се предават от един съучастник и очевидец. Падало ми се е да проверя поне няколко такива случаи. Ето защо ще се постарая да изтъкна същинското въстаническо положение в нашия район.
В Леринско, съгласно решението на Смилевския Окръжен конгрес, бяxa определени 4-ма началници. Но, за нещастие, единият от тях още тогава попадна в затвора. Малкото време, което оставаше до въстанието, бе за останалите ръководители време за трескава подготвителна работа. Но не се мина много и районът се лиши от още една незаменима ръководяща сила - изгуби, в сражението в с. Баница, младия и енергичен запасен подпоручик Георги Папанчев1. Както обикновено, това сражение е било последвано от една „афера”. А аферите в тоя район от 1 1/2 година  насам бяха ставали обикновено явление, благодарение на което и духът на населението по туй време беше доста отпаднал. Активна роля в тези афери са играли гъркоманите със своите мерзости и шпионства и под ръководството на гръцкия в Лерин митрополит.
Последният е бил злият демон за организацията в Леринско, борил се отчаяно за тържеството на гърцизма с помощта на цяла сган от шпиони, подкрепявани от властта и от турското население. Последното в Леринско съставлява забележителен процент от цялото население, освен туй граничи с Кайлярията, която е населена изключително с турци. През средата на района минава железницата Солун-Битоля, която здраво се варди от аскер.
Макар положението на района да бе доста критическо, но избраното от конгреса районно началство взе енергични мерки, като най-напред попълни загубата от началници. Важното е, че тоя район в самото надвечерие на въстанието беше съвсем разнебитен, разкапан, организационната мрежа на много места скъсана - и никой от нас не вярваше, че ще може да направим нещо. В такава смисъл и рапортирахме своевременно на Генералния щаб, ала досущ не излезна така. Онуй измъчено и докарало до отчаяние население, щом чу сигнала на въстанието, пламна, събра последните си сили и се впусна в борбата с девиза „свобода или смърт!”. Без много да му мисли, то се сбра като един човек под кървавото знаме на революцията. И те въстанаха - едновременно почти всички села - и се явиха в гората около 800 души, въоръжени с хладни и горещи оръжия. Въоръжените с гръцки хубави пушки не бяха повече от 460 души; останалите пък - с балтии, чифтета, шишинета и пр. През първата нощ (20 юли) във всяко село се извърши по нещо: убиха се поляци, кехаи, таксилдари, заптии и др. турци, кули се изгориха, телеграфни жици се скъсаха и пр., и пр. Всички села направиха по нещо, с което възвестиха своето непокорство пред вековната тирания. Можете си представи какъв беше ентусиазмът на населението в първите дни на въстанието, каква беше радостта и ликуванието при мисълта, че са строшени робските окови. То само даже не е очаквало, че в един миг огън ще обхване всички робски сърца. Опиянено и в забрава, че се намира в робска държава, то даваше израз на своите чувства в гръмогласни „ура”...
Всички въстаници, разпределени на чети от 20-30 души, начело със своите войводи, почнаха едновременно своите действия. Турци се убиваха, кули изгаряха, телеграфни жици се късаха, релси се разваляха, станции и бараки се нападаха и пр., и пр. Една чета от 200 души нападна и изгори железопътната станция „Ешки Су”, дето паднаха 4-5 заптиета; релсите и маказите бидоха бомбардирани с динамит. На много места се нападна по селата аскера, който в няколко време очисти всички села в каазата. Всичко туй беше първа работа.
През това време турското население какво предполагате, че правеше? - ужасено, то, сбърка се и не знаеше що прави, от никъде разпореждане няма, съобщенията прекъснати, просто в ужас се намери, грозна паника навред, започнаха да бягат и да се изселяват от селата в града. Почнаха да се оплакват на правителството, „няма живот за нас от комитите, гяурите дигнаха глава”. Правителството, видя се принудено да им прати войска по селата да ги запази от нас, така че, освен полицията, що имаше войска, която представляваше като непристъпна стана, ами имаше такава и по всичките турски села. В продължение на 10-15 дни ние по селата и височините бяхме пълни господари на положението, тогава беше „златният период на въстанието”, ако мога тъй да го нарека. През туй време турските сили се централизираха в Лерин и Суровичево, от където по-подир дохождаха да се бият с нас. В целия район имаше сума сражения, от които някои бяха поразителни за турците, като напр.: сражението при Бигла, Търсье, Горничевско, Бух-Рахово и др. За правило беше на турската войска начело с башибозука, щом не сполучи да ни разбие и изгони от позициите, да отмъщава с горение, кланье и обезчестявание на обезоръжените хора.
