По случай 140 годишнината от Руско-турската война и освобождението на България, когато чествувахме и възстановяването на Българската държава в печата и в средствата за масово осведомяване бяха изнесени не само нови факти, но и се припомниха стари и позабравени теории.

Главните герои в тези нови и не до там нови истории, които продължават да се тиражират около годишнините от освобождението на България и около Санстефанския и Берлинския договори са руският император Александър II и графът генерал Николай П. Игнатиев.

Десетки хиляди страници са изписани за героичните борби на народа ни през далечната 1903 г. Историци, писатели, поети и вестникари са ни оставили своето творчество за въстанието на илинденци и преображенци. И македонци и тракийци, заедно със събратята си мизийци и добруджанци се хвърлиха в огъня на борбата под ръководството на Вътрешната-македоно-одринска революционна организация. През 20-те и 30-те години на миналия век излизат от печат събраните от проф. Любомир Милетич и Иван Орманджиев спомени на участниците в това най-голямо българско въстание след Априлското (1876). В списание „Илюстрация Илинден“, сборниците „Илинден“ и Тракийски сборник започват да се публикуват също спомени, но и документи по Македонския и свързания с него Тракийски въпрос и борбите за тяхното разрешение.

Като че ли през последните десетилетия си пробива път един нов клон в българската културология – Шишмановедението, което е видно от излезлите досега издания и от проведените научни конференции и дискусии. Интересът към творческото наследство на академик Иван Д. Шишманов (1862, Свищов – 1928, Осло, Норвегия) никога не е затихвал в продължение на 9-те десетилетия след неговата смърт. Публикуването на неговия дневник в две издания (през 2003 и 2015 г.), колкото и да е непълен и несистематично воден е една от възможностите да се докоснат изследователите и неговите почитатели до житейската и творческата биография на един от най-големите български учени, придобил световна известност още приживе. Второто издание на дневника беше допълнено и с професорското и дипломатическото досиета на видния учен и общественик. 

В продължение на четири десетилетия от своето съществуване Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), преименувала се след 1918 г. на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) утвърждава практиката да се обръща към българското правителство, към Великите сили и международни конгреси и конференции с мемоари и изложения. Те макар и да не оказват сериозен ефект за разрешаването на Македонския въпрос все пак информират световната общественост за борбите, целите и задачите на тази българска революционна организация. Същевременно в тях по най-добрия начин се излагат и страданията на нашите сънародници, сменили турския поробител с нови поробители - сръбски и гръцки.