Тия дни по нашите книжарници се появи една дългоочаквана книга. Това е книгата на полк. Александър Ганчев „Междусъюзническата война – 1913 г.“. Тя е с пореден номер 34 от библиотека „Сите българи заедно“. Тази книга е извлечение от капиталния труд на този виден наш военен историк „Войните през Третото българско царство (1877-1918)“. Тя доскоро беше недостъпна в нашите библиотеки, тъй като след 9 септември 194 г. попада в списъците с фашистката литература. Авторът е лаконичен, но изключително точен при разкриването на причините, хода и резултатите от Междусъюзническата война, довела страната и народа ни до най-жестоката национална катастрофа.

КАК ТУРЦИТЕ СПАЗВАХА ЖЕНЕВСКИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ ЗА ВОЕННОПЛЕННИЦИТЕ И ЗАЛОЖНИЦИТЕ ПРЕЗ 1912 Г.

Досега не веднъж е ставало дума за скъпите жертви, които народа ни е давал в борбата срещу петвековния поробител, както и за българоизтребната и денационализаторска политика на християнските ни съседи, успели да заграбят огромни български територии и население. Може би затова сега нямах намерение отново да се спирам на този въпрос, но тъй като наскоро прочетох една статийка, в която наш университетски преподавател се пънеше да доказва колко жестока е била българската армия през войните спрямо нашите съседи. На тази тема бяха посветени и не малък брой чуждестранни изследвания, в които фактите бяха обърнати с краката нагоре, като дори един американски историк доказваше, че всъщност турския народ бил подложен на геноцид.

На 15.05.1917г. сръбска паравоенна част начело със сръбския офицер Коста Печанац нахлува на българска територия в района на Босилеградско, като избива 32 души цивилно население, в това число и две деца, опожарява Босилеград и селата Голна и Долна Ръжана, Горна и Долна Любата, Горна Лисина заедно с 317 къщи и много стопански обекти.

В летописната книга на Босилеградската гимназия пише следното: "15 май 1917 година е дата, която бе съпроводена с трагизъм, както за самото училище, така и за селото. Нейното извикване в съзнанието на всеки, който е бил съвременник и свидетел на това, което стана на тази дата, както и на онзи, който би прочел тия редове - ще бъде съпроводено с тъжни спомени. Той не може да не изпита чувства на на най-голяма горест!" (1)

Една от най-крупните фигури в нашето националноосвободително движение безспорно е родопския войвода Петко Киряков (Доганхисар, 6 декември 1844 г. – Варна, 7 февруари 1900 г.). Неговата революционна дейност обхваща четирите основни периода от революционните борби на народа ни – 1) хайдушкия, 2) организирания до освобождението, 3) около войната (1877-1878) и 4) македоно-одринския. За съжаление, въпреки дългия си живот Петко войвода не остава спомени за революционната си дейност. Въпреки това не можем да кажем, че дейността му на революционер е останала недокументирана. Документите за него и за дейността му са значителни на брой и в основната си част вече са публикувани, като има издадени и няколко документални сборника.