На 31 август, като не успяха да ни разбият при сражението Рахово-Бук, нападнаха на Битоша, изгориха 7-8 къщи, изклаха 20 души, същия ден изгориха Рахово и Бух. Също тъй и при сражението на „Бигла”, което стана на 4 август, бихме се непрекъснато цели 10 часа, макар и да беше 3-4-хилядна войската, успяхме да я разбием заедно с костурските чети. Паднаха нещо 250 тур[ци] жертви. Вечерта на отстъпвание за отмъщение изгориха с. Арменско и изклаха около 135 души (жени и деца повече). Навсякъде тази им беше мярката, с която искаха да потушат уж в скоро време въстанието.
Докато с тая мярка не си служеха навсякъде, ний бяхме победители, макар и с хилядна войска да се сражавахме. - Послe захванаха с цeли табури войска да ни преследват и навред да горят систематично селата. - Изгориха и с. Неокази, като изклаха 70 души в черквата, изгориха с. Любетино, като изклаха около 25 души, и в много други села по 3-4 къщи с цел да сплашат населението. - Почти всички села станаха плячка на войската и башибозука. - Сума куриери наши и селяни работници паднаха невинно под тур[ския] нож. Немислимо беше вече да се бием срещу 10-15 х[илядна] армия, ето защо бяхме принудени да отстъпваме. Най-много човешки жертви се дадоха в нашия район. - От въстаниците в сраженията паднаха около 50 души, между които Лечо Настев от с. Цереово, стар Марков2 четник, районен началник, в лицето на когото изгубихме най-добрата морална боева сила. Той падна геройски при сражението над „Попадия” заедно с 26 други. Сума войска се натрупа, която заедно с башибозука представляваше една безбройна сган. Това положение трая нищо 1 месец и повече. Населението току-що почна да се разколебава, отчайва, като се видя обградено отвсякъде с войска, още повече - без никаква външна подкрепа, почна тук-там да се  предава, да слага оръжие. С големи старания сполучихме пак да го сдържим и да му вдъхнем, че последната надежда не е още изгубена. След някои и други новини, особено Одрин, въстание наново окуражи въстаниците. Приготвихме се вече наново акции да произвеждаме, обаче ненадейно ни завари разпорежданието от щаба за прекратявание на действията и разпускание на въстаниците. Разпусканието и прибиранието на оръжието стана с уместната мотивировка, че студено е времето, зима идва. На въстаниците не им беше толкоз драго, загдето се прекратиха действията безполезно, но нямаше що да се прави друго. Задоволиха се горе-доле, като им се каза, че досега беше наша работа, сега оставяме на европейците. Въобще духът на населението не беше западнал.”
Публ. във в. „Ден”, бр. 5, 7, С., ноември 1903 г.

№ 2. Спомен от Г. Попхристов - Окръжният конгрес в Прилепско през 1904 год. София, 1922 г.

Слeд прeкратяването на въстаническитe дeйствия прeз есента на 1903 год. в Битолския революционен окръг и вслeдствие голeмитe нещастия, които сполeтяха въстаналото население, в Революционната организация настъпи една реакция и силно отпадане на духа всрeд борцитe.
Цeлият Битолски окръг бe наводнен от турски войски, които опожариха много китни села в Костурско, Охридско, Рeсенско, Кичевско и др. и усилиха до неимовeрност прeслeдването на четитe. Оставането на послeднитe прeз зимата в окръга бeше почти невъзможно. По разпореждане на Щаба повечето от тях складираха оръжието и заминаха зад границата. Малко части от въстаницитe, неподозирани от властта в съучастничество във въстанието, се върнаха по домоветe и се отдадоха на работа. Само някои от старитe и опитни войводи останаха в Македония да крeпят духа на населението. Между тeх бяха Даме Груев, Пере Тошев, Георги Сугарев, Хр. Узунов и др., които още прeз пролeтта на 1904 год. се пръснаха в страната, подигнаха духа на македонския роб и възстановиха организационната мрeжа.
Както от останалитe всрeд масата ръководители, така и от всички ръководителни сили, които напуснаха врeменно територията на Революционната организация, се чувствуваше голяма нужда от един конгрес, в който да се обсъди новосъздаденото положение и се изработи нов устав съобразно съществующитe условия.
