На 9 срещу 10 януари 1944 г. видният български дипломат, учен, държавен и културнопросветен деец и публицист с европейски авторитет Андрей Тошев (роден на 4 април 1867 г. в Стара Загора) загива в София под бомбите на антифашистката коалиция.

Неговата общественополитическа кариера като учител, дипломат и сподвижник на дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е тясно свързан със съдбата на България. Но македонската тема и балканските отношения са основните в неговото научно и публицистично творчество.

(КЪРВАВИТЕ СТРАНИЦИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛЯ)

Преди дни излезе от печат една забравена и почти неизвестна книга на големия наш писател Антон Страшимиров. Става дума за книгата му „Червени страници“. Тя е издание на библиотека „Сите българи заедно“ и излиза под пореден номер 44 от тази библиотечна поредица. Цялата библиотека е под общата редакция на Никола Григоров

Антон Страшимиров като писател, публицист и драматург, се нарежда на едно от водещите места в нашата литература. Макар, че днес огромната част от неговото литуратурно творчество е известна и публикувана все още има непознати страници от него, които са разпръснати из вестници и списания. Напълно непознати са и книгите му за Балканските и Първата световна войни, както и за пътуването му до Германия, въпреки че някои от тях имат военновременни издания.

Години наред Андрей Тошев е на дипломатическа работа в балканските страни. Редица междудържавни външнополитически документи са подписани и с негово участие. Но най-траен интерес в неговото творчество е към македонския въпрос и към българо-сръбските отношения. Те датират от времето когато е учител в Българската солунска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, а впоследствие търговски агент в Битоля, Цетина, Белград, Атина и Цариград. От тогава той не само, че опознава в детайли македонския въпрос и пише пространния си доклад по неговото развитие, но и се сближава още повече с дейците на ВМОРО и Българската екзархия, сред които на първо място са Иван Гарванов, Даме Груев, Васил Кънчов и Димитър Матов, а сред духовните ни водачи е Охридско-Преспанския митрополит Методий.

За освобождението на Ловеч и Плевен е писано толкова много и почти всичко е известно и като че ли няма какво повече да се каже. И в двата града и в техните околности са издигнати десетки паметници, а улици и паркове носят имената на Александър II и на руските генерали, участници във войната. Въпреки наличието на огромната по обем литература за боевете при Ловеч и Плевен едва ли има нещо по-добре и по-точно разказано отколкото от кореспонденциите на американския военен кореспондент Джанюариъс Макгахан, намиращ се в щаба на генерал Скобелев.