Напоследък имах възможност да прочета една от най-интересните мемоарни книги, която ми попадна благодарение на нейния издател. Става дума за спомените на писателя, книгоиздателя и журналиста Валентин Караманчев „Патила и страдалчества на книги и люде“ (2016). Неговото творчество познавах от десетилетия и макар, че по македонския въпрос сме на коренно противоположни позиции не мога да си изкривя душата да не отбележа, че неговата „Черешова задушница“ е може би най-сериозното постижение на българската белетристика през последния половин век. И може би тук му е мястото да отбележа, че това мое мнение споделяха и покойните дъщеря и зет на Тодор Александров – Мария и д-р Георги Коеви, независимо, че книгата на Караманчев беше насочена срещу възглавяваната от Т. Александров и Иван Михайлов ВМРО и нейната дейност в Пиринска Македония.

(ПО СЛУЧАЙ ПЕТДЕСЕТ ГОДИШНИНАТА ОТ СМЪРТТА НА С. РАДЕВ)

Преди дни – на 15 февруари - се навърши половин век от смъртта на бележития български историк, вестникар и дипломат Симеон Радев. С този материал за пореден път искаме да отдадем нашата почит и признателност към великия ресенчанин. Този път ще го представим чрез неговата кореспонденция с позабравения днес издател Страшимир Славчев.

За книгоиздателя и уредник-стопанина на най-хубавото наше историческо списание „Българска исто¬рическа библиотека” Страшимир Малчев Славчев (роден на 31 август 1894 г. в Разград) едва ли ще намерите нещо писано в литературата. Независимо от това, то е един неоспорим факт и само, тия които го притежават или са разгръщали неговите красиви страници, изпъстрени с калиграфски изработени винетки, графики, рисунки, исторически карти и крокита, снимки и факсимилета на документи знаят за какво е думата.

В разгара на Втората световна война през 1943 г. като млад университетски преподавател акад. Петър Динеков участва в една научна експедиция из Егейска Македония и Атон. Заедно с него в експедицията участват и редица видни български учени историци, филолози и изкуствоведи, сред които са Веселин Бешевлиев, Иван Дуйчев, Асен Василиев, Н. Божинов и др. Към резултатите и впечатленията си от тази обиколка ученият ще се връща и ще си спомня и след години, когато отново ще има възможност да посети Света гора.

Ние българите се намираме между две важни годишнини за нашата историография – 140-годишнината от отпечатването на Иречековата „История на българите“ и 100 годишнината от неговата смърт. Дори тези, които не познават неговите научни трудове и невероятния му „Български дневник“ навярно не веднъж са били на гости във Виенския му дом заедно с Алеко-Константиновия Бай Ганю. Едва ли авторът е търсел някакъв синхрон с написването и издаването на историята му с избухналото по същото време Априлско въстание (1876), но в интерес на истината трябва да подчертаем, че отзвукът от тези две събития успява да достигне далеч зад националните ни граници. За да достигне до колкото си може повече българи Иречековата история, която в действителност е първата българска научна история, ние на първо място, разбира се след Иречек, трябва да сме благодарни на одеските българи, които осъществяват първия неин български превод и издание.