И дeйствително, за такъв конгрес взeха инициативата Битолскитe ръководни сили. Прeз май 1904 год. в Прилeпско се състоя тоя конгрес, в който участвуваха слeднитe войводи: Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Георги П[оп]христов, П. Ацев, Хр. Узунов, Георги Сугарев, Никола Каранджулов, Георги Петков, Йордан Тренков - всички от Битолския окръг, Добри Даскалов от Тиквешко и Стефан Димитров от Велешко. Конгресът продължи почти цял мeсец. В него станаха обширни дебати врху прeдложенитe проектоустави - на Пере Тошев и Даме Груев - строго централистичен. Въпрeки силната мотивировка на Пере, който между другото се опираше  върху  настроението и желанието на самото македонско население, проектоуставът му, като крайно децентралистичен и неотговарящ на една революционна организация, не бe приет в неговата цялост. Същата участ сполeтя и Дамевия, който много слабо застъпваше изборното право за ръководнитe тeла. Тогава се изработи и прие от всички един проектоустав, който бe компромис между прeдложенитe два проектоустава. Слeд това пристъпи се към изработване на правилник за четитe, както и директиви за бъдащата нова борба. Освeн това взeха се слeднитe рeшения:
1) Да се пише в другитe революционни окръзи за свикване на подобни конгреси, които да изработят проектоустави и правилници за по-нататъшна дeйност, до свикването на общ конгрес на М. О. Р. Организация, който ще приеме общ устав за организацията.
2) Да се вземат мeрки против сърбската и гръцката въоръжени пропаганди, които бяха почнали да се ширят в крайннтe райони на организацията.
3) Разпрeдeлиха се ръководнитe сили и тeхнитe служби на райони, както слeдва: Д. Груев за Порeче срeщу сръбскитe чети; Пере Тошев за Прилeпски, Велешки „Оазат”, Гьорче Петров и Георги Пешков прeз Велес заминаха зад границата; Йордан Тренков - Прилeп; Петър Ацев с Никола Каранджулов - Прилeпско и Мориховско; Георги  Сугарев - Битолско, Рeсенско и Демирхисарско; Хр. Узунов - Охридско, Стружко, Кичевско, и Георги П[оп]христов - Леринско и Костурско. Всички като ревизори и  ръководители се пръснаха в своитe райони, за да подемат борбата съгласно новия проектоустав и новитe директиви. И Централна Македония, която понесе ужаса на едно кърваво въстание, отново закипя...
Публ. в Сборник Илинден (1903-1922), София, 1922, с. 100-101.

№ 3. Спомен от Г. Попхристов - Някога и сега. 1929 г.

При самото създаване на Рев[олюционната] организация основателите Даме, Пере и Гоце имали са за образец и ръководство революц[ионното] движение преди освобождението на България, като са се ползували от записките по това движение, или въобще от револ[юционната] литература колкото я имало тогава.
Аз пак и всички мои съвременни другари сме се вдъхновявали и възпитавали в револ[юционен] дух от биографията на Левски, Ботев, „Под игото”, „Записките на Зах. Стоянов”, които още като ученици в Солунската гимназия сме ги чели жадно, предавани на откъслици от ръка на ръка, понеже нямаше повече екземпляри или друго, за да може да се запази тайната. Солунската гимназия тогава, а по-подир Битолската, Скопската и Серската бяха гнездата, където се подготви и школува младежта за бъдещите агитатори и организатори за цяла Македония. И тогава помня, имаше различие в начина на борбите за свободата, като едни мислеха по револ[юционен] път да се води борбата, а други, начело на които стоеше Екзарха - по еволюционен. Обаче по силата на обстоятелствата без сътресение на самото дело и без жертви, революц[ионният] начин за борба успя да се наложи. След 10 години на дейност и подготовки по този път яви се въпрос за въстание. През януари 1903 г. затова, именно, свика се от ЦК общ конгрес в Солун, в който конгрес се явиха делегати от цяла Македония и Одринско. Там след дълги разисквания по положението, макар и да имаше мнение против, пак болшинството надделя и се взе решение да има въстание на всяка цена през идущето лято. В този исторически конгрес, където се взе съдбоносно решение за Македония, нито един от основателите на ВМРО не присъствуваха. Даме беше в заточение - Подрумкале (Мала Азия), Пере Тошев, след като се освободи от затвора, беше заминал зад граница в София да се лекува, а Гоце бе нелегален в Серско. При все това те, макар и да не бяха одобрили и се подчинили на конгресното решение, взето от болшинството на техните другари, защото у тях преобладаваше идеализъмът преди всичко и високото съзнание на другарски дълг, Даме, като се освободи и дойде в Солун, намери се при свършен факт - не се противопостави, а само пожела да се срещне с Гоце, за да разменят мисли по взетото вече решение и подчертаят единството за въстанието, за да бъде то колкото бе възможно повсеместно и общо. Тогава от всички револ[юционни] окръзи беше най-подготвеният във всяко едно отношение за въстание Битолският. Даме, щом пристигна в Битоля, Окръжният комитет свика веднага конгрес, за да се обмисли как да се провъзгласи въстанието и кога. Той стига в с. Смилево през април 1903 г., на който конгрес присъствуваха делегати от всички револ[юционни] околии.
При разискванията и там се изтъкнаха две становища: едното за, а другото подкрепено с мотиви против въстание. Прие се с болшинство да има въстание. Подобни конгреси се произведоха и в другите револ[юционни] окръзи. На Смилевския конгрес и Пере се очакваше да дойде от София, но не можа навреме да пристигне. Той дойде, след като беше се привършил конгресът. Още при първите срещи с него разбрах, че той и Гьорче Петров са били против въстанието, но каза: „Щом се взело решение, длъжни сме всички да се подчиним и трябва да вървим.” Пере за пръв път след дълга раздяла се вижда с Дамета в Демирхисарско и там заведоха упорит и дълъг спор за прибързаното решение, според него, за въстание. Силно впечатление ми направи, което още не мога да забравя, че те, като се разправяха по един твърде важен и принципален въпрос, макар да защищаваха различни становища, през целия спор не чух нито една обидна дума да си разменят, а камо ли да помислят нещо задно и подло един на друг. Разделиха се пак другарски. Гьорче Петров, както споменах по-горе, бе против, но пак дойде със 70 души в Трънско, въоръжени добре и с много материали. Свърши се въстанието и макар да излезна неудачно, пак можа да се запази единството между останалите ръководни сили на ВМРО и пак се замисли да се заработи с общи усилия. През май 1904 г. свика се конгрес в Прилепско, където присъствуваха Даме, Пере, Гьорче, аз, Хр. Узунов, Геор. Сугарев, Георти Петков, П. Ацев, Ник. Каранджулов и Йорд. Тренков - (всички от Битолско), а само Ст. Димитров от Велешко. В тоя конгрес развиха се две тези: едната за строг централизъм, която се подържаше от Даме, а друга за широк децентрализъм в Организацията - от Пере. Дълги спорове се водеха, докато най-после се възприе да се прокара изборното начало във всички институти на ВМРО. Изработиха се два противоустава, но се прие трети един устав, изработен от Даме, който заемаше средно място между едната и другата теза. След привършване на работата всички другарски се разделихме, всеки според конгресното решение и назначение, тръгнахме си по работа. Не мина година и половина, свика се общ учредителен конгрес през 1905 г. - есента. Там в тоя конгрес имаше делегати от всички  револ[юционни] окръзи на Македония и Одринско. Изработиха се и се приеха в духа на изборното начало устав и правилници. От тоя конгрес се излезна с една задушевност и с една трезва оценка за солирадност и другарство между борците и запазено единство на ВМРО. През зимата [на] 1907 г. поради извънредни нужди пак се свика конгрес, но не можа да се състои, понеже не се явиха всички делегати, и най-вече попречи загубата с Даме, който падна убит в с. Русиново, идвайки за конгреса, ако тоя конгрес беше се състоял, нямаше и серчани да отидат толкоз далеч с убийството на Борис Сарафов и Ив. Гарванов в София. Чак на другата година стана конгресът - през пролетта, където серчани не присъствуваха, Сарафов и Гарванов бяха убити като временни задгранични представители и с това се тури за пръв път началото за разцепление между дейците на ВМРО. И в миналото при срещи, конференции и конгреси по револ[юционни] въпроси, както виждате, имало различия и спорове между ръководните сили на ВМРО, но имало и  по-голяма солидарност, искреност, другарство и вяра; не липсвали ред и дисциплина, когато се  касаело да се запази единството на делото. Винаги въпросите се решавали с болшинство и без болезненост. По дълг и право трябвало меншенството да се съгласи и подчини във всяка револ[юционна] среща, за да върви напред и с успех общото дело. Защото другарството, доверието и  взаимнопочитанието беше се въздигнало до култ между революционерите; никога амбицията и способността не е била от когото и да е насочвана за отмъщение на този или онзи, не за суетни слова, а за високи подвизи и самоотвержени дела вътре в поробена Македония - срещу враговете й. Всеки гледал и се стараел вътре дела да твори и да издига все по-нависоко, по-силно и по-страшно за неприятеля делото, а не себе си. Никой никога не смятал за изменик или предател другар, когато той е бил на противно мнение, особено по принципални въпроси. Винаги спорните въпроси са се разрешавали с разум и взаимни отстъпки. А днес така ли е? За голямо съжаление, съвсем не. Един другар измежду нас, който преди 4 години поради стеклите се тогава обстоятелства, бе избран на най-висшето стъпало на ВМРО за член на ЦК без обаче да има зад гърба си минало и дейност, поиска да разрешава въпросите от принципален характер не така, както ни научила традицията, опитът и животът, не другарски с убеждение и благоразумие, и с парабел. Той, Ив. М[ихайлов], се постави отгоре над всичко, само едно забравил, че срещу острието на остена мъчно се рита.
Публ. във в. „Свобода или смърт. Революционен лист”, г. V, бр. 83, 10 януари 1929 г., с. 1-2.